Какво искат родителите от децата си и какво – децата от родителите


Съвместимо ли е семейното планиране с представата за брака като малка църква? А допустимо ли е планирането на живота на детето? Може ли детето да е пречка за родителите си? 
Детето като продължение на брачния живот
 
В нехристиянските семейства желанието да поживееш безгрижно и да планираш раждането на дете в удобен момент са вече неща, които не подлежат на обсъждане. За почти нормално се смята роднините да дават съвети от типа: «За къде си с това дете? За какво ви е това дете точно сега? Почакайте да завършите, да си намерите хубава работа, и без това нямате къде да живеете». Но, съвсем неочаквано се оказва, че и в съвременните християнски семейства положението е същото.
 
От една страна, младите съпрузи освещават своя брак с Тайнството венчание, опитват се да създадат семейство, наподобяващо малка църква, а от друга страна, основите на семейния живот са съвършено светски, секуларни, отделени от църковното съзнание. Вместо доверие към Бога – семейно планиране. В дадената ситуация детето се приема като някакво удобно за родителите създание, което им принадлежи. «Когато поискам, тогава и ще родя. Ще го направя така, че на мен да ми е удобно». С това и започва проблемът – какво искат родителите от децата.
 
Ако от самото начало в основата на съпружеските отношения се залага това, което искаме именно за себе си, то първият и главен въпрос е «Нужно ли ми е?» или «Все още ли не ми е нужно?». Това се отнася и за детето, което по същество е едновременно и Божие и родителско създание, защото родителите зачеват детето в сътворчество с Бога и „Отец” на детето винаги ще бъде Бог, а не само татко и мама. Бог взема участие при зачеването, при раждането, Той е Баща на детето и по плът. Ние, християните трябва да разбираме, че зачатието, раждането на земята и раждането на неговата безсмъртна душа е творчески акт, синергия между Бога и родителите. И когато родителите се опитват да изключат Бога в този момент от своя живот, те допускат грешка, но това е повече от обикновена грешка. Тук започва отношението на родителите, към това, какво трябва да бъде тяхното дете.
 
Някои родители се опитват да планират пола на детето. Уж дреболия – пол. Но, по своята същност често става повод за огромни разочарования или за майката или за бащата. Другото дете, родено по техния замисъл става любимо, а това, родило се с нежелан пол отива на втори план. Необясним, от логическа гледна точка парадокс — с какво момченцето е по-добро или по-лошо от момиченцето? Но това съсипва живота на всички и преди всичко на това детенце, което са искали да бъде момче и на това, което не са искали да е момче.
 
Понякога ми казват: «Знаете ли, майка ми винаги е искала да има момиче, но аз се родих момче и затова отношенията ми с мама са странни и непонятни». Без да искат, родителите просто съсипват децата си. Когато не се ражда момиче, а момче, а и ако семейството не е пълно, а само майка, то често у тази жена се развива комплекс за ненавист към съпрузите въобще, защото са я излъгали и изоставили и всеки мъж за нея е потенциален враг. Може би това умопомрачение е повече за психиатрия, но съществува и то съсем реално.
 
Такава майка започва да възпитава своя син като момиче. В ранното детство го облича като момиче, има дълга коса, мама иска да види синчето си различно и то става различно. Детето получава целия комплекс психологически проблеми, които го заставят да не участва в момчешки игри или се бои от момчешки компании. И какъв ще стане като порасне? Кое съобщество ще го приеме като свой? В този случай майката е престъпник, макар че е искала да направи най-доброто за детето си.
 
Детето като въплъщение на надеждите и очакванията на родителите. Детето — заложник на успешността на родителите.
 
Отличителен белег на днешното време е успешността, настроеността за успех. Тази успешност не позволява на родителите да мислят за детето като за естествено продължение на семейството. Те го планират за някакъв неопределен период от живота си, защото, видите ли, то би могло да попречи на кариерите им.
 
И ето, успешни родители, в това число и християни, раждат дете. За православните една от съставките на успеха е църковният живот. Родители, които не са възпитавани в православие, които нямат опита на духовната приемственост, които са прочели такива хубави книжки, като «Лето Господне» на Шмельов или Никифоров-Волгин (ех, този XIX век, всичко е умилително православно – върбички и свещички), започват да възпроизвеждат прочетеното като експеримент над собствените си деца. И в какво се превръща всичко това?
 
