За автентичната и формалната изповед



В мартенското издание на поредицата дискусии „Православие и съвремие“ двама православни свещеници споделиха размисли, вдъхновени от църковното предание и от своя пастирски опит по темата за същността на Тайнството Изповед. Участници в събитието бяха прот. д-р Добромир Димитров, свещеник във великотърновския храм „Св. Мина“ и преподавател в Православния богословски факултет на Великотърновския университет, и свещ. д-р Сава Кокудев, ефимерий на академичния параклис и преподавател в Богословския факултет на СУ, а модератор бе богословът доц. д-р Костадин Нушев.

Големият интерес към срещата е показателен за актуалността на темата и за нуждата на вярващия човек от ориентири за по-доброто осмисляне на това Тайнство.

Какво всъщност е Изповедта

„Изповедта е да кажеш нещо, което е чуждо на тебе, чуждо на твоята природа“, каза отец Добромир и продължи: „Изповедта е акт на покаянието. Покаяние буквално значи метаноя – промяна на ума, промяна на начина на живот. А самата изповед е акт за свидетелстване пред Църквата за твоето покаяние.“

Отец Сава обърна внимание на наличието на два основни аспекта на изповедта – да откриеш и изповядаш греховете си от една страна, но и да изповядаш вярата си. Тоест, освен откриването на греховете, изповедта предполага и да прославяш Бога. Така става още по-откроимо разделението между онова, което човекът върши и което е противно на природата му, и от друга страна – съзнанието му за собственото му призвание, за вярата му и стремлението му към Бога.

Изповедта като следствие на покаянието

Покаянието предхожда Изповедта и е първо и задължително условие преди пристъпването към нея. Изповедта не бива да се превръща в самоцел, нито да бъде формализирана с недостатъчно дълбоко преживяване и повърхностно споделяне за извършените от нас ежедневни прегрешения. С подобно вътрешно пресилване накърняваме същността на Тайнството, поради което то губи своята ценност и смисъл. Двамата свещеници обърнаха внимание на това формализиране на изповедта, когато тя бъде възприемана като форма на успокоение на съвестта. Друга опасност се крие и във възприемането на свещеника изповедник като психотерапевт или своеобразен гуру.

Покаянието остава лично и вътрешно преживяване, на което свещеникът е само свидетел. Личното посвещаване в това Тайнство изисква от човека да е достигнал духовното ниво, което да го осветлява с разбиране и съзнание за вътрешните му противоречия, грехове, изпитания и път.

Изповед и Причастие

В беседата бе засегнат и проблемът за празните храмове по време на света Литургия като илюстрация на противоречието, което се създава от условието за изповядване преди причастяване. Отец Добромир обърна внимание на нуждата от разграничаване на греховете, тъй като малките ежедневни грехове не изискват светотайнствена изповед. „Има хора, които нито прелюбодействат, нито са се отрекли от Христос (като ходят на врачки, гледачки), нито са убили някого, а не се причастяват, защото е нужна светотайнствена изповед. Да, но за тях не е нужна тази изповед, защото ако ние им прочетем тази молитва: „Присъедини го в Христа Иисуса Нашия Господ…“, това е някаква шизофрения. Този човек е присъединен, този човек не е отпаднал от Църквата“, отбеляза отец Добромир.

Епитимията

Смисълът на епитимията не е в наказанието, а в изправянето и лекуването на падналата душа. Възпирането от причастие за определено време не бива да се възприема като крайно и цялостно отхвърляне от Църквата, а като помощно средство за изправяне на човека. В този смисъл, има ли покаяние, епитимията би трябвало да приключи, или както отец Добромир обобщи: „Покаянието винаги трябва да води към Църквата, а не да отделя.“

Наличието на богат духовен опит у свещеника-изповедник е от първостепенна важност, за да може той да преценява спрямо случая и обстоятелствата на всеки човек, а не да поставя под общ знаменател ситуациите и положенията на хората и да рискува да отсъди погрешно.

Общностният дух

Липсата на съборен дух в енорията, на усещането за общност, е един от проблемите, които оказват влияние и често водят до схематично и фрагментарно приемане на Тайнствата. Помирението с другия преди Причастие също е част от процеса, който човек би трябвало да изминава. Индивидуалистичният подход, характерен за съвременния начин на живот, отронва от стойността на нашето общение с Църквата и ни поставя в непълно разбиране за същността на светата Литургия. Това създава риска от превръщането на Изповедта и Причастието в цел на всяка цена, което обезценява църковната традиция и канони.

Израстването във вярата, пътят на покаянието и участието в църковния живот е непрекъснат процес, в който се учим и напредваме.

В тази връзка показателни бяха думите на отец Сава, които ни връщат към основата: „За да знаем какво да изповядаме, ние първо би трябвало да познаваме повече вярата“ и допълни: „Защото би трябвало заедно да изповядваме Символа на вярата, обаче осъзнаваме ли го, живеем ли го този Символ на вярата?…“

 

 

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...