За женската еманципация

“Ева” в превод означава “живот”. Такова име е дадено на първата жена – име, което да разкрива същността на притежателя си. Това име е запечатало в себе си замисъла на Твореца за предназначението на всички жени, които имат обща прародителка, независимо от това пазят ли те този спомен или не.

Това предназначение касае не толкова и не само физическото продължение на рода, т.е. детеродството, колкото участта на самата жена във вечността и на онези, които ще се родят чрез нея, които тя съвместно с мъжа си е длъжна да възпита за живот в Небесното царство.

Това високо предназначение може да бъде изпълнено само тогава, когато потенциалните носителки на живота живеят в съответствие с Божиите заповеди, а не им противоборстват. “На кого ще погледна: на смирения и съкрушения духом и на треперещия пред Моето слово” – казва Господ (Ис. 66:2). Винаги ли съвременната Ева съответства на тази характеристика?

За съжаление не. Нещо повече – в наше време съществуват разнообразни обществени движения, чиято дейност е насочена към “разрушаване до основи” на Богоустановеното мироздание, до изкореняване от човешкото съзнание на представата му за него. Към тази група се отнася и феминисткото движение, което призовава жените към еманципация, под което се разбира разкрепостяване на традиционната ценностна система.

Семейството е малката Църква. Ударът на създателите на идеята за феминизма е насочен тъкмо към ценностния, духовния избор на тази, която е в самия център на “домашната църква” (Рим. 16: 4), която е свързващата нишка между мъжа (главата на семейството) и децата (бъдещите създатели на “малките Църкви”).

Православието предполага ясна и стройна семейна йерархия: мъжът е главата на семейството, негов защитник и направляващ. Намирайки се в послушание пред Бог, той притежава безусловен духовен и нравствен авторитет. Жената е длъжна да се подчинява на мъжа си, както е казано: “Вие, жените, покорявайте се на мъжете си, като на Господа, защото мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на църквата…“ (Еф.5:22,23). Приема се, че жената ще е грижовната съпруга, “…помощник, нему подобен” (Бит. 2: 18), нежна майка, възпитаваща заедно със съпруга си своите деца в съответствие с Божиите заповеди, а така също и добросъвестна стопанка на семейството. Децата се възприемат от родителите като дар Божий и израстват в послушание и уважение към възрастните. Така би трябвало да бъде според замисъла на Твореца.

Какво предлагат съвременните “героини на еманципацията”? Те призовават всичко да бъде обърнато наопаки. Привеждаме примери от публикации на убедени защитници на еманципацията. Така например според Иржина Смейкалова-Стрикланд – чешки културолог и философ – “…феминизмът е компенсация за женската угнетеност в патриархалната култура, с която трябва да се води борба с всякакви достъпни способи” [1. 381-382]. Нейната американска съмишленица Барбара Берг в своята работа “Врата на паметта – източници на американския феминизъм” отделя главно внимание на постигането от жените на по-голяма лична свобода: “Това е свобода да решаваме собствената си съдба; свобода от предопределената от пола роля; свобода от ограниченията от страна на обществото, свобода на пълно изразяване на собствените мисли и превръщането им в действия. Феминизмът се бори за признание правата на жените на индивидуална съвест” [1. 245]. Всичко посочено по-горе се приема като “борба за прекратяване на угнетенията по полов признак”.

Богоборческата заблуда на женската еманципация се заключава в това, че греха като престъпване на Божиите заповеди се възвежда в ранг на добродетел. Касае се преди всичко за греха на гордостта. Съвременните Еви отново се стремят да станат
“като богове, знаещи добро и зло” (Бит. 3: 5). Променя се основното направление в духовното предназначение на жената. На съвременната Ева се предлага преобърната ценностна система: вместо подчинение на мъжа и оказване на помощ – горделиво, самодоволно равенство с него (а на практика – нерядко и стремеж към първенство над мъжа). Вместо раждане и възпитаване на деца, тъй като е казано че “…ще се спаси чрез раждане на деца…и целомъдрие” (1 Тим. 2:15) – неудържимо желание да се занимава с личностна и професионална самореализация, което, разгледано подробно, представлява примитивно егоистично желание да живееш единствено за себе си. Но детеродието не е само изпълнение на Божия закон “…плодете си и множете се, пълнете земята…”(Бит. 3: 5), но и един вид служение Богу, неразделимо от брачния живот – “…нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва….” (Мат. 16: 24).

Призивът “да живееш за себе си, да мислиш преди всичко за себе си”, който така широко е прокламиран от поддръжниците на еманципацията представлява сам по себе си примамка, водеща към “публична самота” когато при наличие на други хора около теб, ти живееш като в пустинята. Когато никой друг, освен ти самия не представлява интерес, когато главната цел на живота ти е да се постигне илюзорно равенство с представители на другия пол, когато на всичко около теб гледаш през призмата на собственото болезнено самолюбие.

Не може да се отрече, че войнстващите представителки на “прекрасната половина от човечеството”, които са обсебени от идеите на еманципацията, също искат да имат щастлив живот. Те искрено вярват,че действайки в живота като мъже, ще имат освен всичко онова, което притежават “представителите на силния пол” и допълнително, онова, което им се полага и като жени. Те очакват, а понякога дори търсят настойчиво уважителното отношение на околните към себе си. Демонстрирайки в работата и в дома си мъжки стил на поведение, който включва характеристики като властност, решителност, дързост и др., те от друга страна изискват и отношение като към представителки на “слабия пол”. “Разкрепостените жени” също така са чувствителни към прояви на любов и внимание от страна на мъжа, както и на грижа и послушание от страна на децата си в собствените си семейства.

