Лекотата на тежкия кръст

Случи се така, че преди Кръстовден започна дискусия за кръста, каквато никога досега не се е случвала – непозната като мащаби и продължителност, бурна, страстна, на моменти яростна.

Разрази се в интернет, обхвана цялото виртуално пространство, рефлектира върху бизнеса. В споровете са преплетоха религия, търговия, политика, право, патриотизъм, етика и какво ли още не. Не се знае дали развихрилата се буря ще донесе загуби или печалби за бизнеса. Върху религиозното съзнание ефектът е още по-неясен, непредсказуем и необясним. Както са необясними мащаба и страстите на тази небивала дискусия.

Тя напомня ефекта на пеперудата – от едно трепване на пеперудено крилце се заражда опустошителен тайфун. И тук така – търговската верига „Лидл“ премахна две едва забележими кръстчета от куполите на църквите, снимани върху опаковките на гръцки продукти и последва гигантска вълна от спорове и протести. Някои защитават правото на търговеца да прави със своите продукти каквото реши. Но мнозинството от пишещите реагираха с възмущение, осъждане, призиви за бойкот и дори за закриване на веригата супермаркети. Изненадващо се оказа, че темата за кръста е актуална и вълнува много хора. И то хора, които не биха проявили особен интерес към кръста, ако той не беше изтрит от опаковката.

Дори от търговската верига разбраха, че ставромахията не е въпрос на политкоректност. Дадоха си сметка, че ставротомията създава проблем, който не е за подценяване и излязоха с официално становище. Освен, че поднася „искрени извинения“, „Лидл България“ изразява „дълбокото си уважение към българското историческо наследство, традиции, култура и религиозна идентичност“ и „поема ангажимента да предаде коментарите и реакциите към централата на компанията“.

Малцина останаха неутрални към проблема, което показва, че към кръста човек трудно може да остане безразличен. Кръстът провокира най-низките богоборчески страсти – и днес косите ни настръхват като гледаме на архивните кадри с каква ярост болшевиките са рушили хиляди храмове. Още в зората на християнството „словото за кръста е безумство за ония, които гинат, а за нас, които се спасяваме, е сила Божия“ (І Кор. 1:18). Разбира се, в медийната дискусия не се изясни в какво се изразява тази сила. Бяха изречени силни думи, които не стигат до същината: не ние трябва да спасяваме кръста, а обратно – ние се спасяваме чрез кръста. Медийната дискусия се развихри на плитко политическо и патриотично ниво, но „за нас, които се спасяваме“ е необходимо да вникнем по-надълбоко в темата, за да почерпим от силата на кръста.

Митрополит Антоний Сурожки ни обръща с лице към темата: „Художествените изображения на кръста често затъмняват в нашето съзнание кръста, който Спасителят носеше към Голгота, кръста на който Господ умря. В онези далечни времена кръст означава смърт на престъпник, смърт на такъв престъпник, от ужас пред когото се разкъсва човешкото съзнание, престъпник, изхвърлен от хората, от народа, от града, за когото няма място сред хората и мястото му е на дъното адово чрез жестока смърт. Като такъв престъпник виждали Спасителя онези, които Го предали на смърт, осъдили Го на разпятие, приковали Го на кръста, гаврили се над Него докато Той умирал. Той бил за тях престъпник, Който заслужава завинаги да бъде изхвърлен от света… Престъплението Му било Неговото учение за любовта.“ (Проповед за Кръстовден, 1981 г.)

Темата за кръста се открива преди векове и преминава като червена нишка през цялото Свещено Писание. По време на дългия и мъчителен изход от страната на робството древният Израил търпял трудности и лишения „и заговори народът против Бога и против Мойсея: защо ни изведохте из Египет, та да измрем в пустинята: тука няма нито хляб, нито вода, а на душата ни омръзна тая лоша храна“ (Числа 21:5). Ропотът е реакция на духовната немощ. Ропотът е безпътица. Нима Бог ще остави народа да се върне отново в робството?! Нима Бог поведе Своя народ, за да го изостави насред пустинята?! Бог изпраща вразумително наказание, което било по-тежко от глада и жаждата – „и прати Господ върху народа отровни змии, които хапеха народа, и много свят измря от (синовете) Израилеви (21:6). „Голямата и страшна пустиня“ гъмжала от „змии, василиски, скорпии“ (Второзаконие 8:15). Нещастието смирило и вразумило роптаещите, те осъзнали греха си, покаяли се и помолили водача си Мойсей: „съгрешихме, дето говорихме против Господа и против тебе; помоли се Господу да премахне от нас змиите“ (21:7). Като видял тяхното осъзнаване, Моисей им простил клетвите и злословието към него, простил им ропота към Бога и се помолил за народа. И се случило чудо, което е най-удивителният предобраз в Стария Завет – „и рече Господ на Моисея: направи си (медна) змия и я окачи на вьрлина, като знаме, и (кога ухапе някого змия) ухапаният, щом я погледне, ще остане жив“ (21:8).

Като простил хулите, отправени към него и към Бога, Мойсей постъпил както векове по-късно постъпил Христос, когато на „мястото, наречено Лобно“ се молел за своите убийци: „Отче! прости им, понеже не знаят що правят“ (Лука 23:34). Така змията, издигната в пустинята, станала предобраз на Кръста, издигнат на Голгота.

