Любовта – основната християнска добродетел

о. Лъчезар Лазаров

Защо да говорим за любовта? Светът отдавна не желае да следва тази основна и толкова трудно постижима човешка и божествена добродетел. Точно затова за нас е изключително важно отново и отново да си припомняме за нея – за нейната същина, за нейната неотменност.

„Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада, а другите дарби, ако са пророчества, ще престанат, ако са езици, ще замлъкнат, ако са знание, ще изчезнат.“ (1 Кор. 13:4-8)

Светът в своята хилядолетна история познава и помни думите на много известни и мъдри личности, още от дълбока древност. В светлината на историческите сведения те се разкриват пред нас, за да обогатяваме нашите знания и нашата мъдрост. Необходимо е мислещият човек постоянно да чете най вече духовна, но също така и историческа и художествена литература, въпреки че днес идва времето, в което ще е от съществено значение това, какво не си прочел… Културата на съвременния свят е наше достояние благодарение на неуморния труд на отминалите поколения; на тяхното образование, на откритията, на жертвите, които те са сторили. Благодарение на историята и историческите науки ние преживяваме културните постижения на предците ни, но също така е възможно да се поучим от техните грешки. И в двата случаи това е полезно за нас.

Съвременните науки чрез своите методи на анализ, синтез и др. могат да обобщят добрите примери и ярко да подчертаят грешките, за да не бъдат допускани отново и отново.

Ето че в древните времена, наред с усъвършенстването на занаятите и човешките дейности, преломен момент се явява откриването на писмеността, последвано от бурното развитие на множество полезни за човека науки. Още в стария свят се открояват имената на не един и двама люде, които, наблюдавайки атавистичните и жестоки човешки прояви, насилието, войните и робските теглила на своите събратя, някак си съвсем естествено, започват да търсят по-висша мъдрост, която надхвърля познатата геометрична фигура, но също така не отстъпва по сложност и вдъхновение на неясната космическа мъглявина, видима и позната само за малцина. Това са човешката душевност и сложните социални отношения; етиката и благоразумието на човешките действия.

В този ред на мисли не може да отречем, че добротворството, братолюбието, милосърдието и състраданието са понятия, занимавали човека от дълбока древност. Но съдържат ли те, макар и развити в десетки различни нравствено-етични, социални и политически системи, високата нравственост на християнската любов?

Макар и обширна, тази тема може да бъде изчерпана, като се разгледат най-известните учители, мислители и философи, и техните основни позиции.

Като че ли най-ранните защитници и проповедници на примитивни форми на хуманизъм откриваме в Индия, където властват религиозните системи на индуизма, познат повече с най-известната си форма – будизма. Няколко хиляди години преди Христа местните брамини проповядват състраданието и милосърдието като важни за духовното състояние на човека добродетели. Техните религиозни вярвания днес се определят като езически, заради изповядването на многобожие. Налични са страх от боговете и вяра в низ от прераждания в нисши същества, предмети от природата и животни.

Именно за това в тези древни религиозни форми се открива многоцененото състрадание не само към човека, но и към природата и животните. Най-сериозните изследователи на будизма твърдят, че всред тамошното кастово население тези вярвания указват благотворен характер, като спомагат за развитието на медицината. Известно е, че в първите болници будистките монаси са лекували плъхове, къртици и дори червеи, но по-късно отново там се развива педиатрията.

Каква е обаче подбудата за проявяването на тази състрадателност? Ако се задълбочим в будистката философия, ще открием, че причините съвсем не са братолюбие и човеколюбие заради самия човек и носената от него самостойност, а напротив. Водеща в случая е грижата за собствената съдба. Състраданието е с цел да успокоим себе си, да излекуваме собственото си страдание, и най вече, за да можем, чрез множество успешни медитации на различни нива, да стигнем до нирвана (угасване, абсолютно нищо, вечна смърт), защото в противен случай може да ни сполети низ от прераждания и още много страдание на този свят.

