„Епископски центрове на територията на съвременна България“ – достоен труд за познаване на църковната история и укрепване във вярата

Как са възникнали първите епископски центрове на територията на България? Какъв е бил приблизителният им брой? Кои са били техните седалища, къде са се намирали, колко време са съществували? Как е била устроена Църквата по българските земи?
Отговори на тези въпроси търси прот. Димитър Тухчиев в книгата си „Епископски центрове на територията на съвременна България“ ( Омофор, 2022).
Прот. Димитър Тухчиев е роден в Сопот през 1976 г. Средното си образование получава в родния град. Завършва Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ през 2001 г.
През 2010 г. завършва курс за жестомимичен превод към Съюза на глухите в България, което му позволява да преведе православната литургия на езика на лишените от слух хора.
През декември 2013 г. е ръкоположен за дякон и свещеник от епископ Йоан Знеполски. От същата година е на разположение към Подворието на Московския и на цяла Русия патриарх в България; служи в храм „Св. вмчк. Пантелеймон“. На 24 януари 2021 г. получава офикия протойерей.
Неговият труд проследява църковната история и изследва съществувалите в миналото християнски епископски центрове на територията на съвременна България, както и техните вътрешни правила (канони), които утвърждават и защитават съществуването им. Търсейки отговор на въпросите как Църквата Христова е следвала светската администрация през първите векове на християнството в Римската империя, как и защо възникват епископските центрове, прот. Тухчиев изяснява още в началото термините в контекста на разбирането за църковна община:
Парикия /παροικßá/ – самостоятелна църковна община идва от идеята за живот на чуждо място. В този смисъл “пришълци” се използва в Ефес. 2:19, Лука 24:18 и Деян. 13:17 (в Синодалния превод обикновено превеждан като “пребивавам”), за да подчертае, че християните са чужденци в този свят. В контекста на новозаветното църковно устройство парикия означава църковна община. По апостолско време църковните общини са се управлявали от презвитерите. В по-късната история на Църквата това са енориите.
Енория /ενορßα/ – район, обслужван от енорийски свещеник. Може да се отнася до териториалното образувание, до хората, живеещи в общността, до църковната собственост в него.
Кинония /κοινωνßα/ – всички хора, които живеят заедно на едно място; исторически период, обхващащ цялото човечество или група хора в пространството и времето. В Църквата кинония е понятие за общество от хора, вярващи в Бога, общуващи помежду си и във вечността. Братството е връзката, която съединява християните един с друг, с Христос и с Бога. Смисълът на думите „братство” и „общение” в Новия Завет се отнасят към споделянето на общ живот вътре в Тялото Христово – духовно, социално, интелектуално, икономическо.

Църковно администриране на епископските центрове дава информация за структурите на християнството, обособени по подобие на римската администрация. Йерархията започва от най-висшия сан, а именно: помощниците на светите апостоли, станали техните ученици – епископите. Епископ (от гръцки – επίσκοπος, буквално „надзорник”, пазител, настойник) е висше християнско духовно лице, подчертава авторът.
Особен интерес за читателя представлява прегледът на епископските центрове, обособени в древните провинции: Македония прима, Крайбрежна Дакия, Мизия Секунд, Долна Скития, Тракия, Хемимонт, Родопи.
За Митрополия Сердика (София), прот. Тухчиев изтъква особеното значение на едикта за толерантността, легализиращ християнството:

„Сердикийският едикт, известен и като Галериев едикт за толерантността (на латински: Edictum Serdicense, Edictum tolerationis Galerii) е едикт за веротърпимостта, издаден от римския император Галерий от името и на съуправителите му августите Константин и Лициний в Сердика на 30 април 311 г., но обявен в Никомидия. Едиктът безусловно дава на християнството статут на „законна религия“, на вероизповедание, признато и прието в Римската империя. Това е първият едикт, легализиращ християнството, предхождащ с две години Миланския едикт. С него се дава свобода, отменя се инкриминацията на християнството, гарантира се сигурност на домовете и живота на изповядващите го, както на останалите граждани в Римската империя.“

Улпия Сердика се утвърждава като значимо политическо седалище в Източната Римска империя. Градът е резиденция на поне четирима императори – Аврелиан, Галерий, Лициний, Константин и сече техни императорски монети, пише още отец Димитър.
За епископия Филипопол (Пловдив), авторът припомня, че християнството било пренесено по тези земи именно от св. Ерм, един от седемдесетте апостоли, ученик на св. апостол Павел. Свети Ерм става и първият епископ на Филипопол в периода 36–57 г., а християнската община дала и мъченици за вярата – днес празнувани като свети тридесет и осем пловдивски мъченици, свети Дионисий Станимашки и светите Севериан и Мемнос. Мястото на тяхната мъченическа кончина е в подземията при източната градска порта, там, където днес се намира старинният храм „Свети свети Константин и Елена”.
Не по-малко интересни са фактите около древна Аполония и нейното преименуване на С(и)озополис – град на спасението:

„Това се дължи на факта, че още в средата на ІІ в. тук е създадена една от най-ранните християнски общини на територията на днешните български земи, а нейният епископ Авъл Поплий Юлий загива като великомъченик по времето на император Диоклециан. След официалното признаване на християнството в Римската империя и особено след средата на V в. Созопол се утвърждава като християнско средище. Известни са имената на негови епископи, играли активна роля в църковния живот на Византийската империя през цялото Средновековие.“

След прелюбопитното изследване на древните епископски центрове, авторът прави преглед и на съвременните епархии, като ги онагледява чрез административни и църковни карти на България.
Не са пропуснати и важни факти около Православната ни църква, които трябва да знае всеки християнин, а именно:

„Православната църква в България е учредена през 870 г. от Константинополската патриаршия, става автономна през 919 г. и автокефална през 927 г. Тя е единствената църква в света, която три пъти е признавана за патриаршия – през 927 г., 1235 г. и 1953 г. (през 1961 г. е призната от Константинопол). Българската православна църква е първата славянска народностна патриаршия със собствен богослужебен език.“

За книгата си прот. Димитър Тухчиев  споделя, че е написана за широк кръг читатели и няма претенциите да бъде научен труд, а само да напомня за трудовете и духовните подвизи на нашите предшественици, живели преди нас:

„Защото е добре човек не само да познава своята история, но и да се укрепва с вярата, дадена ни от Бога“.

За поръчки от издателството: фондация „Покров Богородичен“, издателство „Омофор“, бул. Черни връх 68, София 1470, тел. 0886 149 991.
За онлайн поръчки от сайта на издателство “Омофор”: ТУК>>>
За онлайн поръчки от ателие – книжарница „Къща за птици“: ТУК>>>