Може да се случи и така, че родителите да искат да видят от децата си добре изигран спектакъл. Или изискват от децата нещо, което те никога не са притежавали. Например, децата да се държат добре в храма, да умеят да се молят, да постят, да не грешат и да се разкайват от сърце, за да могат родителите през сълзи на умиление да кажат – «Ах, какви чудесни деца имаме!» А енориашите да ги хвалят с: «Вашите деца са ангели!».
 
Родителското тщеславие се превръща в главно родителско чувство. И когато детето започва да прави нещо различно от запланираното от родителите, те започват да реагират много остро. Не могат да разберат защо детето се държи по този начин, та нали те постоянно му говорят кой е правилния. Те дават заповеди на детето, а то не ги изпълнява. В такива случаи може да се случи непоправимото — тези заповеди провалят родителската любов.
 
Понякога родителите се опитват да съвместят стремежа към успешност с църковния ивот. За да расте детето като православно като начало търсят православна бавачка. След това – православно училище. И са убедени, че православието може да се преподава на детето като един от многото учебни предмети.
 
Родителите нямат време да се занимават с децата си. Но въпреки това детето трябва да е успешно. Родителите търсят не просто православно училище, а престижно православно училище. Те ще проверят дали има акредитация, дали успеваемостта при постъпването във ВУЗ е над средната, какви деца се учат там, има ли деца на знаменитости или на знаменити свещеници — това е важно за престижа. 
 
Децата постъпват в православното училище, но родителите продължават да не намират време и нямат възможност да се молят заедно с децата, да четат Евангелието, да се причастяват заедно. Без съмнение, те имат всичко това предвид и искат всичко да е по правилата. Но за тях успешността си остава най-важния критерий. И незнайно защо са решили, че православното училище е длъжно да запълни празнината в техния семеен живот, да научи децата на това, на което те самите не могат да ги научат. А вярата не би могла да се предаде по друг начин, освен от родителите на децата. Православната гимназия не учи на вяра.
 
На практика се получава, че такова дете изглежда доста странно в православната гимназия. Родителите му подаряват телефон последен модел, има същия компютър последна мода, през лятото почива в престижни курорти, то пътува, то има всичко. Детето започва да се хвали с всички тези лъскави предмети пред съучениците. И не защото е лошо, а защото цялата тази модна жизнена опаковка е родителската компенсация към детето за липсата на време, за това, че рядко са заедно. Детето чудесно разбира, че получава един вид еквивалент на любовта, а самата любов липсва. То започва да го използва за своя изгода, разсъждавайки така – ако няма друго, то дайте ми поне подаръци, и по-скъпи, и повече. 
 
Детето трябва да докаже пред другите деца, че родителите му го обичат. Започва да се присмива на другите, да показва, че има всичко, че е над тях, а това предизвиква неприязън и сред децата, и сред учителите. Как така? В православната гимназия? Не, не е разрешено. А горкото дете е само малък заложник на родителското тщеславие.
 
Съществува и друг аспект в живота на православното семейство. Друга успешност, когато родителите искат да видят своето дете като «истински православен християнин». Тогава те изобретяват всевъзможни начини за успешност не във външното, а в духовното. Започват да вграждат рожбата си в някакво клише, което те са прекопирали от някоя икона или от житията на светиите. Вземат някое житие на светец, например, на Антоний Киево-Печорски, или Теодосий Киево-Печорски, където пише, че в детството светецът не е играл на никакви игри, отбягвал е връстниците си, молил се е тайно в плевнята, не е ял бонбони, а точно обратното – строго е постил и се е омотавал с вериги. Или «мляко в сряда-петък не лизвал». Ето как се изграждат светци! Ето как трябва да възпитаваме децата си! От най-ранно детство родителите измъчват децата си със строги пости, натоварват ги с молитвени правила, водят ги на дълги служби, записват го в православна гимназия, без да се интересуват дали това е училището, където детето им ще се чувства добре. Забраняват на детето да играе с други деца, които не са от православни семейства, забраняват телевизията, плашат го с дявола и други подобни тъмни сили. Родителите държат да видят своето дете като благочестив и неопетнен от калта на околния свят християнин. Как ли ще приключи всичко това? А то почти винаги приключва лошо – в тийнейджърска възраст детето започва да пуши, събира се с лоши приятели, краде от магазините, опитва наркотици. Защото всичко, което е вложено в него е неистинско, фалшиво, измислено, неестествено. И когато това дете пораства разбира, че всичко това е неправилно, че зад него няма любов, че не се е правило заради Бога, а заради същото онова родителско тщеславие.
 
