Божиите съработници

След Петдесетница започва Петровият пост. Той е като мост към празника на светите първовърховни апостоли Петър и Павел. Той свързва празниците в духовно единство. В това духовно единство е генезисът и същината на Църквата.

Светият Дух слиза над учениците на Христос и те тръгват да проповядват „в Негово име покаяние и прощение на греховете у всички народи, начевайки от Иерусалим“ (Лук. 24:47). След Възнесението на Христос те остават в Светия град, както Той им е заръчал, докле се облекат „в сила отгоре“ (Лук. 24:49). Прекарват десет дни в молитва и в очакване „обещанието на Отца“ (Деян. 1:4), за което са слушали от Него. След като Иисус умива нозете им и ги причастява с тялото и кръвта Си, многократно им говори за Светия Дух, другия Утешител, Духът на истината, Когото светът не може да приеме, но Който ще пребъдва с тях, обещава им, че няма да ги остави сираци (Йоан., гл. 14). Много пъти им обяснява и повтаря за Отца и за Себе Си – че Той е в Отца и Отец е в Него, че Отец пребъдва в Него, че словото, което им говори не е Негово, а на Отца, Който Го е пратил. Обяснява им и им повтаря, че Отец ще изпрати Утешителя, Духът Светий в Негово име и Той ще им напомни всичко, което Христос им е говорил, така, както словото, което Той им говори, не е Негово, а на Отца. Увещава ги да не скърбят, защото за тях е по-добре да отиде при Отца, Който Го е пратил, защото, ако не замине, Утешителят няма да дойде при тях, а ако замине, ще им Го прати и Той ще ги упъти на всяка истина, защото Той от Себе Си няма да говори, а ще вземе от Христос това, което ще им възвести (Йоан., гл. 16). Безброй пъти Христос повтаря на учениците си тези думи и им обяснява за Светия Дух, защото знае тяхната немощ, колебливост, неразбиране, отричане, заслепление.

И те продължават да бъдат маловерци. Петър трикратно се отрича от Него; когато жените мироносици се връщат от гроба и казват на учениците, че той е празен и Христос е възкръснал, думите им се сторили празни и не им повярвали, не Го познали и не вярвали във възкресението и двамата тъжни емауски пътници, които Той упрекнал, че са несмислени и мудни по сърце (Лук., гл. 24).

Като че ли всичко било свършило. Дотук било всичко – до гроба, както е при всеки човек. Гробът погълнал упованието. Радостта била посърнала, обещанията били забравени, и три дни не изтраяла надеждата, че „Той е Оня, Който щеше да избави Израиля“ (Лук. 24:21). Риболовците забравили, че Иисус им бил обещал да ги направи „ловци на човеци“ (Мат. 4:19). Като че всичко е било само един красив сън, от който като се събудили, те отново се потопили в рутината и сивотата на бита. „Отивам да ловя риба“ – унило промълвил Симон Петър (Иоан 21:3). Последвали го Зеведеевите синове Йаков и Йоан и други двама ученици. Ала цяла нощ нищо не уловили. Христос им се явява, пълни мрежите им с риба, пълни душите им с вяра, пробужда задрямалата им надежда, ала очите им остават премрежени.

И така е докато над учениците, събрани в Елеонската горница, слиза огънят на Светия Дух. От този момент нататък те стават неузнаваеми. След като биват кръстени от Светия Дух, вече няма и следа от тяхното малодушие, от неверието, колебливостта, страхливостта, мудността, несмислеността им. В мига, в който Светият Дух слиза над учениците, всички стават нови твари, родени свише. Всички като че на мига тръгват по света да проповядват Благовестието.

До този момент те не са напускали родните си места. Най-далечното място, което познават, са близките околности. Най-дългият път, който са изминавали, е до Йерусалим, за да принасят даровете си в храма. Не знаят нищо друго, освен да хвърлят мрежи и да ловят риба. Най-големите кораби, които са виждали, са техните рибарски гемии. Единствените чужденци, които са срещали са прозелитите, които се събирали в Йерусалим. Не знаят нито един чужд език. Не са виждали географска карта. Единствените хора, пред които са говорили, са техните семейства и един пред друг. Единственото, което са писали, са сметките за уловената и продадена риба.

В един миг, в мига, когато огненият Дух слязъл над всеки един от тях, те се променят изцяло – „всички се изпълниха с Дух Светий, и наченаха да говорят на други езици, според както Духът им даваше да изговарят“ (Деян. 2:4). В същия миг започват да проповядват в името на Христос „покаяние и прощение на греховете у всички народи, начевайки от Иерусалим“. В същия миг Петър отхвърля подигравките и вдъхновено цитира предсказанието на пророк Иоил: „и ето, в последните дни, казва Бог, ще излея от Моя Дух върху всяка плът; синовете ви и дъщерите ви ще пророчествуват; младежите ви ще виждат видения, а старците ви ще сънуват сънища; и в ония дни върху рабите Ми и рабините Ми ще излея от Моя Дух, и ще пророчествуват. И ще покажа чудеса горе в небесата и личби долу на земята“ (Деян. 2:17-19, Иоил 2:28-30). От този момент започва сбъдването на това пророчество.

