Духовният реализъм на нашето съвремие

Живеем във времето на високите технологии и комуникациите, където ценностите на хората  са заменени и където духовното отстъпва на материалното и илюзорното. Именно в това време  християнството е изгубило своето значение и е придобило  значение на философия, християнството е станало утопия.

 

Повечето съвременни християни са такива само по време на богослужението, но не и след него. След службата идва времето на идивидуализма, на търсенето на благата на този век. Докато сме в храма  изповядваме ,,Една свята, съборна и апостолска Църква”, а когато излезем навън ставаме единаци. И колко актуално звучи днес евангелският разказ в Евангелието от св. ап. Йоан, където е описана срещата на Христос с разслабения при къпалнята Витезда. Там лежали множество болни, чакащи слизането на Ангел Господен, който раздвижвал водата и първият, влезнал във водата, оздравявал. Господ се приближил до един човек, който  тридесет и осем години бил болен  и го попитал дали иска да оздравее, а отговорът бил  ,,Искам, но си нямам човек”, нямало го Другия/ другия. Въпреки технологичния напредък колко актуални са тези думи днес, те с пълна сила се отнасят както за християните, така и за обикновените хора. Днес се намираме в изолация, защото егоизмът е завзел голяма част от живота ни, защото Другият/ другият е изместен от ,,Аз-а”. Въпреки че външно всичко изглежда така сякаш хората са в постоянна връзка и общение, това всъщност е маската на съвременното общество, чрез която светът се опитва да прикрие човешкия егоизъм и алчност. Днес се наблюдава една битка между аз и ти, моето срещу твоето. Другият се приема като заплаха, като враг.В днешната религиозност индивидуализмът и егоизмът заемат все по-голямо място. Понякога  и самите християни пропускат  факта, че Църквата е Христова, а не тяхна, че цялата Църква е да служи на Христос и  да възвести бъдещето Царство Божие тук и сега. 

 

Начинът и средствата за преодоляване на тази  духовна криза се откриват в Църквата чрез светите тайнства.

 

В нашето съвремие малко са хората, които се интересуват от това дали са обидили някого, дали са го нагрубили или засегнали. За да осъзнае тези свои грешки на човек му е нужно покаяние.

 

В основата на християнската антропология стои покаянието. Всички Отци на Църквата пишат за него като основно средство за преобразяването на човека и сам Господ казва : ,, покайте се, защото се приближи царството Божие”. Без покаяние няма и не може да има промяна у човек. То е средство за преодоляване на егоизма, индивидуализма и омразата, които са се вкоренили и са станали част от съвременното общество. Днес хората не търсят вината за грешките в себе си, а я търсят и намират у Другия/ другия. Днес агресията е взела връх във взаимоотношенията, а за преодоляването й е нужно покаяние. То предполага особена антропологична ориентация. Тази позиция поставя Другия/ другия не като заплаха, а като нужда, като причина за нашето съществуване. Без Него/ него за човек няма живот, настъпва смърт. Следователно Другият/ другият не е заплаха, а живот.

 

,,Не казвай в сърцето си: вече е невъзможно да придобия чисотата на девството, след  като толкова пъти съм погубвал себе си и съм се предавал неистово на тялото. Защото, където бъдат положени болезнувания и трудове на покаяние с душевна топлота и потекат реки от сълзи там ще се разушат всички твърдения на греха” ( Добротолюбие т.5 137) 

 

Покаянието е основното, което липсва на съвременния човек. Той не съжалява, че е обидил, нагрубил Другия/ другия, за него аз стои над всичко.  

 

Християнството е любов, среща на човек с Бог и на човек с човек, среща с Другия/ другия. Тази среща се осъществява в пълнота в Св. Евхаристия. Това ясно се разкрива в учението на св.Максим Изповедник за Евхаристията. Според св. Максим Евхаристията е екзистенциално място  на общение, среща на човек с Другия/ другия.

 

,,Ранното християнство и патриарстичната традиция разбират Евхаристията като мистерия на истинското и реално общение с Христос и с цялото творение.” (1995:252, о. Й. Маендорф) Чрез Евхаристията причастяващия се влиза  в най-тясно единение с Христос и с човек. Само чрез Христос човек получава нов живот, както ни убеждава и сам Господ : ,,Аз съм хляба на живота, който дохожда при Мене няма да огладнее, и който вярва в Мене, няма да ожаднее никога” Тогава от човек започва да тече ,, извор с вода”, от която започва да блика любовта, състраданието, себеотричането, в човек вече нямат място егоизмът и индивидуализмът.Тогава,  разбирайки своята немощ и на нас ни се иска да запееем тропара на неделята на разслабения: ,, Душата ми ,Господи, която във всякакви грехове и празни дела е страшно разслабена, въздигни с божествената Си подкрепа, както някога и разслабения си въздигнал, тъй че спасен да Ти викам: Милосърдни Христе, слава на Твоето могъщество”

{jcomments on}