Светата велика княгиня Елисавета Фьодоровна – белият ангел на милосърдието

В родния ѝ дом, в Германия, я наричали Елла. В Русия – Белия ангел на милосърдието. Православната църква я прославила в лика на светиите от XX в. и я величае като св. преподобна мъченица Елисавета…

Вероятно е предизвикало удивление, а може би изглеждало и скандално, че дъщерята на Великия херцог на Хесен – Дармщат Лудвиг, и внучка на английската кралица Виктория, принцеса Елисавета Хесенска е приела Православието. Някои мислели, че това станало по принуда от православния ѝ съпруг – Великия княз Сергей Александрович, брат на руския император Александър III. Но единствената негова намеса по отношение изповеданието на съпругата му, била не с думи, а с жива и искрена вяра, и дела, съответстващи на вярата му (ср. Иак. 2:22). Независимо от общественото положение, което заемал Великият княз в тихата стаичка на своя личен живот, пребивавал като истински аскет и подвижник.

В писмо до баща си св. Елисавета споделя: „Виждайки колко дълбоко религиозен е Сергей, аз се чувствах много изостанала от него и колкото повече опознавах неговата църква, толкова повече усещах, че тя ме приближава към Бога. Това трудно може да се опише…“ *

От писмо до баба ѝ, английската кралица, става ясно, че решението ѝ да стане православна било лично и взето свободно, но също така, че не било взето лесно. Св. Елисавета пише: „Аз знаех, че тази постъпка ще причини болка на много хора и те няма да ме разберат. Но Господ ми даде смелост и аз се надявам, че те ще ми простят болката, която им причиних. Постъпвам така, защото с цялото си сърце принадлежа на тукашната църква и чувствах, че лъжа всички, включително и моята стара религия, като оставам протестантка. Това е изцяло въпрос на съвест, в който само човекът, когото това засяга, може истински да разбере дълбокото значение на тази постъпка“  (с. 82).

Празничният тропар на светата княгиня разкрива, че нейното най-голямо богатство са троицата добродетели: милосърдие, търпение и любов, чрез които „със смирение княжеското достойнство скри, богомъдра Елисавето, със сугубото служение на Марта и Мария си почела Христа… и като жертва праведна Богу си се принесла…“.

 

Милосърдие

Бог дарил св. Елисавета Фьодоровна с милостиво сърце, за да може самата тя да го дари на всички онези, който Господ Иисус Христос нарича „Мои най-малки братя“ (вж. Мат. 25:40). Целият ѝ живот, дори от най-ранна възраст, бил посветен на изпълнение на думите Христови: „Гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте“ (Мат. 25:35-36). В Москва, столицата на Руската империя, се развила в най-голяма пълнота благотворителната дейност на светата княгиня. Дните, а често и нощите ѝ преминавали в посещение на „болниците за бедни, старческите домове, приютите за безпризорни деца и затворите. Навсякъде… се стараела… да облекчи страданията на хората и да предложи нужната помощ, като раздавала хранителни продукти, дрехи и подобрявала жилищните условия на много от нещастните хора “ (с. 91).

Венец на милосърдната ѝ дейност станал основания от нея в Москва женски манастир, посветен на св. сестри Марта и Мария, приели Христос в дома си (вж. Лука 10:38-42). Биографът на св. Елисавета, Любов Милар пише: „Марта представлява образ на дейното служение на Бога, а Мария – на съзерцателното вглъбяване в Божествените тайни. Вероятно в този смисъл разбирала тълкуванието на притчата за Марта и Мария и Великата княгиня Елисавета, когато нарекла своята обител Марто-Мариинска. Това била обител, в която трябвало да се съчетават двете добродетели: служение на Господа чрез своя ближен, което е служението на Марта, и непосредственото служение на Бога чрез молитва и работа над себе си – служението на Мария“  (с. 167).

В цялата Руска империя, а и извън пределите ѝ, обителта на св. Елисавета Фьодоровна станала известна с името „Обител на милосърдието“…

 

Търпение

Но дошло време когато Божият промисъл допуснал св. Елисавета да бъде изпитана „като сребро… в горнилото на страданията“ (вж. Ис. 48:10). На 18 февруари 1905 г. бомба убила съпруга ѝ, Великия княз Сергей Александрович. Запазвайки абсолютно самообладание, тя не само отишла на мястото на атентата, но и сама събрала частите от разкъсаното от бомбата тяло на любимия съпруг, с когото живели като „една плът“ (Бит. 2:24).