От този момент Апостолите започват да съзиждат Църквата на Христос. Това е най-удивителният градеж в човешката история. Такъв градеж не е в човешките възможности. Когато в Кесария Филипова Бог Отец открива на Симон, че Иисус е Христос, и е наречен Петър (канара, камък), за първи път е употребено понятието църква (Мат. 16:18). Това е ново понятие, непознато и неслучвало се до този момент. Христос казва, че Той ще съгради Своята църква. Когато Светият Дух кръщава Христовите ученици те стават апостоли – пратеници, които се включват в този уникален градеж. В Кесария Филипова Иисус е нарекъл ученика Си Симон „Камък“. В своето послание Петър нарича Христос „живия камък, от човеците отхвърлен, но от Бога избран, драгоценен“, припомня пророчеството на Исаия „полагам в Сион краеъгълен Камък, избран, драгоценен“ (Ис. 28:16) и призовава повярвалите в Христос: „…вие сами, като живи камъни, съграждайте от себе си духовен дом, свето свещенство“ (І Петр. 2:5).

Така започва съзиждането на живия богочовешки организъм, наречен Църква. Христос поверява това нечовешко дело на човеци, но нови човеци, новородени от Светият Дух, човеци, които „получиха обещания, затулиха уста на лъвове, угасиха огнена сила, избягнаха острието на меча, от немощни станаха крепки“ (Евр. 13:33-34).

В съграждането на Църквата се изпълнява още едно пророчество на Христос. Когато обяснява на учениците Си Своето единосъщие с Отца, Христос им дава удивително обещание: „Истина, истина ви казвам: който вярва в Мене, делата, що Аз върша, и той ще върши, и по-големи от тях ще върши“ (Йоан.14:12). Докато Христос е на земята, Той проповядва Евангелието в Галилея и Юдея. Просветени и укрепени от Светия Дух, апостолите проповядват по целия свят. За кратко време посяват семената на Христовата вяра в целия познат древен свят – всички страни около Средиземноморския басейн, а апостол Тома дори до Индия. В цялата позната тогава вселена създават една Църква, която по-късно ще бъде наречена света, вселенска и апостолска. Претърпяваха корабокрушения, биваха оковавани във вериги и хвърляни в тъмници. Накрая всички станаха мъченици (с едно изключение), проляха кръвта си за вярата, а тя стана семе на вярата.

Най-много сили и енергия за благовестието отдаде този, който нарече себе си пръв между грешниците (І Тим. 1:15) и дори изверг (І Кор. 15:8) – гонителят Савел, който дишаше „заплахи и убийства срещу учениците на Господа“, та „вързани да ги доведе в Иерусалим“ (Деян. 9:1, 2). След като по пътя към Дамаск Христос лично го призова и обърна, той преброди най-много земи и морета, претърпя най-много премеждия и изпитания, проповядва сред най-много народи и пред най-много хора, написа най-много послания. Още при обръщането му Господ нарече св. апостол Павел Свой „избран съд, за да понесе името Му пред народи, царе и синове Израилеви“ (Деян. 9:15).

Така, в съработничество между Бога и човеците (срв. І Кор. 3:9), укрепени от Светия Дух, Христовата църква стигна до всички земни краища. Христос избра Неговата църква да бъде дело на богочовешката синергия, да бъде съградена и устроена от учениците Му, осветени от Светия Дух. Избра и изпрати за това дело човеци, които имаха немощи. Петър малодушно и страхливо три пъти се отрече от Спасителя, а Павел беше най-върлият Му гонител. Христос избра да направи първовърховни апостоли двамата най-големи грешници, за да покаже, че не е дошъл да призове „праведници, а грешници към покаяние“ (Мат. 9:13).

Съграждането на църквата потвърди обещанието на Христос, това е наистина чудо, по-голямо от чудесата, вършени от Христос. Най-удивителното е, че това грандиозно дело и извършено само с мирна проповед. В ранната история няма засвидетелствано нито едно, дори най-малко насилие при проповядването на Христовата вяра. Апостолите, след тях мъчениците бяха подложени на нечовешки гонения, изтезания, лишения и изпитания, но не отвърнаха на злото и с най-малко отмъщение, а напротив, злословени – благославяха, гонени –търпяха, хулени – молеха се (срв. І Кор. 4:12-13). Така показаха верността си на Господа и положиха най-здравите основи на Църквата, на които портите адови не могат да надделеят.