Анализирайки, макар и накратко, виждаме, че ако дори с много големи резерви наречем състраданието и милосърдието – любов, в Будизма тя има користни, евдемонични и чисто утилитарни подбуди, целящи собствени облаги и успехи в този или в друг свят.

Повърхностно разглежданата и често приемана в Европа източна система йога е всъщност форма на обучение, съдържаща техники за медитация. Тя работи на различни нива. При най-висшите практикуващият трябва да се освободи от всичко, което го свързва с този свят, да разкъса всички връзки, като за такива вече се смятат дори и проповядваните преди това състрадание и милостивост. Сега те вече се смятат за зло и само освобождавайки се от тях, може да се постигне така желаното угасване и пълен разпад… абсолютното нищо и край на преражданията – нирвана.

Съвсем близо, в Китай, хилядолетие преди Христа се разпространява конфуцианството. Неговият основоположник първоначално бил учител на знатните деца, а после станал частен учител. Изградил нравствено-социално-политическа система, в която добродетелите били на висота. Лоялност, приятелство, благородство, уважение към приятели, съседи и родители…. Конфуций определя смисъла и целта на човешкия живот с една дума: взаимност. От нея той извежда основната максима на своето учение: „каквото не желаеш за себе си, това не причинявай и на другите“. Няма да бъдем честни, ако не споменем, че Конфуций проповядва хуманизъм в доста по-широки граници, които надхвърлят горната отрицателна формулировка. Той учи: „Да обичаме човеците!“ и признава стремежа към хуманност като най-висша човешка ценност. Желаейки да оформи истински благороден характер, той не отхвърля дори жертвоготовността.

За жалост, самият Конфуций категорично и многократно заявява, че той, въпреки нравствената си система и възпитанието и обучението в нейните принципи, досега никъде и никога не е виждал хуманността оделотворена. Нещо повече: според него хората се страхуват от такова човеколюбие. „Аз видях хора да се хвърлят в огън и вода и да умират, обаче още не съм видял никой да се отдаде на човеколюбие и да се пожертва за него“, казва Конфуций в петата книга „Разговори“. Макар това и други подобни заключения леко да обезсилват практическата страна на конфуцианството, те не са най-големият му недостатък. Отново в същата книга Конфуций казва: „Само хуманният човек може да обича и да мрази другите“. По-нататък мислителят недвусмислено съветва: „На неправдата отплащай със справедливост, а на добротата – с доброта“. Разглеждайки някои елементи от неговата философия, ние разбираме, че за Конфуций все пак има приятели и врагове. Той разделя хората, от една страна, на съседи, другари и приятели – и от друга – на злодеи и чужденци. Именно за тази примитивна любов Христос по-късно ще каже:

„Защото, ако обикнете ония, които вас обичат, каква вам награда? Не правят ли същото и митарите? И ако поздравявате само братята си, какво особено правите? Не постъпват ли тъй и езичниците?“ (Мат. 5:46, 47).

Лъч от светлината на християнската любов попада и в разсъжденията на друг китайски мислител: Мо-цзи (наричан Мо Ди, или Micius – на лат.). Той стига до прозрението за съществуването на висше божество (Небето), което според него притежава огромна доброта, обича хората като свои чеда… Оттук философът прави логичния извод, че и хората трябва да се обичат помежду си. В отлика с Конфуций, Мо Ди изисква всеобща любов, която има силата да свързва и обединява всички хора по света. Той развива философията си почти до краен пацифизъм, като оправдава само отбранителната война. Той обаче ненавижда онези силни личности и общества, които малтретират слабите и пламенно приканва да им се помага, дори и с военни средства. При все това, той отстоявал докрай тезата за всеобщата любов, твърдейки, че причината за цялото зло в света е липсата на любов. Все пак, и той като Конфуций, поставял като първи принцип на философията за всеобщата любов взаимността, като с нея оправдавал необходимостта от такава любов. Всеки трябвало да отвръща на доброто с добро и така светът можело да се превърне в най-прекрасното място. На своите опоненти, които не вярвали, че такава любов може да се възцари в целия свят, той привеждал силата на втория си принцип: полезността. Но ако обичта се практикува заради практическата ѝ полза и нейната полезност, нима съвсем скоро тя няма да се превърне в едно чисто утилитарно и обикновено действие? Нима тя няма да заприлича на сделка, където съвсем скоро ще се наместят земните егоцентрични и чувствени представи?

