Време да се говори, време да се мълчи?

Е-е-ето ни отново след рекламите – кратка историческа пауза и призрачните досиета отново забродиха сред безводната пустиня и трошляците на публичното ни пространство. Някои се разтрепераха и трескаво се разровиха в частните и общите спомени за извинителни бележки („времената бяха такива”, „аз, такова, за благото на родината”, „накараха ме”, „бях млад и глупав”), други сигурно блажено отпиват кафенце и гледат поредния мъдро устроен сеир и режисиран джумбюш.

Няма и капка блаженство обаче за „алчущие и жаждущие правды”. Правдата (относителната, разбира се; светската, обществено-моралната правда; истината за най-новата ни история и истинските движещи сили на прехода у нас) е в страшен и хроничен дефицит. Досиетата са като стомашни киселини за обществото ни – не са болка за умиране, макар да ни дразнят периодично и да причиняват безсъние, особено на ония с агентурните имена. Но хроничните киселини, братче, си докарват язва. А язваджийското общество определено не е приятно място за прекарване на време и живот.

Толкова я дъвкахме тази тема, толкова я въргаляхме из устите на политолози, политици, анализатори, бивши и настоящи не знам какви, че агентурната дъвка стана тричава и блудкава – и вече сме на стадия да решим окончателно: гълтаме ли, или плюем. Сиреч, забравяме ли цялата тази втръснала ни до гадене история, или изкарваме на бял свят всичко – и всеки да решава за себе си как да се оправя с петната: да ги носи с гордост, да ги пере с „Ариел”, или да си ходи така, лекельосан, като че нищо не е било.

Няма друг обществен въпрос с такава висока степен на морално съдържание, както въпроса с гълтането или изплюването на агентурното минало. И ако онази, голямата, Божествената правда, има някакво отражение в малките мащаби на личностите и обществата, няма кой друг да заговори за нея, освен Църквата. Няма кой друг да застане зад желанието на огромното мнозинство да научи истината. Няма кой друг да свидетелства, че истината е същинското начало на свободата. И че болката от истината е цената на пропуска.

Докато ръководството на църквата доброволно поема ролята на рекламна агенция на бездарни антихристиянски филми (като ги клейми публично) или се държи като отговорник по нагледната агитация към първична партийна организация (като произвежда бързо забравящи се документи с пацифистко-пропагадно съдържание), умовете и сърцата на България (това, което е останало от тях; или онова, което започва да мисли и чувства тепърва), трескаво търсят отговори на въпросите, които се свеждат до онова простичко „как да живеем?”. И: „кое е добро?” Тревогата от тези въпроси може да бъде усетена в подмолите на неизбежно кресливия и пошъл понякога обществен дебат по темата за досиетата. Кълнове на покаяние могат да бъдат намерени, ако копнем малко по-дълбоко от лицемерието на застаналите в оправдателна поза бивши агенти. И кой друг, ако не църквата, трябва да заговори за покаянието (да, освен тайството изповед и покаяние, има и по-прозаични форми на умиротворяване на съвестта, от които обществото ни върло се нуждае днес), за справедливостта (която вълнува всички без изключение – от клошаря, който рови в кофите и сигурно се чуди как да отговори на децата си, когато го питат: защо ние така, а другите – така? – до бизнесмена, който трябва да бута подкупи до несвяст, за да работи спокойно, и който сигурно преди лягане се терзае от неясна тревога – защо така се получава с мене, с всички нас? Защо други хора, на други места, успяват ей така, по честния начин?

От гледна точка на всички тези хора, църквата мълчи, църквата просто я няма. Какво го грее клошаря изявлението за мира и прелестите на междуетническата толерантност? Каква духовна полза извлича бизнесменът от поредната филипика срещу поредния безсмислен филм? И ако не за тях и не на тях говори църквата, на кой и за кой тогава?

Ако църквата заговори за досиетата, това може да бъде само по един начин и в една посока – да призове към покаяние и да настоява за огласяване на истината – църквата по природата си има отношение към истината. Защото има отношение към Истината.

Ако църквата заговори за досиетата, нейното ръководство трябва да е готово за най-трудната част: да поиска отваряне и огласяване на архивите на Държавна сигурност, касаещи самата църква. И съответно, на имената на агентите, „работили” по тези въпроси. Част от тях най-вероятно ще се окажат публични личности, може би дори членове на висшия клир.

Темата за досиетата, за разлика от темите за мира, „Шифъра на Леонардо” и „Хари Потър” е корав залък, твърда храна, а не млечице и не блудкав псевдо-икуменически бульон. Тук се иска яка захапка, здрави челюсти и най-вече гръбнак – и колективният синодален разум от много време не е бил изправян пред такава голяма хапка. Да стиснеш устни в мълчание в тази ситуация, на фона на ярката разговорливост и склонност към обществени изяви напоследък, ще се изтълкува еднозначно като страх и проява на гузна съвест. И правилно ще се изтълкува.

Изчакването да отмине бурята с досиетата е абсолютно погрешна, морално и духовно неприемлива стратегия. Ако вътрешният министър можа да отговори на питане на един журналист и да изнесе данни за агентурни досиета на негови колеги и други публични личности, светият Синод няма друга достойна алтернатива за поведение, освен да отправи подобно искане за досиетата на всички агенти, провеждащи държавната и партийната политика спрямо църквата в периода 1944 – 1989 г. Каква е била идеологическата основа на тази политика, знаем достатъчно – няма друг режим в човешката история, поставил си толкова радикално задачата да изкорени вярата от душата и църквата от плътта на народа. Какви бяха външните прояви на тази идеология, можем да питаме роднините на зверски убитите свещеници и обикновени вярващи. Какви са резултатите от политиката на комунистите в тази посока, можем да видим и сами, като просто се огледаме. И така църковната оценка на темата за досиетата придобива едно много важно измерение, не по-малко важно от аргумента за правдата, за която църквата е призвана да свидетелства в този свят. И това измерение касае духовната оценка на комунистическия период, която църквата продължава да отлага за едни по-добри времена. Но по-добри няма да дойдат; за справка – виж свещените писания на същата тази Църква. И още една справка, пак от там: „…Защото няма нищо скрито, което да се не открие, и тайно, което да се не узнае.” (Мат. 10:26).

Евентуални данни за агентурно минало на клирици и други църковници (всъщност, дори – дай, Боже! – и установената липса на такива данни) потенциално биха могли да сринат старателно изграждани „имиджи”, или да оневинят хора, които години наред бяха клеймени като „владици с пагони”. И в двата случая упражнението ще бъде полезно – за самите бивши „агенти”, които ще получат уникален шанс за неподправена публична изява, без маска и без елейни слова; за вярващите, които ще имат реални, а не въобразени основания да припознаят водачите си като достойни или недостойни – и съответно да осмислят по-дълбоко собствените си избори; за цялото общество, което ще научи, навярно дори с известна изненада, че църквата не е екзотична разновидност на Народния театър, а и място, откъдето могат да се чуят истински и лично преживени думи…

А от това последното към Храма има само една крачка.