Как да доведем децата при Христос



jasmina_donkovaВ началото на Рождественския пост и в навечерието на големия християнски празник Въведение Богородично, мисълта на всеки родител, вярващ християнин, инстинктивно се насочва към въпроса за религиозното възпитание.

„… оставете децата да дохождат при Мене и не им пречете, защото на такива е царството Божие, казва Христос и продължава, истина ви казвам: който не приеме царството Божие като дете, няма да влезе в него“ (Лука 18:16-17).

Размишлявайки за същността на празника, тези думи на Господ Иисус Христос ме накараха да се замисля за модела на отношенията „родител-дете“ в контекста на религиозното възпитание. Под религиозно възпитание имам предвид процес на предаване на религиозен опит от родителя към детето, като се зачита и уважава достойнството и личността му.

Досега винаги съм приемала думите на Христос „…оставете децата да дохождат при Мене“ с известна доза задължителност. Смятах, че родителят християнин има неотменен дълг да приобщи децата си към Църквата Христова от най-ранна детска възраст така, както го усеща и както го разбира. Това оформи един статичен еднопосочен модел на религиозно възпитание в мирогледа ми, при който детето задължително е възпитаваният във вярата човек, а родителят е възпитателят. Този модел се затвърждаваше у мен с времето и благодарение на многото изчетени материали по този въпрос, в които са застъпени както безусловният авторитет на родителя като възпитател във вярата, така и пълната свобода на родителя да използва методи, които той смята за необходими (в това число и принуда, ако се наложи).

Днес, когато вече съм родител и отново чета думите на Христос за децата, сякаш се откри едно непознато за мен тяхно звучене. Звучене, което подчертаваше думата „оставете“ и което подлагаше на съмнение моя възглед за статичността на концептуалния възпитателен модел. Усещах, че нещо в моя възглед липсва. Още повече, че като съпоставих този модел с думите на Христос: „…който не приеме царството Божие като дете, няма да влезе в него“, съвсем категорично разбрах, че еднопосочността в него не е абсолютна. Това ме накара да си задам въпроса: „Как родителят ще възпитава и в същото време той трябва да приеме царството Божие като този, когото възпитава?“. Тогава усетих, че статичност и еднопосочност на модела „възпитател-възпитаван“ в Христовата вяра започва бавно, но сигурно да губи своята безусловност. Всичко това доведе до екзистенциален сблъсък в мен не само с доскорошните ми представи за този модел, но и с честата гледка, на която съм свидетел в храмовете ни. А именно как родители хокат 3-4-годишните си деца, защото не желаят да стоят чинно по време на богослужение и да се черкуват като тях. В този момент много отявлено съзрях очертаващата се задължителност и принудата в методите на религиозното възпитание. Тогава си дадох ясна сметка, че когато ние, родителите, налагаме собствения си стереотип на държание в храма върху децата с мотива да възпитаме в тях дисциплина и уважение към църковните порядки несъзнателно ги принуждаваме да вършат нещо, което не осъзнават и не разбират. Колкото и парадоксално да звучи за някого, по този начин бавно, но сигурно ги отдалечаваме от Бога. Може би някой ще ме репликира с аргумента, че принудата е често срещано явление в цялостния възпитателен процес на детето … и вероятно ще има право. Но за мен не е едно и също да накараш детето да измие зъбките си вечер и да го накараш да се държи в църквата както ти се държиш, както и да вярва в Бога така, както ти вярваш.

За мен вярата в Бога и усещането за Неговата вездесъщност, любов и милост не минават през принудата и възпитаването на навик. За мен децата не са tabula rasa, върху която ние, съобразно собствените ни убеждения, можем да пишем каквото и както си искаме без тяхно участие. Те не са предмет, върху който можем да упражняваме постигането на наши неосъществени амбиции. Това, че е дошло чрез мен на този свят, не значи, че детето е моя собственост, то е Божи дар, то е Божията усмивка за мен, то е доказателство, че Бог не е изгубил надеждата си за мен като родител. Забързани в ежедневието си, понякога сякаш забравяме, че децата са преди всичко самостоятелни личности и чак след това наши деца. Поради тази причина смятам, че задължителността и принудата под каквато и форма няма място в религиозното възпитание.

Dete iconaДецата имат нужда от пример във вярата, а не от принуда и убеждаване колко е правилен начинът, по който ние вярваме. Детето трябва познае Бога и вярата, не защото аз настоявам, а защото моят пример предизвика интерес у него. За да възпитаваш във вярата трябва да показваш твоя пример от сърце и с много любов, както Бог го прави с нас. Нека не забравяме, че Бог никога и никого не задължава: ето, стоя пред вратата и хлопам, казва Господ, ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него… (Откр. 3:20). Ето защо смятам, че посредством примера на родителя, показан с любов и разбиране, детето само ще избере как да отвори вратата на сърцето си за Бога. Няма как някой да отвори вратата на чуждо сърце за Него, пък била тя и на детето му.

Затова за мен не е притеснително, че детето ми не желае да стои дълго време на неразбираемото за него богослужение. За мен е по-важно, че следи всяко мое действие в храма и ме копира без да го карам. Копира ме по неговия непринуден начин, съобразно неговото усещане за нещата. Тогава се усеща желанието на детето да участва активно в религиозното възпитание с категорична заявката на собствения Аз.

Ето така получих първия си урок по религиозно възпитание, ето така осъзнах, че моделът „възпитател-възпитаван“ не е статичен и еднопосочен. В него се възпитава както детето, така и самият родител. Религиозното възпитание е двустранен процес, в който житейският опит на родителя служи не да налага, а да показва, защото принудата може да изиграе лоша шега на родителя и някой ден детето да се окаже далеч от Бога, следвайки вече своя напълно съзнателния избор.

Урокът, който получих от детето си, ме накара да променя изцяло визията си за възпитанието му във вярата и да си поставя нова цел, която ще ми гарантира добри резултати. А именно, запазване на самостоятелността на детето като личност и зачитане на свободната му свободна воля, която Бог е вложил в него. Или казано по друг начин, ще осигуря на детето си крилете на вярата в Бога, но ще го оставя само да ги усети и само да се научи да лети с тях.

 

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...