И тук става съвсем ясно, че християнската етика, за разлика от цялостния китайски утилитарен и трезвен морал, насажда съвсем друга обич; тя е чиста и безусловна. Тя не се ръководи и обуславя нито от външни фактори, нито от пресметливи амбиции за лична или обществена полза. Тя не е нищо друго, освен всеотдайно пожертвувание за благото на ближния, но само и единствено заради осъзнаването на неговата божествена природа и многоценна човешка самостойност.

Нека да хвърлим поглед към древногръцкия културен свят и да проверим, дали там не е била позната любовта като висше морално изискване и най-добродетелна проява?

Древногръцката философия, със своето всестранно развитие и фина проникновеност, оказва силно влияние върху културния развой на цялото човечество. Платон, този божествен философ, както го наричат неговите съвременници, наистина е оставил невиждан за времето си анализ на думата любов. Казано накратко, според Платон тя е стремеж за обладаване на нещо ценно, което човек не притежава и от което има нужда. Любовта е желание за придобиване липсващото, с цел да се постигне определено удовлетворение. В диалога „Пир“, събеседникът Сократ казва: „Първо, ерос е любов към нещо, и второ – любов към това, от което сме лишени“. Макар, че Платон прави сериозен психологически анализ на любовта, все пак той търси обектите на това желание и този стремеж извън субекта. Това го кара да развие чувството на любов и към красотата, към доброто, дори и към истината, която е висша цел и на неговите ученици… Човек е запленен от тези ценности и иска да ги постигне. Именно затова Платон насочва този стремеж на любовта не толкова към самите обекти – божествени или човешки, но към идеалните ценности и към самите идеи. Неслучайно фразеологизмът μεγαλη ιδεα (голяма идея, идеал, висша ценност, великолепна идея – гр.) и до днес съществува у гърците. Тази теория и философия при Платон неизбежно стига до обожествяването на самата идея за добро, за истина, за красота и възвеличаването на самия стремеж, на желанието, които съществуват сами за себе си. И докато красотата е унаследена или дадена от Твореца – фактор, който никак не зависи от нас, то да придобием духовна красота, благородство, щедрост и добро име в обществото, зависи единствено и само от нас самите. Аристотел е основоположник на най-значимата педагогическа школа в древна Гърция, която ръководи сам в продължение на дванайсет години. Тя остава в историята с името ликей (лицей, на гр. λυκειο), име, което и до днес се използва за назоваването на елитни средни училища по целия свят. Авторитетът именно на този философ е толкова голям, че идеите му за добродетелност, разкош и великолепие напълно естествено се следват дори и от днешните гърци.

Аристотел се счита за практик, който за разлика от Платон, вижда смисъла на човешкия живот в земното битие. Това никак не му пречи да стигне на крачка от нравствената висота на християнската любов – не за друго, а защото самата тя, макар и с дълбока духовна същност, се изразява най-вече чрез делата на християнско милосърдие. Въпреки че според него обучението на подрастващите трябва да бъде държавно и достъпно за всички, за обекти на неговата добродетелност той далече не счита всички хора. Според него природата се стреми към създаването на прекрасни хора, но невинаги успява.

Основните добродетели на Аристотел са благородството, щедростта и великолепието. Наистина, те наподобяват или поне повеждат човека в посоката на нравствената християнска любов, но все още не могат да му проправят пътя до нея. Първата добродетел – благородството или великодушието (от гр. – μεγαλοψυχια), носи изключително аристократичен характер и е присъща на избрани хора. Това подрива нейната нравствена стойност и ѝ отнема възможността да се превърне в общовалидна морална основа. Сам Аристотел казва, че благородният винаги поставя себе си над този, на когото прави благодеяние. В етично отношение това често води до появата на високомерие, надменност, възгордяване и надценяване. Тук в дисонанс звучат Христовите думи:

„защото всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат“ (Лука 14:11).