Когато убедените представителки на еманципацията говорят за себе си, обикновено се налага да слушаме едно и също нещо: “Аз имам всичко”. Докато не се изясни накрая, че наистина имат всичко…освен щастие.

Този изход е неизбежен. Човешкото щастие не зависи от външни обстоятелства, а от състоянието на душата. “Страсти” и “страдания” са думи с еднакъв корен. Подхранвайки и подкрепяйки собствените си страсти, човек сам увеличава мярката на собствените си страдания. По този начин той се обезличава, губи образа си, отдалечава се от онова, което представлява замисъла на Твореца.

Архимандрит Рафаил (Карелин) в книгата си “В търсене на истината” описва свой разговор със стара руска дворянка. В една от беседите има много правилно описание на феминистките, което е възникнало у нея още тогава, когато самата идея за еманципация е в зародиш и в Русия, и в света. Мъдрата възрастна събеседница казва: “Никога не съм приемала феминизма, както някои жени от моя кръг. Феминизмът ми навяваше чувство на отвращение. В древността скитските племена поставяли около пътищата си странни фигури – изсечени от камък груби човешки подобия, състоящи се само от глави и туловища, ръце и лица нямали. Невъзможно било да се разбере това мъж или жена е, затова ги наричали “каменни човеци”. Феминизмът представлява именно производство на такива каменни човеци. Жените, които искат да се сравняват с мъжете се превръщат в някакви груби и безформени същества. Губейки женската красота, те не постигат мъжката сила, губейки изяществото и дълбочината на душевността, те не постигат широтата на мъжката мисъл. Феминистките, които демонстративно подчертавали равенството си с мъжете с това, че въртят педалите на велосипед, захапали цигара в уста, ми се струваха предателки на женското достойнство, някакви жалки карикатури” [2, 64-65]. Доста точен образ на представителките на това движение, актуален и в наши дни.

Защо обаче еманципацията е станала въобще възможна? Какво се явява духовната първопричина за широкото разпространение на този карикатурен женски образ?

Според руския философ А. И. Илин, “живот без светини е най-голямото бедствие на нашето време…целият наш земен живот има свой съкровен висш смисъл. Той не се намира в ежедневната дребна суета…той изисква от нас непринудено признание и решителен избор…Ако ние не сме удовлетворени от тази необходимост…тогава ни убягва висшия мисъл на живота и настъпва неминуемото му осквернение. И не защото живота ни става безсмислен сам по себе си, а защото ние започваме да живеем безсмислено”[4, 7-8]. “Тази лишена от святост пошлост се прилепва към всичко, вкоренява се навсякъде, а там, където прониква и се разширява, се изражда всичко – както в отделния човек, така и в живота на цели поколения [пак там, 11]. По наше мнение, всичко казано се отнася пряко към женската еманципация.

Мнението на руския философ Илин се споделя от много изследвания на психолозите. Анализирайки образа на жените в историята, американската изследователка Дж. Хантър стига до извода, че процеса на женската еманципация от времето на дълбоката античност е пряко свързана с разпад на морала, с деструктивни социални последици, с разпад на семейството [3, 72].

Като психолог, многократно ми се е налагало да консултирам “разкрепостени” жени, които се обръщат с молба за помощ за разрешаване на сериозни семейни проблеми. Някои от тях, свикнали през целия си живот на “пробивност” и “разчитане единствено на себе си”, в личен разговор споделят: “Е, какво мога да направя? Аз не умея да обичам. Не мога да изпитам чувство на благодарност. Не знам какво е майчинска обич. Не мога нищо да дам на съпруг и на деца. На мен просто ми е лошо.” Страшно и болно! В дом без любов и благодарност винаги се настанява сковаващ студ. А изхода е само един – да пуснем в сърцето си и в дома си Бог, да започнем да живеем според Неговите заповеди, а не въпреки тях.

Съвременните поддръжнички на еманципацията трябва да се замислят върху това, че живота, посветен на борба с Твореца, с това, което Той е заповядал на Своето творение повече напомня на смърт. Това е самоунищожителен път. Господ казва: “Ето, аз днес ти предложих живот и добро, смърт и зло…Избери живота, за да живееш ти и потомството ти…” (Втор. 30, 15-19).

 

Mонахиня Нина (Кригина) е православeн руски психолог, бивш професор, кандидат на психологическите науки, впоследствие – монахиня в Средноуралския женски монастир в чест на иконата на Божията Майка «Спорительница хлебов».

Библиография

1. Антология гендерной исследований. Сб. пер. /Сост. и комментарии Е. А. Гаповой, А.Р. Усмановой. – Мн.: Пропилеи, 2000. -384с.
2. Архимандрит Рафаил (Карелин). В поисках истины. Беседы о духовной жизни. – Саратов: Изд-во Саратовской епархии, 2005.-351с.
3. Ильин Е.П. Дифференциальная психофизиология мужчины и женщины. – Спб.: Питер, 2006. -544с.
4. Ильин И.А. Книга надежд и утешений. – М.: Апостол Веры, 2006. -384с.
5. Священник Владимир Зелинский, Н. Костомарова. Загадка „единой плоти“ или попытка задуматься о христианском браке. // И будут двое одна плоть. Размышления о христианском браке. /Сост. А.Баранов. – М.: ОБРАЗ, 2006. – С.95- 127.