Най-тихият час



Свещ. Ясен Шинев

След като завърши ангажиментите си за деня, отдаде се на семейството си като съпруг и баща, свещеникът казва вечерното си правило и остава сам. Потъва в скута на нощта и затворил очи, си припомня всичко, което е изживял, и по милост Божия преминал. Поглежда назад, взира се в близкото изминало, още топло и незастинало, и пред него се появяват картина след картина, среща след среща, личност след личност, всичко преживяно и обгоряло в огъня на пламтящото му сърце. Поредица от различно трептящи въглени в огнището на разпаленото му сърце…

Това е неговият най-тих час, най-съкровеният миг от духовно-светски ангажименти, в които е потънал с цялото си същество. Неговата самота е споделена от ангели и демони, и Дух Свети, които принасят стоновете му пред престола на Вседържителя Христос. Тогава свещеникът е най-крехкият човек на земята – най-неразбираемо за света и обикнато от Христа. Един туптящ катарзис, защото в душата му е прилив и отлив, изкупление и избавление. Тогава той се вглежда в съвършеното огледало на Бога и го обзема непонятен за външните трепет. Неочаквано от сумрака изплуват хиляди съмнения и натежават върху чувствителната мембрана на съвестта му, връхлитат го „проклетите въпроси“.

Притискат уморената му глава и му нашепват: трябваше или не трябваше да направя това, постъпих ли правилно, и бях ли наистина Христов сред пъстрата върволица от хора и събития. Нахраних ли гладен, бях ли милостив към всеки, който ми протягаше ръка, не сбърках ли, не оскърбих ли. Как изглеждах в очите на другите, не ги ли съблазних с нещо, бях ли това, което Той искаше от мен. Бях ли достоен да бъда Негов, навсякъде и във всичко, силен и едновременно кротък, достъпен и снизходителен. Всред висшестоящи и подчинени, в храма и енорията, в града и сред тези, които Христос е определил да бъдат най-близки и споделени спътници. Дали съм отдал на всички любов и внимание, и към всички ли съм проявил своята пастирска грижа.

Тогава дъхът му се задържа, и сърцето затуптява в необикновен ритъм и необяснимо за другите вътрешно безпокойство.

Широко пристанище е сърцето на свещеника и дълбоки са неговите води. Много подводни течения и нестихващи вълнения обхождат неговия залив. Много са корабите, които преминават през него и оставят своята диря сред вълните му. Някои остават за дълго и дори завинаги, а други преминават или отминават, потъвайки обратно в необятната прегръдка на морето. Той няма как да не ги приеме, защото е длъжен да бъде гостоприемен и дружелюбен, обърнат към всички, които търсят помощ и закрила. Врекъл се е в това, дал е обет и е превърнал живота си в дълг. Всеки свещеник е жертва пред олтара на Бога за греховете на тези, които са го намерили в трескавите си търсения в морето на живота.

Към него идват всички кораби, заблудени и катастрофирали в сблъсъка със стихиите на небето и морето. Чакани и нечакани, малки и големи, всички натоварени с бремето на своите съсипани от скръб капитани, пострадали от ужасните бури и връхлитащите ветрове. Наранени и застрашени от суровата реалност на незнайната шир.

Тогава сърцето му може да прелее от болка и душата му да се скъса от страдание, потънала в печал и застинала там, където няма изход и надежда. Това са мигове на „плач и скърцане със зъби“, но и на съкровен копнеж и тъга по вечността и блажения покой отвъд видимото „добро и зло“. По онова там и далече, заради което всичко си струва, за което жадуват всички, решени да останат безсмъртни. И особено тези, които са повярвали в Спасителя и са решили да Го последват, но не като обикновени войници във воинството Му, а като Негови офицери, превърнали се в ръце и нозе.

На тях Той е отдал духовна власт и е предал дарове да свързват и развързват – на небето и на земята – и им е връчил ключовете на рая. Те са посланиците Му в земята на скръбта, водачите на заблудените през пътуването им в долината на смъртната сянка. Длъжни са да посрещат всички с любов и топлина, защото са призовани и призвани, длъжни са да бъдат капитани на кораба на спасението. Чрез и в тях Той се обръща към всички свои с думите: “Елате при Мене, всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя“ (Мат. 11:38). На тях Той е дал привилегията да връчат поканите за трапезата Му, първи да намерят дома Му и да докоснат Тялото Му, Неговата църква. Вечната Витезда, която изцерява всички и всичко! На тях много е дал, но и много ще им иска, и ще бъдат съдени като водачи и пастири на един полусляп народ.

Това е кръстът, това е саморазпятието на свещеника, огнено изкушение и нестихващ изпит пред  незаспиващата му християнска съвест. В тази споделена самота, в този най-тих час се извършват най-големите преломи и се вземат най-тежките решения за душите на всички, които тайновидецът Христос е изпратил при него. Тогава душата му заспива в прегръдката на тъмнината, застинала в трепет и тишина, и една сълза се проронва от уморените му очи.

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...