Народът от пустинята молел Бога да премахне змиите. Бог не постъпил точно според тяхната молба, а направил нещо по-различно. Бог често не изпълнява точно това, което го молим, а прави нещо по-добро. Ние често не Го разбираме и роптаем или настояваме да бъде нашата воля, а Божията воля не приемаме. Казваме „да бъде Твоята воля“, а настояваме да бъде нашата. Едва когато изпаднем в голяма беда, както народа в пустинята, приемаме Божията воля и вдигаме поглед нагоре. Бог не премахнал змиите, а казал на Мойсей да издигне медна змия, за да бъде избавлението не механично, а с активното участие на съзнанието и волята на тези, които отправят молитва. Издигайки поглед към медната змия, израилтяните издигали поглед нагоре към небето. Не гледали надолу, към отровните змии, а нагоре, към избавлението. И получили избавление не според своите представи, а според Божия промисъл.

Ала Божият промисъл бил много по-възвишен от избавлението от змиите в пустинята, простирал се много по-напред в бъдещите векове. Бог иска да избави не само народа в онази камениста пустиня, а всички Свои люде. Бог избавя потомците на онзи малък Израил не както тогава от малките отровни змии, а от „големия змей, древният змей, наричан дявол и сатана, който мами цялата вселена“ (Откр. 12:9). Христос дори даде власт на всеки, който не се отмята от Него и от Оногова, Който Го е пратил да настъпва „на змии и скорпии и на всяка вражеска сила“ (Лука 10:16, 19). Това е силата Божия, извираща от словото за кръста.

Син Човечески започва да проповядва това слово от началото на Своето обществено служение. Той свързва със Себе Си древния пророчески предобраз, като казва, че ще бъде издигнат „както Моисей издигна змията в пустинята“ (Йоан 3:14).

Кръстът, побит на Голгота, е оръдие на смърт, но и извор на живот: „Посред двамата разбойници, Твоят кръст се оказа праведно мерило; единият се низвежда в ада, поради тежестта на хулата, а другият се облекчава от прегрешенията за познаване на богословието.“ (Молитва на деветия час).

Богословието е изповядването на въплътения Бог Слово, Който, „като претърпя разпятие, със смърт смъртта разруши“, унищожи проклятието, обезсили клетвата на прародителите,

превърна оръдието за мъчителна и позорна смърт в извор на живот. Кръстът е Дърво на живота, защото премахна последиците, причинени от Дървото за познаване добро и зло, от което произлезе смъртта

Поради непознаване на богословието прародителите се поддадоха на изкушението на лукавия, вкусиха от плода на забраненото дърво, като искаха да станат като Бога, но без Бога, а разбойникът изповяда богословието с една молба в последния си час и стана първият жител на рая, който бе отключен с кръста.

На кръста се срещат небето и земята. На кръста се пресичат губителният план на „сатана, който мами цялата вселена“ и Божият промисъл за спасението на човека. Това прави кръста център на земята и средище на вселената.

Като гледа Агнеца и Пастир и Спасител, светът се радва, че приема избавление, а утробата на Неговата пречиста майка гори пред Разпятието, което Той търпи заради всички. Кръстът събира всички противоположности на света. Кръстът е нашата надежда, кръстът е и всяка мъка, и най-непоносимата мъка, с кръста се слиза в ада, но с кръста също се възкачва в рая, кръстът е тиха радост и вик на болка. Когато се кръщаваме ни поставят кръст, за да имаме Божията закрила, когато умираме, на гроба ни поставят кръст, защото той е последната и вечната ни надежда, земята е осеяна с милиони надгробни кръстове, а в последния ден „ще се яви на небето знамението на Сина Човечески“ (Мат. 24:30), което ще възвести Неговия всеобщ праведен съд.

А Божият съд над нас е във всеки момент от нашия живот. Веднъж един близък човек умираше в ръцете ми и го молех, повтарях, повтарях да се прекръсти, а той ме гледаше неразбиращо, сякаш ми се усмихваше, но не беше на себе си и ръката му не се помръдваше, тогава аз го прекръстих, той се съвзе, оживя, мисля, че оживя с благодатта на кръста, може би той му върна живота, не зная, Божията воля е била да оживее, но на мен последната ми надежда беше в кръста.

„На Твоя кръст се покланяме, Владико и Твоето свято възкресение славим“ – с тази молитва прославяме Разпятието, със същите думи възпяваме и Възкресението на Спасителя. Кръстът не е край, а начало – на кръста Иисус произнесе последните си думи: „Свърши се“ (Йоан 19:30), но с тези думи Той приключи нашето изкупление и ни даде възроден живот като ни призова: „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва“ (Мат. 16:24). Така Кръстът на Христос става наш кръст.

Затова кръстовете на църквите от Санторини не са украшение, не са дори цивилизационен знак. Кръстът на всеки храм, на всяко място, където е поставен е най-дълбоката същност на нашата вяра, защото чрез кръста на Своя Син Бог изяви пълнотата на Своята любов. Колкото по-голяма е любовта, толкова по-тежък е кръстът. Но също колкото по-голяма е любовта, с толкова повече лекота се носи.