Втората добродетел – щедростта, при Аристотел има конкретна цел: постигане на добро име и благодарност всред хората. Това се разграничава от Христовите думи: „кога даваш обяд или вечеря, не кани приятелите си, нито братята си, нито роднините си, нито богати съседи, да не би да те поканят и те някога, и да получиш отплата. Но, кога даваш гощавка, кани бедни, маломощни, хроми, слепи, и ще бъдеш блажен, задето те не могат да ти се отплатят“ (Лука 14:12-14).

Последната добродетел – великолепието, според Аристотел трябва да подбужда човека към велики и изключителни дела, които ще правят впечатление. То следва да отминава простолюдието, както и страдащите и нуждаещите се… Трагизмът тук е в това, че великолепният не вижда във всеки човек свой брат, не се интересува от неговото подпомагане и достойно съществуване.

Има и една друга Аристотелова добродетел, без която, според него, не може да живее никой. Това е приятелската любов (филия – от гр. – φιλια. Слово, което в други сложни думи се превежда като любов).

В историята на гръцката философия има четири думи, които се превеждат като любов, обич. Филия – в древността има доста по-широк смисъл, макар че Аристотел я използва само като определение за приятелска любов. И може би точно там е неговата „грешка“. Ако тя бе освободена от това словесно ограничение, от моралната си теснота, ако тя би обхванала всички хора и би издигнала на висота мотивите си, то тогава би се приближила до чистата християнска обич. Но при своя философ тя остава само необходимост, само средство в борбата за щастие. Сговорчивост, която помага на приятелите, били те хора, народи или държави. Логически похвално е притежаването на много приятели, въпреки че философът осъзнава, че не може да съществуват множество съвършени приятелства. Филията е полезна, добра и приятна. Впрочем тези три определения при Аристотел абсолютно се припокриват. Затова не всеки е подходящ за приятелство, защото не всички са добри и приятни. Истинската филия е абсолютно взаимно доброжелателство, от което се възползват всички приятели.

Когато развива тази тема, пред Аристотел възниква въпросът: коя любов е по-голяма: любовта към приятеля или любовта към себе си? Той все пак поставя втората над първата, с което напълно отнема нравствената стойност на филията и я превръща в доминиращ егоцентризъм. Но не само това я отличава от християнската любов. Нея по-късно християнските философи ще нарекат с една от другите гръцки думи, а именно – агапи (гр. αγαπη). Въпреки разликата между филия и агапи, чрез своята философия на приятелството Аристотел издига съвременниците си до висотата на предхристиянска Гърция, където самото християнство със своите съвършени послания, не само че бързо ангажира тяхното съзнание, но намира разорана и подготвена почва за своето развитие.

Съвършената християнска любов не е позната на човека до идването на Спасителя и Учителя Христос. Освен всичко останало, Той показа на практика какво означава „да положиш душата си за своите приятели“, и не само за приятелите си, но и за враговете си. (ср. Йоан 15:13). Това е едно от определенията на нашата любов, но не и единственото. За Христовата любов и завещаването ѝ на християните дори до края на света, са изписани стотици томове. Но за нея винаги ще има какво да се каже, защото нейното съдържание не може да изчерпи в пълнота никое определение. Нейната природа е божествена и нетварна, и сама тя е докосване до Божеството, до Неговите чудни енергии в света, и до Неговата неузнаваема и абсолютна природа, „защото Бог е любов“ (1 йоан 4:8)! Никой не познаваше в пълнота тази невидима реалност, докато не дойде Христос и не отвори нова страница от историята на света. Дали тя ще бъде последна или не, знае само Той. Но докато има свят, Неговото име и беззаветната Му любов ще бъдат проповядвани дори и до краищата на вселената.

