Богоявление: изпълнението на света

„Злото, което няма собствено битие, а е само противопоставяне на дареното със свобода творение срещу началното битие – Бога, не може да бъде абсолютно. Всяко зло, което дарените със свобода създания извършват, по необходимост живее като паразит върху тялото на доброто…”

Свети Софроний (Сахаров)

 

Всички знаем какво е обезпаразитяване. Сваляш всичките си дрехи и преминаваш гол през определена дезинфекцираща среда. Техники, познати ни от военните филми най-вече или такива със сродна тематика. За нас Кръщението е вид обезпаразитяване също. През него преминава и Самият Господ Иисус Христос, за Когото Светият Дух, пазачът на входа, свидетелства за изначалната Му чистота. Затова, че злото не може да намери битие в Него, не може да се инжектира като чуждото яйце на оса във вътрешностите на какавида, докато ги втечни и оттам излезе не пеперуда, а паразит. Самият Спасител свидетелства: „Няма вече много да говоря с вас, защото иде князът на тоя свят, и в Мене той няма нищо.” (Иоан. 14:30).

И все пак преминава през Йордан, и все пак бива кръстен от Кръстителя, който заявява, че не е достоен да развърже дори „ремъка на обущата Му” (Марк. 1:7). Едва ли го прави за оправдание или като доказателство, Спасителят дори пред Пилат не се защити. Оправданието е присъщо на онези, които вече са пленени от греха. Но го прави, за да стане и Той един от нас, смирявайки Божественото си естество до човешко, снизхождайки към нас. Приемайки кръста си. Поставяйки началото на една мисия, която не е промяната на закона, на света, а неговото изпълнение. Понеже силата на злото в света е именно в неговата мимикрия, в неспособността да бъде различено от доброто „заради несъвършенствата в човешкото добро, и неизбежния добър предлог в злото.”

„Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня.” (Мат. 5:17), казва Спасителят и в това именно се състои Неговата спасителна мисия. В знанието Кой е и в следването на онзи път, според който „а вам и космите на главата са всички преброени” (Мат. 10:30) и промяната на света се състои в неговото изпълнение.

Христос още от дете задава координатите на това изпълнение. Кое дете не е пускало ръцете на майка си и баща си сред навалицата от хора и не се е губило поне веднъж, дори за минута, но за да бъде намерено в храма Господен?! Кое дете не е седяло на масата, повдигнато на възглавница като на трон, но за да проповядва в храма, с характерния купол над главата си като черупка от яйце (Сеславски манастир), с характерната дреха като изписана с букви – Емануил Слово (Алински манастир) с характерната форма на косата, чиито къдри очертават сякаш лабиринтите на мисълта (Подгумерски манастир)?! Кое дете не е било отнемано от майка си за първи път, както подадения Христос Младенец в ръцете на първосвещеника Симеон?! Благославящ майка Си, протегнал в крайна екстензия ръка към нея (Струпецки манастир), нейната огромна като тарантула (Елешнишки манастир) с поглед към свещеника, защото Синът не принадлежи на майката. Въпреки очевидната връзка в пространството между тях, загатната с орнаментите на храма  (Билински манастир). И именно сцените на Сретение бележат това първо отделяне. От ръцете на свещеника през храма до най-добрия приятел – Йоан Кръстител. Христос също като нас от детските Си години през юношеството до Неговата зряла възраст на 32 се отдалечава постепенно от семейството, за да произнесе прословутото „Моя майка и мои братя са тия, които слушат словото Божие и го изпълняват.” (Лука. 8:21). Надраства приятелите. Поема сам в пустинята. Въпреки тъжния поглед на Майка Си в храма (Христос в храма, Струпецки манастир).

И ето го Спасителят, застанал по средата на реката. Много важни са жестовете и положението на нозете Му, ръцете Му, свитият стомах. Това е може би единствената фреска, заедно с тази на Разпятие, където виждаме Христос в Неговата човешка голота. Дори повече, може би единствената, на която някои зографи Го изобразяват съвсем гол, дори без препаската през слабините, наблягайки не на пола, но на очертанията на стомаха (Бобошевски манастир). Цялото свещенослужене на Христос от Неговото кръщение до Неговото разпятие е поставянето Му в контекста на един греховен свят, извън небесните порти и в изпълнението на Божието Слово, което е борбата Му с греха за разлика от първоотците ни, които се противопоставиха на Словото Божие. Изпълнението, което е смирение и постигане на истинската свобода за разлика от свободата в недобро, която се изля от Дървото на познанието през устата на змията, по противния начин, по който се изля от Светия Дух над апостолите на Петдесетница или над главата Му при Богоявление (Земенски манастир). И именно това изпълнение от едното изливане до другото, от недобрата свобода към свободата в Бога, е, което Христос трябваше да изпълни. В това се състои и единствената истинска голяма промяна на света тогава и винаги във вечността.

Христос в Йордан, за разлика от Адам и Ева в Едем, откъдето също преминават четири реки, е стъпил върху змията и митологичните създания, както при Възкресението е стъпил върху черепа на Адам, върху първото стъпало от земната лествица (Илиянски манастир). Земята под нозете Му е напукана, между двата бряга – този на княза на този свят и на Царството Божие  (Струпецки манастир). Стъпил е върху парчето земя, символизиращо този свят и създанията от отминалия и под земята (Алински манастир), нозете Му са събрани в триъгълник за по-голяма опора (Сеславски манастир), позата Му е дори на Един, Който побеждава греха на света (Радибошки манастир). Ръцете Му благославят или са скръстени на гърдите (Раковишки манастир). Гънките на стомаха Му са с очертанията на храм (Елешнишки манастир), на камбана (Долнопасарелски манастир) и даже на лице  (Преображенски манастир), Косата задава контурите на цялата река, обхваща я цялата, силна като косата на библейския Самсон  (Елешнишки манастир). Христос е ипостасен в Йордан, Той е лицето, част от Светата Троица, за което Отец свидетелства за първи път със Слово. Позата Му е на Някой, който изцяло се предава на Духа и Отца си с разперени ръце и нозе под гълъба, надвиснал като плод, за разлика от другия (Преображенски манастир). Христос не ходи още по водата, водата е още мляко, сякаш се ражда с Неговите стъпки („Св. Стефан“, Несебър), Той е въоръжен на първо място със Своята воля и осъзнаване волята на Отца Си за Него. Величието на Божията любов, на Божия жест към нас е именно в Неговото смирение, не в налагането. В Онзи, който „стои пред вратата и хлопа”, но пристъпва единствено след като е поканен (Откр. 3:20).

И в тази деликатност на Бога към човеците, изпратил ни примера Христос, се заключава и бъдещето на света, по думите на патриарх Кирил I Московски – дали всеки от нас ще допусне или не злото, дали ще допринесе или ще отдалечи, ще отложи неговия край.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Фотографии: Джонатан Дън