Нещо такова се случва, когато родителите на малко дете го принуждават да се изповяда. Отива това детенце на изповед с „готова реч”, а родителите едва не плачат от умиление, когато батюшката го покрива с епитрахила. Ах, какво шоу! Любимото родителско шоу «Младенец на изповед». Няма нищо по-сладко за родителското сърце, за родителското тщеславие, за родителските илюзии. Но тези илюзии струват скъпо. Детето напуска храма, става противник на църквата. И е безкрайно трудно на порасналия вече човек да намери обратния път към Бога.
 
А децата какво искат от родителите си?
 
На практика нищо, освен грижи и любов. Те не искат да виждат родителите си като светци, генерали, олигарси, топ-модели, космонавти, велики пианисти. Детето никога не гледа с такива очи родителя си. Когато започва да израства предявява претенции, защото се оказва окрадено – не умее да изгражда отношения, не умее да взема решения, не умее да обича, не умее да прощава. Детето не е това, което би искало да стане, а друго, защото е живяло не оградено от любов, а от прагматизъм и идеология.
 
Децата виждат родителите си по друг начин. И това несъвпадение е най-страшното, случващо се в семейните отношения. Би било чудесно родители и деца да имат един и същ поглед, да се гледат един друг с еднакви очи.
 
Прагматизмът отмива понятието култура
 
Какво още искат родителите от децата си? Успешността се проявява не само в това, че детето постъпва в престижно бизнес-училище, макар че от собствен опит знам, че е точно така. Вместо да погледнат трезво на интересите на детето си, родителите от най-ранна възраст предполагат, че то е длъжно да продължи бизнеса, ако са бизнесмени, или да се учи в престижен ВУЗ, който ще му носи дивиденти в живота – икономически или юридически и нищо друго.
 
Родителите често не виждат какво е детето им, от какво се интересува, кава душа има, какви са психологическите му проблеми, какви способности има. Как рисува, каква музика слуша, какво строи с конструктора си „Лего”. Или, накратко, с какви очи детето гледа на заобикалящия го свят. 
 
Всеки прагматизъм, православен или светски, безапелационно изхвърля от сферата на възпитанието и общуването културата, никой не учи детето да вижда красотата на света, да слуша музика, да чете стихове, да разглежда картини на художници. Това не е нужно, защото не е прагматично. За православните това е въобще излишно и даже вредно. Та там пише всякакви измислици! А импресионистите въобще рисуват само голи жени! От най-ранна детска възраст детето е натоварено с чужди езици, компютри, ролеви бизнес игри.
 
Ето ви пример за детски тренинг. На група деца предлагат да намерят разумно решение в следната ролева игра: нужно е да се изпратят на друга планета жена и мъж за продължаване на живота, но могат да се спасят само двама души. Единствената жена има болен съпруг, а красивите, здрави и успешни мъже са няколко. Децата много бързо разбират условието на играта и решават, че трябва да полетят жената и най-красивият и здрав мъж. Всички деца са съгласни с това решение, освен едно момченце, което твърди, че при никакви обстоятелства не трябва да се разрушава семейството и че трябва да се спаси именно семейството.
 
Преподавателката специално е провокирала спора, върху момченцето е оказан натиск, но той не се отказва от тезата си.
 
След тренинга преподавателката се свързва с майката на момчето и споделя с нея извода, че в семейството им има сериозен проблем. Макар че, погледнато глобално, сериозните проблеми са в семействата на останалите деца. Но тези тренинги са насочени да развиват навици за постигане на успех, да развиват възможностите за вземане на твърди решения, не винаги съобразени с човечността и добротата.
 
Разбира се, ако родителите са настроени на успешност по отношение на своите деца, то търсенето ражда предлагане. В контекста на тези постановки се формира възпитателната и образователната система, предлагат се начини за реализация на родителските амбиции, затова няма нищо удивително, че една ролева игра изтъква подобни явления.
 
