„Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък“

Есето е отличено с Първа награда в Националния конкурс за есе “Вечната книга и ние” 2018, във възрастовата група на учениците

(Йоан. 8:7)

Ето ме! Аз съм прелюбодейка! Вървя бавно, с наведена глава, неугледна. Вървя бавно, а те искат да бързам. Водят ме при Иисус. Аз съм грешница! Наруших една Божия заповед. Аз съм блудница – това е смъртен грях.

Ето ме! Вече сме при Него. Как да изправя глава?

Те Му разказваха за мен. През цялото време пред очите ми беше смъртта. Защото Мойсей предвижда точно нея за такива като мен. Усещах удара на всеки камък – по крака, по ръката, по главата, в сърцето… и след това… смъртта.

Той изслуша и съвсем спокойно каза: „Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък“. И тогава… изведнъж… вдигнах глава и видях онези, които ме доведоха тук.

Видях един, който бе направил кула от своето богатство и всеки ден я гледаше с преклонение. За него най- важното нещо бяха парите, които той искаше да се умножават още и още. Забравил бе света около себе си само заради тях. Това ли е най- ценното в живота? Да се превърнем всички в цар Мидас? Тогава парите ще контролират нас, а не ние –тях. Жалко, нали?

Видях друг, който говореше на хората да почитат Бога, а самият той не бе отишъл в Божия храм нито веднъж. Мислеше си, че облеклото му е достатъчно и не е необходимо по никакъв друг начин да засвидетелства почитта си към Него. Не са ли такива хора празни отвътре?Т е имат една благопристойна обвивка, но всъщност са кухи. Защо ни е тази комбинация? Тялото… то е временно, докато душата е вечна.

До този човек стоеше друг, който бе изоставил майка си и баща си. Когато те станаха много възрастни и болни, се срамуваше от тях и ги остави да се измъчват в самота и болка. Какво сърце трябва да имаш, за да забравиш хората, които са ти дали сърце? Но времето не прощава на никого. И ако днес ние постъпваме по този начин с родителите си, утре заслужаваме нашите деца да постъпват така и с нас.

Сред съдниците ми беше и човек, за когото най-важното нещо в живота бе храната. Той бе познат на целия град с постоянното си „тъпчене“ по цял ден. Имам чувството, че може да погълне всичко, което е пред очите му. Но колко по-важно е да „нахраним“ душите, защото в тях се натрупват опит, мъдрост, емоции…, които остават за цял живот, докато тялото ни в един момент е доволно и после пак иска същото, бързо забравило предишното.

До него стоеше най-горделивият човек в града ни. Той не говори с никого, не поглежда никого, не живее с никого… Такива хора сигурно си мислят, че са си самодостатъчни. Но човекът е социално същество. Неслучайно Бог не създава само Адам, но и Ева. Хората трябва да разчитат едни на други – в лош момент за утеха, в радостен – за споделяне. И по този начин разбираш колко е красив животът.

Следващият мой укорител бе човек, който гледа завистливо. Вместо да погледне себе си, той постоянно се вторачва в живота на другите, опитва са де бъде като тях, да притежава техните придобивки.

Не живее ли така живота на другите? Сякаш иска да изтрие с гума собствения си образ, своята личност и да бъде изрисуван като нечие подобие. И тогава светът ще изгуби пъстротата си, ще стане черно- бял и всички ще носим едни и същи дрехи, ще се храним с еднаква храна, ще живеем в еднакви домове… Скучно, не мислите ли?

Пред мен стоеше и човек, за когото думата „работа“ беше непозната. Той рядко излиза от дома си, прекарва времето си лежейки и не го интересува кой, как и откъде ще подсигури обяда му. Не желае да полага дори минимално усилие, да се потруди малко. Ако всички бяха като него, светът щеше да тъпче на едно място. Не е ли работата, стремежът към постигане на цел онзи двигател, който води човечеството? Затова се развиваме и променяме непрекъснато – защото не спираме да полагаме усилия.

Тези седмината стояха пред мен и бяха готови да ме убият с камъни. Сигурна съм, че неслучайно бяха седем! Вдигнах глава, защото и те бяха като мен – грешници.
След думите на Иисус всички разбраха, че не бива да съдиш другия, когато не си се вгледал в себе си. А имаш ли изобщо правото да съдиш когото и да било? Ако си човек, следователно си грешен. Както пише Атанас Далчев „ Вечно и свето` е само мъртвото,/живото живее в грях“.

В този момент „ролите“ ни се размениха: те наведоха глави и отпуснаха ръце. Разотидоха се. А аз се замислих върху това, че седмицата наистина е сакрална цифра и колко малко трябва на човека да „прогледне“.