Християнската нравствена любов носи в себе си познанието за божествения произход на човека и света; за високата себестойност на човешката личност, без значение от пол, раса, националност или обществено положение. Нашата любов издига над всичко в света човешкия дух като Божий образ и самия човек – мъж и жена – като единственото богоподобно същество. Християнската любов разкъсва най-тесните окови – тези на индивидуализма. Тя надхвърля най-високите бариери, издигнати пред усъвършенстването на човека: тези, поставени от егоцентричните и егоистични хора, идеологии и общества. Нашата любов дарява на всеки, когото е докоснала с божествените си лъчи, свободата на истинското познание и неземната мъдрост. Те не са самота и угасване, а вечно общение и незалязваща светлина. Истинската Христова любов не търси собствената полза и изгода сега или в бъдеще. Не крои планове за собствен икономически просперитет и забогатяване на чужд гръб. Не копнее за благата и богатствата на този скоропреходен свят, не се грижи за удобното и охолно съществуване, изгарящо днешния консуматор. Не изопачава и не лицемерничи, не лъже, не търси власт и надмощие, но виждайки слабия, онеправдания и немощния, съзира в него пълнотата на Божеството и цялата красота на Божието творение, която е скрита в неговия божествен дух.

Нашата любов не носи никога духа на отрицанието и не руши устоите на живота. Не води до разложение на човешката личност и семейството, а пази и възпитава в човека нравственото начало на божествения морален закон, вложен в сърцето му. Тя е готова на саможертва за всеки свой ближен. Тя до самоотречение служи на истината, като израз на Божия Дух в света. Нашата любов, съпътствана от вярата и надеждата, е най-мощната творческа сила, утвърждаваща навеки човешкия живот и човешката личност, която е водила и ще води и занапред до разцвет и увековечаване.

Християнската любов не е тъмна философия, празна декларативност или античовешка идеология. Тя не притъпява човешкото желание за живот, не превръща хората в неспособни и самодостатъчни индивиди, не трансформира човешката самостойна личност в матрица или в скот, нито в бездушна мумия, прекарваща години наред на едно и също място. Тя не проповядва мними права и свободи, които неусетно унищожават личното човешко достойнство. Напротив. Нашата любов е божественото човешко ядро, където стоят закодирани жизнерадостта, творчеството, енергията и щастието в тяхната временна и вечна форма. Тя е неотмененият природен закон на безкористното и вечно човеколюбие. И ако човекът в своя път не го следва, той ще остане не само неудовлетворен, притеснен и злобен, но също така ще бъде изгарян от високомерие, гордост и вечен страх.

Източникът на нашата любов е сам Бог, който не остави човека да страда под робството на греха и смъртта, но дойде и ни изкупи със собствената Си саможертва. Тази любов надминава всяко човешко добротворство, всяка природосъобразност, всяка състрадателност и всяка филия. Обсегът и обемът на християнската любов са безпределни и всеобхватни. Обект на тази любов е всеки човек. Тя не е чувство, симпатия, емоция или пък желание. Тя е дело, чрез което правим на нашия ближен добро, утвърждаваме битието и живота му, откликваме на нуждите му, възпитаваме го с внимание… Водим го по пътя на земното благополучие и душевното спасение. Нашата любов ни кара да правим всичко това внимателно, с много нежност, мъдрост и отдаденост, а не назидателно и властнически. Обичта, обърната изцяло към личността на ближния, води началото си от приемането и признаването, че достойнството му е равно на нашето. А смирението, като задължителна християнска добродетел, е в състояние да го издигне дори и над собственото ни достойнство. Тогава, на пръв поглед, немощните ни човешки сили, недостатъците и слабостите ни се покриват от Божията сила и Неговата милост, и в нас заживява онази чудесна и действена любов, която прегръща всички и всичко, и изпълва душите ни с чудна неземна радост. †