Призвание
 
Още от най-ранна възраст детето е заложник на родителските амбиции. Родителите искат то да се развива в съответствие с техните мечти. Някой иска детето му да стане велик пианист, друг – велик програмист, велик икономист, какъвто и да е, но обезателно велик. И родителското разочарование е страшно, когато детето не е способно на това. Защото то е съвсем различно от техните представи.
 
Говорим за призвание тогава, когато някой някого зове, призовава. И вместо да чуят Бога, как Той зове по име тяхното дете, и Своето в това число, родителите обръщат детето само към себе си, отблъскват го от Бога и го формират по собствения си шаблон. Деца и родители, които външно си приличат, по типа личност могат да бъдат съвършено различни. Родителите се травмират от това. «Как така? Ти си слабак!», а детето не е слабак, просто гледа на света с други очи и преживява по друг начин. «Ти си урод, тъпак», — крещят родителите по малкото човече, което със своята малка главица мисли с други категории, често много по-богати, от техните. Но те не искат да го приемат такова, каквото се е получило в сътворчество с Бога. Те искат да го видят по начина, по който Урфин Джюс е виждал своите дървени войничета – моят клон, моето продължение, моята принадлежност.
 
Ето ви още една травма, която родителите, от криворазбрано чувство за любов, нанасят на детето си, без да забележат. Те дори не се замислят, че детето им е всичко друго, само не и тяхна собственост.
 
Скъпи родители! Вашето дете не е ваше. То е ваше дотолкова, доколкото вие отговаряте за него пред Бога. Погледнете на него с други очи. Вижте в него Бога, сина Божий. Какво е то, как реагира на света, какво му е скъпо и какво не, на какво е способно и какво не му е по силите и възможностите!
 
Родителите изискват от детето, а какво иска от него Бог? Главният въпрос на родителската педагогика трябва да е: какво иска да види Бог в моето дете? Те са длъжни постоянно да търсят отговор на този въпрос и да се приближават към него. Ако детето е заченато в сътворчество с Бога, то и животът му, възпитанието му също е сътворчество с Бога. Тогава няма да сгрешим, а дори и да сгрешим, то няма да е фатално. В семейството винаги ще има пълнота, защото Божието присъствие е там, където «са двама или трима, събрани в Мое име, там съм Аз посред тях » (Мат.18:20). А сега какво се получава — «двама или трима в мое име. Детето си е мое…» За Бога няма място, което е твърде тъжно.
 
Любимото занимание на родителите е безкрайното сравняване на своите деца с другите: кога са проходили, проговорили, престанали да носят памперси… Това също са показатели за успешност, но умните родители разбират, че нямат никакъв реален смисъл.
 
Болните деца
 
Всички родители искат да видят детето си здраво и щастливо, но то се ражда със синдром на Даун или инвалид и в семейството възниква огромен проблем…
 
Нотдавна би изложена на обсъждане тази болезнена тема, като един от душевно уродивите журналисти призова да унищожаваме инвалидите. Смятам, че много от нас се страхуват, некомфортно им е да изказват такива мисли на глас, но в житейските ситуации постъпват по същия начин. Този журналист поне честно изказа мнението си, навличайки си гнева на човечеството, но същото човечество, по своята същност, отдавна постъпва така, но прикривайки се зад красиви лъжливи одежди. Такова отношение към инвалидите е формирано отдавна. Затова и съпрузите изоставят жените си, кагато се ражда болно дете; семействата оставят такива деца в социални домове, не желаейки да носят кръста си; лекарите предлагат аборт, независимо от напредналата бременност. И с какво тези хора се отличават от онзи набеден журналист?
 
Но, когато, въпреки всичко се случи някое семейство да приеме болното дете, такова, каквото е, в него се извършва удивително чудо! Защото от такова дете не трябва да се изисква нищо. Чрез това дете не трябва да се удовлетворява нито една родителска амбиция. И заради това дете можеш единствено и само да живееш.
 
