Може ли самотата да бъде благо?

Човек винаги ли е самотен? Или за човека не е добре да бъде сам? Естествено ли е да се стремиш към самота? Изобщо самотата може ли да бъде полезна? По тези въпроси разсъждава игумен Нектарий (Морозов).

Бог ни е сътворил за Себе Си

Когато става дума за самотата, често си спомняме думите от Библията: не е добро за човека да бъде сам (Бит. 2:18). По мое мнение не трябва да ги разбираме буквално: ето, Господ видял сътворения от Него Адам и като разбрал, че нещо не му достига, създал помощница за него, Ева. И Адам, и Ева присъствали в първоначалния творчески замисъл на Бога, съществувал още преди сътворението на света и всичко, което станало, станало след това (Йоан. 1:3). Ние не можем да обясним защо това станало именно така и защо именно те двамата, той и тя, били сътворени. Можем да предположим, по наше човешко разсъждение, че на един човек би било много тежко след отпадането от Бога.

Някой може да възрази: нали именно Ева изкусила Адам, което значи, че без нея не би имало грехопадение. Но очевидно е, че за един човек съвсем не е задължително да има друг, за да се изкуси. Адам изначално носел в себе си възможността за падение, затова змията би намерила друг подход към неговото сърце. А ето, вече след грехопадението излизането от това състояние, в което човекът се оказал в самота, навярно би му било по-тежко, затова Адам и Ева се оказали необходими един на друг.

Чувството за самота е следствие от грехопадението, преди него човек е бил способен непосредствено да усеща постоянното присъствие на Бога в своя живот, което сега ни се удава много-много рядко, и то в най-минимална степен. Още щом човек разтрогнал единението с Бога, той станал самотен. Затова колкото и помощници и близки хора да има около себе си, дори и истински обичащи, внимателни, грижовни – все едно, докато човек живее на земята, самотата в някаква степен ще бъде негов дял. Нали дори и най-близките и скъпи хора, които ни разбират и ни дават така необходимата топлина, не могат постоянно да бъдат близо до нас, не могат в пълна степен да ни избавят от чувството за самота.

Защото в сърцето на всеки има такава дълбочина, на която заедно с него не може да слезе нито един човек. И това не е дълбочината на радостта, която ние все пак можем да споделим с някого. Това е дълбочината на скръбта. Когато изпитваме скръб, пределна душевна болка, ние се оказваме насаме с бездната на собственото си страдащо сърце. Но именно там човек среща Господа, и при тази среща с Бога, при пребиваването с Бога самотата изчезва.

Може да се каже, че способността на човека да се чувства самотен е едно огромно благо – нали именно това чувство трябва да го приведе към Бога. Блажени Августин пише: „Бог ни е сътворил за Себе Си, и сърцето ми ще се смущава дотогава, докато не се успокои в моя Бог”. Бездната на човешкото сърце може да запълни само бездната на Божеството, и само Бог може да даде на човека всичко, от което изпитва потребност. Толкова удивително е сътворен човекът – той винаги или ще търси Бога и в Него ще намира изход от своята самота, или ще се мъчи и ще страда от самота.

А може би не е необходимо да садиш дърво?

Библейските думи за това, че не е добро човек да бъде сам, се отнасят на първо място за брака, но въпреки това можем и трябва да ги разбираме в много по-широк смисъл. Това, че човек е сам и няма никого, много често значи, че той не обича никого, живее сам в себе си и сам за себе си. Този, който обича хората и умее да ги цени, като правило, дори ако е сам в този живот, не страда от самота, защото пред него е целият свят и той чувства единство с този свят, сътворен от Бога. А ето, когато човек е зациклил на самия себе си и не забелязва хората около себе си, той действително става болезнено самотен.