„Мълчаливо, без викове и сълзи, Елисавета Фьодоровна се навела над останките на своя съпруг. Тя не поглеждала никого, не осъзнавала нищо, единствената ѝ мисъл била само, че трябва колкото се може по-бързо да се събере онова, което е останало от Сергей Александрович… Бързо донесли войнишка носилка и Великата княгиня, стоейки на колене в снега, започнала да събира парчета от тялото на Сергей Александрович и с помощта на войниците да ги слага върху носилката…

Носилката с тялото на нещастния Велик княз била занесена в църквата на Чудовия манастир и поставена пред амвона на храма. Елисавета Фьодоровна застанала на колене до носилката и като паднала ничком, останала така по време на цялата служба“  (с. 137 – 138).

Откъде идва това самообладание? От някой добър психотерапевт ли? Или от „духовна“ източна практика? Не. Само от нейната силна православна вяра. Чрез нея тя не само търпеливо ще понесе невероятната тежест на страданието, но ще извърши и нещо много повече и надхвърлящо го: ще намери сили да се срещне с убиеца на мъжа си, но и да му прости и да го призове към покаяние…

„На третия ден след трагичната смърт на мъжа си, Елисавета Фьодоровна отишла в затвора, където лежал Каляев – убиецът на Великия княз…Тя съжалявала Каляев, съжалявала неговата заблудена душа,… желаела той да се разкае за ужасното си престъпление и да моли прошка от Господа… Тя му говорела колко ужасен е неговият грях и го молела да се покае. В ръцете си държала светото Евангелие и умолявала Каляев да го прочете, но той отказал. Великата княгиня рекла: „Ако се покаете, ще помоля императора да Ви помилва и ще моля Господа да Ви прости. Аз вече съм Ви простила“. Но Каляев отказал да се покае за своя грях“  (с. 143 – 144).

 

„Всички били поразени от нравствената сила на Великата княгиня, от величието на духа, което тя проявила, за да се срещне лице в лице с убиеца на Сергей Александрович“ (с. 144)…

Пет години по-късно, на 9 април 1910 г., Великата княгиня приела монашески постриг. Извършилият пострижението, епископ Трифон (Туркестанов), се обърнал към нея със следните думи: „Тези одежди ще ви скрият от света и светът ще бъде скрит от Вас, но в същото време тези одежди ще бъдат свидетели на Вашата благотворна дейност, която ще възсияе пред Господа за Негова слава“ (с. 180). Думите му се изпълнили в пълнота, защото „дейността на Великата княгиня Елисавета осветила с божествен огън предреволюционните години на Русия…“, но „… и довела до мъченически венец великата подвижница…“ (пак там).

 

Любов

Онази, която обикнала Русия като своя родина и ѝ се посветила от цялото си сърце, пише в едно писмо от април 1918 г.: „Великата Русия – безстрашната и безупречната, е напълно разрушена“. Сбъднало се предупреждението на оптинския старец Анатолий (Потапов), че страшните революционни събития, настъпили в Русия, са „праведно Божие наказание за греховете на народа“ и „липсата на покаяние у него“.** Но колкото страшна и смутна да била политическата обстановка, това не било повод за отчаяние, а напротив, за още по-голямо упование в Бога и Неговия промисъл. Въпреки че имало възможност и била помолена да напусне Русия, св. Елисавета категорично отказала. В споменатото писмо тя пише: „Ние пък, на тази земя, трябва да устремим своите мисли към Небесното царство, за да можем с просветени очи да видим всичко и да кажем покорно: „Да бъде Твоята воля“… Ние работим, молим се, надяваме се и всеки ден чувстваме Божията милост. Всеки ден усещаме едно постоянно чудо. Другите също започват да усещат това и идват в нашата църква, за да отдъхнат душите им“ (с. 292 – 293).

На третия ден на Пасха същата година св. Елисавета Фьодоровна била арестувана. С непоколебимата вяра, че Господ е неин Пастир, подкрепящ душата ѝ (вж. Пс. 22:1,3), тя посрещнала без страх дошлите да я арестуват болшевики. Мъченическата ѝ кончина е описана подробно в книгата на Любов Милар. Ето нейния разказ:

„През нощта срещу 18 юли… събудили затворниците и ги откарали с няколко каруци по пътя към с. Синяхичи. Недалеч от пътя,… се намирал запустял железен рудник. Една от шахтите в рудника… била дълбока шестдесет метра… По стените на шахтата стърчали в различни посоки полуизгнили дървени греди.

С груби ругатни палачите започнали да блъскат в ямата своите жертви, като ги биели с приклади… Първа в зейналата яма била хвърлена Великата княгиня Елисавета. Тя се кръстела и високо се молела, казвайки: „Гоподи, прости им, не знаят какво вършат!“. След нея започнали да хвърлят и останалите… Когато всички жертви били вече в шахтата, чекистите започнали да хвърлят в нея гранати…“  (стр. 317 – 318).