Тогава тези забележителни мъжествени родители, християни или не християни, все едно те са прекрасни, отдават цялата своя любов на болното дете и тази любов изпълва целия им живот. Защото в този момент те го правят именно «во имя Мое», даже ако не са християни, все едно в името на Любовта. Носейки двоен кръст – болното дете и отритването от обществото, тези родители пазят детенцето си като скъпоценно съкровище. Страшно, уродливо, нищо не разбиращо, но обградено с родителска грижа и любов.
 
Налага ми се да срещам такива семейства. Слава Богу, те съществуват. Родителите не искат нищо от детето. Те наричат децата си ангели и те действително са ангели.
 
В моята енория има такова семейство. Болното момиче не се развива. Вече е на 14 години, всеки път я носят в храма и аз всеки път я причастявам с Тялото и Кръвта Христови като младенец. А родителите казват: «Варенка седи на дивана и имаме чувството, че стаята е пълна със светлина. От тази светлина ние се просвещаваме и се топлим».
 
Те искаха да имат още деца, но Бог не им даде, те навреме прекратиха опитите и разбраха, че ще страдат всички, ако се появи още едно дете. Желанието да имаш здраво дете е естествено за всички, желанието да продължиш рода си и да вложиш в детето си целия свой жизнен опит е правилно и добро, така и трябва. Но в такава ситуация родителите не могат да дадат на детето си своите знания и умения, но могат да му дадат цялата си любов. 
 
Такива родители са се смирили с положението си и родителите на здрави деца могат да се научат от тях на правилно отношение към собствените си деца…
 
«Деца, какво да ви правим?»
 
Когато настъпва времето на отпуските, децата се изпращат при бабите и дядовците, за да могат самите родители да заминат, да се отърват за малко от децата си. Родителите се готвят цяла година за отпуска, къде да отидат, къде да почиват, а децата са само досадна пречка на тези планове.
 
Разбира се, отношението към децата като към някакъв вид тежест в определен момент може да се върне при тях като бумеранг. Родителите не забелязват това и са убедени, че при баба и дядо децата се чувстват добре – прясно домашно мляко, река, деца, с които да играят, а и възрастните са доволни да поглезят внуците, — колко добре се нарежда всичко! Всичко се случва, понякога действително е нужно да се оставят децата за известно време. Но, ако само веднъж, изпускайки се, са нарекли децата си товар или пречка, то задължително ще бъде забелязано от децата. Напразно родителите се заблуждават, че са малки и не разбират. Напразно си мислят, че ако са казали или направили нещо лошо, докато децата ги няма, то нищо страшно не се е случило.
 
Ако родителите пред децата се стараят да запазят мира помежду си, а на практика не могат да се понасят, то децата виждат точно това, което е наистина. Детската интуиция е потресаваща! Децата са открити за всичко и за лицемерието също. Те може би не разбират това, което виждат, не го осъзнават, но то може да стане за тях проблем. Защото те чувстват, но не могат да намерят обяснение или оправдание и върху детската им душа се стоварва тежък камък, а после неочаквано се проявява при онтошенията с родителите.
 
Какво искат децата от родителите си?
 
В ранното си детство децата искат само едно – да имат родители. Не някакви хора, които ги хранят, купуват им разни неща, водят ги някъде, т.е. изпълняват родителските задължения, а именно да са родители. Често децата не получават точно това, въпреки че родителите смятат, че са направили всичко по силрите си, за да осигурят на децата си добър живот.
 
Децата имат нужда единствено от сърдечна топлина и внимание. И не отвличайки се за секунда от телефона: «Ох, сега пък какво искаш?», и не между сериалите и вестниците, а когато цялото ви внимание е насочено към децата. Не е важно, че в този момент искат нещо несъществено, говорят глупости или задават банални въпроси, — децата искат само вашето внимание. Когато плачат или задават нелепи въпроси, които дразнят родителите си, започват битка с братята или сестрите си – те просто молят за родителско внимание.
 
Разбира се, съществува и детската ревност, например, към новороденото дете. Но по принцип няма проблеми, когато родителите са се научили да чуват децата си, когато обичат да ги прегръщат, когато обичат да си играят с тях на обикновени детски игри, да се занимават с тях така, като го правят бабите и дядовците. Твърде често, именно у бабите и дядовците се събужда чувството на гореща, безгранична нежност към внуците и това е така, защото някога те не се успели да я дарят на своите деца. Понякога родителите се стараят да държат на разстояние бабите и дядовците, разбирайки, че такова отношение може да е вредно за децата. Но, ако я има грижата, ако тя е достатъчна, то даже ако децата са няколко, то между тях няма да има конкуренция за родителското внимание, защото всеки получава всичко по-равно. На този етап от живота си на тях повече нищо не им е нужно.
 