Разбира се, случва се и така, че човек истински внимателно се отнася към хората, има много близки и приятели, но не може да намери съпруг или съпруга, и страда. Такава самота е трудно да наречем добра. Но работата е в това, че за всеки човек, без изключение, Бог има някакъв замисъл. И този замисъл се е появил не едновременно с раждането на този човек в света, а е съществувал първоначално още преди сътворението на вселената. И в това се състои и вечността на всеки от нас: аз не само ще бъда винаги, но аз в някакъв смисъл съм бил винаги – присъствал съм в Божиите намерения. Затова мъчението на човека от отсъствието на нещо или на някого в неговия живот е следствие от това, че той се опитва да живее противно на Божия план за него. Има Божия воля, която ни дава най-добрата от онези възможности, която бихме могли да намерим в този живот. И ако ние не получаваме нещо, причината е в едно от двете: или Бог има някакъв друг план по отношение на нас, или в самите нас има нещо, което пречи на Бог да ни даде желаното и търсеното.

Понякога човек живее по строги предписания за самия себе си: трябва да създам семейство, да родя и отгледам деца, да посадя дърво, да си купя кола и жилище, да постигна това и това в работата. И когато не може да изпълни някоя от тези задачи, се измъчва от безплодни усилия.

А друг просто се старае във всичко, което Господ му е дал и върху което се простира неговата дейност, да се разкрие в максимална степен. И всичко се случва от само себе си: и среща спътник в живота, и в работата всичко се получава, и всичко останало се устройва. Просто когато зацикляме на едно нещо, дори то да е необходимо и важно, и започваме на всяка цена да го изискваме от живота и от Бога, то не го получаваме.

Необходимо е да умеем да приемаме даровете, които Господ ни дава, да бъдем благодарни за тях, и Той ще ни даде много повече – включително и онова, което толкова силно желаем. А  безапелационното искане на нещо, което Господ засега не смята за полезно за човека, е симптом за невярност към Него.

Как да стигнем до усещането за самотата като благо, а не като мъка? Пътят към това е един, и той е очертан от апостол Павел: на ония, които любят Бога, всичко съдействува към добро (Рим. 8:28). Едни и същи неща могат и да съзиждат човека, и да го разрушават в зависимост от неговата способност или неспособност да вижда в ставащото с него Божията ръка, Божия дар.

Господ не е мой, а наш

Това, че днес много хора са фатално самотни с онази болезнена и неблага самота, от която полудяват, завършват живота си със самоубийство и погиват – не е илюзия. Светът старее и, така или иначе, се приближава към своя край – близък или не толкова близък – и естествено, че това движение е изпълнено с всички онези процеси, за които Господ предупреждава в Евангелието: и намаляването на вярата, и оскъдняването на любовта.

Нашето време се характеризира не просто с разцвет на самолюбието, а направо с болезнена влюбеност на хората в самите себе си. А колкото повече човек обича себе си, толкова е по-самотен. Нежеланието да забелязваш никого около себе си е същински подарък за сатаната.

Спомняме си така наречената първосвещеническа молитва на Спасителя, в която Той казва: Отче, (…) да бъдат всички едно (Йоан. 17:21). Божията воля се състои в това сътворените от Него хора да бъдат единни в любовта, в своята вяра в Него и да образуват едно цяло – Църквата. Но ние знаем, че сатаната поискал власт да сее като пшеница тези хора, създадени за единство (вж. Лук. 22:31), тоест да ни разпръсва в различни страни, за да не бъдем един с друг в Христовата любов. Затова онзи, който сам се откъсва от единството, с точност изпълнява това желание на мрака, и изпада в гибелно състояние.

Защо тази молитва, която Господ ни дава, започва с думите: „Отче наш”? Много тълкуватели са обръщали внимание именно на това „наш”. Не само „мой”, не, а „наш“. Ние сме семейство. Само чрез това разбиране, чрез това усещане човекът застава на пътя на спасението, а докато има „мой”, „мое”, „мен”, „за мен”, той остава извън спасителния път. I www.pravmir.ru

Превод: Татяна Филева