Лъжица катран



Вас не всички ви познавам, затова нищо не мога да твърдя така на едро. Но познавам донякъде лицето, което ме поглежда от огледалото. И смея да твърдя с голяма сигурност, че то не е истинско това лице. Пълно менте е. Щото нали една от много обичаните песни на оня „славей“ така говори – „не сме безгрешни, но сме истински“. Не, не съм истински. Ако бях истински, охоо. Само си викам дано. Тогава, тогава… Тая е друга песен. Ама какво значи добро същество? Вие познавате ли добри или истински същества? И на мен това същество може да ми се струва добро, но за друг да е зло…

Обаче познавам много лица, дето си я тананикат тая песен на Васил и дори да не са я чували никога, пак така смятат. Да не й правя сега литературен анализ, ама тя се опитва да бъде християнска с израза „обичаме и тези, дето ни нападат“. Което обаче е псевдохристиянстване за нископрофилни индивиди. Между другото, едни високопрофилни интелигенти също ме навеждат към тия размисли за псевдото. Припокриват се ниското с високото, но да не обиждам. Самият факт, че лирическият аз заявява, че обича и враговете си и го твърди така уверено, навежда на мисли, че се стреми към признание за своята доброта. Добър съм, казва ми човекът, каква ще ми е наградата за добрината? Сделка иска.

Истински е човек, който не се съмнява в Божията воля и присъствие и не търгува с добрините си. Който е благ, смирен, кротък. А у мен само киселина, гордост и вироглавост. Но по навик си слагам маска на благост и смирение. Или в по-добрия случай Бог ми дава малко спокойствие понякога. Вярвам, Господи, помогни на неверието ми. В следващия миг вече съм срещнал някого, той ми е казал нещо накриво или ми е пуснал някаква материалистическа философска мисъл да ме трови и малката лъжичка катран е турена в кацата с меда. Отравя го целия. Бог е казал да бъдем солта на живота, а не маята на живота, нито закваската на живота или лактобацилус някакъв. Не. Сол трябва да сме. Но от съмнението солта губи силата си.

Психоаналитиците и авторите на мотивационна литература припяват същата песен като Васил, но по един по-завоалиран, перфиден и комерсиален начин. Ти, казват ми пишман писачите на бестселъри, трябва да се обичаш такъв, какъвто си. Ти трябва да бъдеш себе си. Което означава – като ти се прави нещо долно, прави си го, просто си такъв, като онази притча за жабата и скорпиона – ми такава си му е природата, да жили, не можеш да вървиш срещу себе си. Отвратителна идея.

На 99 процента ако си чудесен, а 1 процент е катранът у теб, целият си развален, приятелю от огледалото. И нямаш право да твърдиш, че си истински. Истинските хора не твърдят такива неща за себе си. Единият процент катран в моята собствена душа се нарича съмнение. Понякога то ме води до малодушие, а оттам и до маловерие. И втасвам отвсякъде.

Така, както ви се правя тук на големия праведник, в следващия момент вече съм размазан, но вие това не го виждате. Вие на пръв поглед виждате само тази страна, която ви позволявам да видите – критикарската ми и заядливата ми страна. Знам, че не я харесвате. Моята гордост ме кара да критикувам. Убеден съм обаче досущ като Умберто Еко, че авторите в текстовете си се разкриват повече, отколкото предполагат. И че читателите виждат повече, отколкото авторът е вложил. И така ви става съвсем ясно какъв съм и що съм. Разбирате тогава и онова за съмнението ми. И се досещате и за малодушието ми. Но какво да направя, като не мога да бъда единен, цялостен и да пиша под всяка онлайн молитва „амин“. Нито ми иде отвътре да раздавам интернет благословии. Нямам право на такива думи. Благославя свещеникът. А моето бойно поле са всички останали думи.

Трудно е да се постигне баланс в писането. Особено от неуравновесена личност като мене. Простете, исках да кажа лице. Не съм личност. Ако бях личност, нямаше да се съмнявам, вярата ми щеше да е непоклатима и да имам жива връзка с Христос и светиите, застъпници с молитвите си. С писането на есета за моята собствена вяра в действителност се опитвам да си я обясня за себе си. Вид самоизследване. Има ли я изобщо или е само илюзия. И това е поредната примка на лукавия. Да ме накара да си задавам ето такива тъпи въпроси. А толкова много доказателства да съм имал, така ясно да ми е показвал Творецът на всичко видимо и невидимо с десетки години, че светът е създаден с промисъл и че моята роля е да придобивам дух смирен, за да спася другите около себе си. Свидетелства за Бога като пътни знаци, ярки, огромни. Те са лични, те не се преразказват. А в минути на отстъпление просто ги забравям и пращам назад в съзнанието си, да не ми пречат на вкисването.

Бой е животът. Борба, война, битка след битка. Не го разбирам другото, вегетирането, живуркането. Може би възприемам прекалено емоционално този свят, с такъв темперамент съм се родил, понякога ми пречи, но понякога ми е от полза. Опитвам се да потискам емоциите си, когато е необходимо. И се опитвам да не забравям тази първа истина – животът е война. Дяволът почва да ми бие шамари, да ме приспива и успива, а аз вместо да му отговоря с куршумите и бомбите на св. Ефрем Сириец или молитвеника, или акатистите, свалям гард и унивам. Усещам, че трябва да стана, когато вече съм прекалено много изпребит. Когато вече няма накъде повече и съм цял до уши в кал. Само че неговата цел е смъртта, крайната смърт на душата ми. И от тая война само с Божията помощ се излиза победител.

Примката е средство за улавяне на животно. Вид капан. За да се направи добра примка, трябва стоманена тел. Животното си върви кротко по пътечката, нахлузва си примката на шията и не може да помръдне. Дяволът ни прави такива стоманени примки, в които ни улавя по нашите пътеки криви. Ден след ден, час след час. Неговите са най-разнообразни и са навсякъде. Няма скриване, няма отърваване от тях. От нас се иска нещо дребно, да внимаваме. Но то не е никак дребно и изисква усилие на волята. И това е което наричат подвиг. Има и малки подвизи за нещастници като мен. Утре е сряда. Ще успея ли да се лиша от нещо? От завистта си, от страстите си?

Само Христос, друго няма. Няма рокендрол и опера. Няма джаз и блус. И попфолк няма, щото сме грешни и фалшиви. Каквото и да се случва тук, каквито и беди да ни сполитат, каквото и щастие да изживяваме, ако сме внимателни през всяка една минута от живота си и пазим очите си, устата си, сетивата си, ще бъдем близо до Христос, до Господа на всичко, ще сме част от Него и от Църквата Му. Това не е игра, а вяра на живот и смърт. Превръщам го понякога в лукава игра, обръщам гръб на Христос и, разбира се, почвам уверено да губя в нея.

Разказах ви толкова объркано нещата днес, че не знам дали ме разбрахте. Надявам се, стигнахте дотук. Пазете се.

 

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...