Но вместо стонове и ридания „от дълбочината на шахтата започнала да се носи Херувимската песен. Пеели мъчениците, начело с Елисавета Фьодоровна. Светата Велика княгиня пеела молитви и подкрепяла с думи другите до сетния си миг…“  (стр. 319).

„Когато Бялата армия на адмирал Колчак завзела района на Екатеринбург и Алапаевск, започнало разследване на болшевишките злодеяния… На 11 октомври открили телата на Великата княгиня Елисавета Фьодоровна и княз Йоан Константинович… Пръстите на дясната ръка на светата подвижница били събрани за кръстно знамение. В такова положение били и пръстите на инокиня Варвара и на княз Йоан. Те сякаш искали да се прекръстят в мига на своята смърт, а може би дори са се прекръстили и са отпуснали изстиващите си вече ръце със събрани за кръстното знамение пръсти“  (стр. 321, 323).

Запазено е свидетелството на един от самите убийци – Рябов, поместено в статия, публикувана в издавания от руската имиграция в Ню Йорк вестник „Новое русское слово“:

„След като хвърлили жертвите си в шахтата, мислили, че те ще се удавят във водата, която била на дъното. Но когато прозвучали техните гласове, Рябов хвърлил в шахтата граната. Тя се взривила, след което настъпила тишина. После гласовете отново се раздали, чул се стон. Рябов хвърлил втора граната. Тогава палачите чули как от шахтата се понесла молитвата „Спаси, Господи, люди Твоя“. Обхванал ги ужас. В паника те натрупали върху отвора на шахтата съчки и нападали дървета и я подпалили. През дима до тях все още достигало пеенето на молитви…“  (с. 319).

Тази страшна картина напомня един епизод от романа на Хенри Сенкевич „Куо вадис?“, описващ смъртта на християните, хвърлени на зверовете:

„Изскърцаха железните решетки на тъмните отвори и се разнесоха обичайните викове на мастигофорите: „На пясъка!“ и в миг арената се изпълни като че ли с някакви горски същества, покрити с кожи. Всички тичаха бързо, трескаво, и като стигнеха в средата на арената, коленичеха един до друг с вдигнати нагоре ръце. Народът мислеше, че това е молба за милост и вбесен от такава страхливост, започна да тропа, да цвили, да хвърля празни съдове от вино,… и да реве: „Зверовете! Зверовете!…“. Но изведнъж стана нещо неочаквано. От средата на косматата тълпа се разнесоха пеещи гласове и в същия миг зазвуча песен, която чуваха за първи път в римския цирк:

„Christus regnat!“

Тогава народът се смая. Осъдените пееха с вдигнати към велариума очи. Виждаха се техните побледнели, но вдъхновени очи. Всички разбраха, че тези хора не молят за милост и сякаш не виждат нито цирка, нито народа, нито сената, нито цезаря. „Christus regnat!“ – звучеше все по-силно, а по седалките, чак до последните редове, мнозина от зрителите се питаха какво се е случило и кой е тоя Christus, чието име беше на устата на всичките тези хора, които щяха след малко да умрат…“.

Трудно е за „човеците,… водени от своите похоти“, (вж. 2 Тим. 4:3) да разберат какво означава „животът е Христос, а смъртта – придобивка“ (Филип. 1:21). Отивайки на смърт за Христа, светите мъченици не са свеждали глави под меча на палача като жертви, а са били истинските победители. Защото „всякой, който е роден от Бога, побеждава света; и тази е победата, която победи света – нашата вяра“ (1 Иоан 5:4)…

Господ Иисус Христос казва: „Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце“ (Мат. 11:29). И св. Велика княгиня преподобна мъченица Елисавета Фьодоровна се поучила. Христовата кротост станала и нейна кротост. Христовото смирение – нейно смирение. Затова и нейни станали думите на св. ап. Павел: „С добрия подвиг се подвизавах, пътя свърших, вярата опазих; прочее, очаква ме венецът на правдата, който ще ми даде в оня ден Господ, Праведният Съдия; и не само на мене, но и на всички, които са възлюбили Неговото явяване“  (2 Тим. 4:7-8).

Св. преподобна мъченице, Елисавето, моли Бога за нас!

 

Бележки

*Всички цитати са от книгата на Любов Милар „Светата руска мъченица Великата княгиня Елисавета Феодоровна“, изд. „Св. ап. и ев. Лука“, 2002 г.

**Жития на светиите, февруари, с. 672, изд. Зографски манастир „Св. вмчк Георги“, 2002 г.