Терапевтичната сила на смирението

Свещ. Ясен Шинев

Съвременният християнин не обича да се задълбочава в понятията. Твърди, че познава всичко, което му е оставено като безценно наследство от просветените мъже в историята, и лекомислено, дори самодоволно цитира и жонглира с него. Но избягва да остава там, да затаи дъх и да навлезе в съкровената му дълбинност. Това е рефлекс от света, който го притиска, и зашеметен, човек се поддава на неговите опустошителни ветрове. Защото така е по-лесно и най-важното – безболезнено. Уви, това се отнася и за нас, православните, които изповядваме най-чистото, съкровено учение на Спасителя Христос като вътрешно, дълбоко изповедническо и неизследимо. Ние, които притежаваме пълнотата на благодатта и изповядваме вечната, нестихваща Пасха.

Изконните духовни категории, които са стълбовете на християнското благочестие, плашат съвременния вярващ със своята мощ и трагизъм, а той е твърде крехък и несъсредоточен, за да ги понесе – пропит от страхове, съмнения или просто… маловерец. Затова предпочита да ги докосва, но след това предпазливо да се отдалечи, за да не би той, специалният, да изгуби своя вътрешен мир и да напусне удобната зона на добре балансираната си топлохладност.

Неговите предци, някогашните християни, са били много по-стойностни, мъжествени и завършени като личности. Хора на горещата вяра, на изчистения хоризонт, познали и приели цената на неизбежните жертви за и във Христа. А той, както и всички ние, приличаме на жалки подражатели на истинските поклонници. Затова и малцина между нас могат или имат желание да навлязат в дълбочината на истинния духовен живот и да преживеят всепоглъщащата метаноя. Всичко е полу- и донякъде…

Поради това няма как да се берат зрели духовни плодове. Малцина между нас осъзнават истинската стойност на смирението. Останалите се пазят, за да не станат прекалено уязвими от околните и най-вече от самите себе си. За почти всички смирението е нищо повече от духовна категория, древна добродетел и постоянно изискване, без което не може в пъстрия свят на източното християнство. Превърнало се е в лайтмотив  на Светото Предание, така общозначимо, както любовта или търпението. По-скоро съзнателно предпазване от бунтовете на неизбежното превъзнасяне и опит за преустановяване на егоцентричните увлечения. За други е досадно изискване, което ни лишава от самозащита във вечните битки на живота. А колко малко успяват да вникнат в терапевтичната, оздравяваща, психосоматична същност на смирението – част от онази пречистеност на познанието на нашето източно изповедание, за което говори св. Паисий Светогорец.

Но истинското смирение лекува. И това е не само изненада за тези, които се опитват да дълбаят дълбоко, но и подарък, който им се дава за това, че са преминали първия пласт в стремежа си към вътрешното царство Божие. Защото, когато човек се смирява и прави това последователно и задълбочено, той идва в себе си, възвръща изначалната си божественост и омиротворен, открива истинското си, чисто лице. Така постепенно освещава своите мисли, думи и дела, и се превръща в икона Христова, Негов съсъд и трептяща част от Тялото Му, става обожен…

Това е тайна, която се разкрива постепенно, и безмълвно обзема човека в своя неуловим плен. Съкровена и тихо изказана от Пречистия Иисус с Неговото откровено: “поучете се от Мен, защото съм кротък и смирен по сърце и ще намерите покой за душите си“ (Мат. 11:29). Така Той преподава посланията на Своя надземен и неизказан мир, който е най-красивият плод от градината на рая.

Истинска привилегия е в този свят, който е място на почти постоянна болка и скръб, да имаш душевно спокойствие и дори относително добър мир и баланс на сетивата. Но той се постига след продължителна работа над себе си – самонаблюдение, решително желание да се промениш, помирение с Бога и общуване с Неговите нетварни енергии. И за всичко това ключът е един – смирението. То е особена съставка, солта на всички добродетели, без която не може да се постигне духовен успех и да се живее в мир с околните и самия себе си.

Във висша степен  това е проумял един от най-забележителните апологети и демонолози на Светото Православие на XIX в., св. Игнатий Брянчанинов, който изрича: “Смирението успокоява нервите, укротява движението на кръвта, премахва мечтателността, умъртвява греховния живот, съживява живота в Иисуса Христа!“ (Сл. митрополит Йоаникий, “Бисери от духовната съкровищница на светите отци“, София, 2009 г., стр. 426). Още тогава, във времето на руския светител, невротичността се е превърнала в обичайна диагноза за модерния човек, който преосмисля „товара“ на религията и се втурва в стихиите на „новите“,“прогресивни“ идеи. Той е бил увлечен от тази, станала почти задължителна, преоценка на авторитетите от миналото и жаден да преоткрие света и вътрешния си живот. Останал незащитен, той се превръща в мишена на множество неочаквани атаки от света и демоните, защото се е отказал от своята единствена пълноценна защита – покрова на Светата църква.

Невротичността е плод на неизбежния сблъсък с изисканията на егото и суровата реалност на битието. Плод на разминаването между високите изисквания и истинските възможности. Така личността бива въведена в особен режим, който разстройва и създава чувство за тревожност и почти постоянно безпокойство.

Изключителна коварна съблазън  за повдизаващия е мечтателността. Всички свети отци – изпитаните терапевти на Изтока, опознали в детайли тънкостите на духовния живот и тайните недъзи на душата, изтъкват нейната пагубна същност. Тя не само отклонява естественото движение на ума от реалния към нереалния свят, но и го въвлича примамливо в зоната на полусянката и самозаблудата. Въображението е поле за действие на верните служители на сатаната – бесовете, които с нашепванията си се опитват по всякакъв начин да разстроят и отклонят изградения ритъм на духовния живот.

Врагът на човешкото спасение, според пречистената мъдрост на източните отци, е истински виртуоз в атаките върху сетивата и въвежда в една измамна реалност – особен свят на вълшебства и фокуси, блато, което е дом на причудливи чудовища и неочаквани изненади. Този свят е пълен с краткосрочни и сладникави постижения, които се превръщат в натрапливи наслоявания върху наранения ум на вечно търсещия човек.

Но смирението, извършено като съзнателен и убеден акт на свободната воля, насочва вниманието към дълбинното човешко „аз“. Вярващият не само остава верен на истинската си, много често неподозирана същност, но и преоткрива личността си в нова, в „Неговата“ светлина. По този начин той е не само защитен, но и обогатен от общуването с нетварните енергии на Христос – вечно смиряващия се Бог. Смирението „умъртвява“ греховния живот, като премахва желанието да се греши, и преустановява подтика към лоши мисли и зли дела, съживява и оживотворява живота в Иисуса Христа. Успокоява страстите, които повишават движението на кръвта и изваждат извън нормалния ритъм работата на сърцето и целия организъм. Насърчава духа към молитвата – тази майка на добродетелите – и насочва личността към приемане на авторитета на Светата църква. Най-важното – обръща вниманието на вярващия към съкровеното му „аз“, към откриване на тайните на неизказаното блаженство, което Всемогъщият и Всемилостив Бог е вложил в сърцето на всеки един от нас.

Затова нека се смиряваме, смиряваме, смиряваме, навсякъде и във всичко, в радост и печал, в победа или загуба, пред околните и най-важното – дълбоко в себе си. Защото това е не само най-добрата стратегия за общуване с другите, но и най-добрата и изпитана терапия за изцеление от недъзите на старата ни, повредена природа. Само и единствено чрез силата на смирението вярващият се изцерява и изобразява в себе си Спасителя Христос, Спасителя на света и Наш личен учител и спътник по пътя към царството Божие.