По това време децата не разбират дали техните родители са успешни или не, дали заплатата им е голяма или малка, имат ли проблеми в работата или не, дали носят Rolex или Победа, имат ли кола или не. Но точно тези въпроси вълнуват родителите и ако те се вълнуваха за децата си, а не за всичко останало, то нещата щяха да се наредят от само себе си.
 
В периода на израстване за децата е много важно да виждат у родителите си примера. Започвайки от четиригодишна възраст децата наблюдават родителите си като пример за отношенията си с околния свят. Как родителите се отнасят един към друг, как се държат в метрото, магазина, църквата? Как отвръщат на грубостта, на доброто, как реагират на просяка, седнал до тях? Децата обръщат внимание на много други неща, без да ги следят специално. През това време те опознават родителите си като хора, как изразяват пред околния свят своите човешки черти. Отначало децата не питат, но на определен етап започват да задават въпроси.
Защото следващият етап е сравнението. Децата сравняват своя опит с това, на което ги учат родителите. Родителите ги учат кое е добро и кое е лошо, по какви критерии да си избират приятелите, как тряба да се държат… Децата задават въпроси от типа: «А защо?». Защото е напълно възможно да е налице странна раздвоеност – между своя жизнен опит и това, на което ги учат. Тогава децата изискват от родителите си истината.
 
Възпитанието е сбор от всичко това. Отношенията с децата се строят на базата взаимните очаквания, т.е. какво родителите очакват от децата и какво децата от родителите. Децата искат истината и те са длъжни да я получат в достатъчно ранна възраст, когато вече са способни да се изповядват, да решават някои първичи въпроси от битието, да разграничават доброто от злото, истината от лъжата. За тях е важно да виждат у родителите си истината. Или неистината. И чак тогава да започнат да живеят с този проблем и по някакъв начин да го решават.
 
След решаването на въпроса – правда или неправда, лъжа или истина, настъпва следващият етап – какво да искам от родителите си? Може да настъпи такъв момент, когато децата да не искат да получат от родителите си нищо друго, освен претенции. Защото в отговорите на родителите си не са намерили истината. Децата вече не им се доверяват, не им задават въпроси, престанали са да вярват на думите им, защото това са само празни думи.
 
Детето започва свое собствено търсене на истината – сложно, тийнейджърско, протестно, чрез нарушаване на дисциплината, чрез лошите компании, чрез опитване на забранените плодове. И когато успее да се измъкне от това търсене, или просто го зарязва, разбирайки, че няма справедливост и трябва да живее по законите на злото и лъжите и избира тези закони, или по свои собствени пътища успява да открие истината, но вече без помощта на родителите си.
 
Другата възможност е детето да започне да търси дружбата на родителите си на още по-следващ етап – истинска сериозна дружба и доверие. Детето иска родителите да му се доверяват, да повярват в него, да му дадат възможност да прилича на тях, да постъпва като тях. Ще прави грешки, ще постъпва неправилно, но реакцията на тези грешки от страна на родителите трябва да е положителна. Детето има нужда от подкрепа, то намира доверието при родителите си, когато вижда истината, а не лицемерието. И все пак, ако има лицемерие, то трябва да вижда борбата с него, несъгласието с него, как родителите му умеят да бъдат откровени даже за това, което не им се получава.
 
Не само в светския смисъл родителите могат да не са съвсем успешни. Да предположим, че бащата пие, но пък е добър по душа. И децата ще обичат този дъбър и пиещ баща и няма да се срамуват от него, защото е налице нещо по-важно от жизнените проблеми на родителите, от техните грешки и падения. 
 
Да живееш без лъжа, ето това е най-важното.
 
На различните етапи от своето развитие децата изискват различни неща от родителите си. Струва ни се, че са различни, но същността им винаги е една – те искат истински отношения, с истински родители. И нищо повече. | www.pravmir.ru
 
Превод: Презвитера Жанета Дилкова

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...