Ще се върнем ли при Него?

Апокатастасисът* на Ориген връща всички души при техния Извор. Независимо от извършените грехове, от помислите и постъпките им. Независимо от пропастта, която те са издълбали между себе си и Твореца, според Ориген по законите на Вселената, на времето и на цикличността – в даден момент от вечността те отново ще се въз-върнат при Него.

Но дали е така?

Прав ли е Ориген? Или един апологет на вярата – осъден още приживе като еретик на два поместни александрийски събора, а след смъртта си – на Петия вселенски събор (553 г.), предлага евтина утеха на грешните и слаби души? Та нали Вселената, Времето и самите закони, по които те се движат, причините и следствията – всичко е сътворено от Твореца? Как ние можем да разсъждаваме за нещо, което е извън нас и надскача неимоверно нашите представи и възприятия?

Пак стигаме до старата истина, че да разберем ние, човеците, замисъла на Бога за творението е толкова непостижимо, колкото да обясним на мравка какво е телевизия например.

Но нима високият (и дълбок) ум на Ориген не е разбирал това? Нима един от най-изтъкнатите ученици на Климент Александрийски не го е осъзнавал?

Та нали сам той изхожда в съжденията си от тези предпоставки за Твореца. Защо тогава се е опитал да “затвори“ в своя апокатастасис Самия Бог?

Това, че умът ни не ни позволява да си обясним едно или друго явление, не означава, че трябва да свеждаме божественото до нас. Ориген дава празна утеха на слабите и болни души като им казва: “Да, вие сте грешни, но някой ден, в някой безконечен еон всяка една душа – понеже е произлязла от Бога – ще се върне отново при Него, при своя Създател. И това е неминуемо, защото тя произлиза именно от там. А не може нещо, което е божествено по своята същност да остане завинаги отделено от Бога“.

И тук започват пукнатините в теорията на Ориген.

Според идеята на Ориген някога и някъде в необозримата вечност принципът на апокатастасиса връща неминуемо при Него дори Сатанаил, непокаялия се приживе убиец, педофила, терориста… Подобно мислене е инфантилно. Защото, ако не беше инфантилно, как тогава вселената ще има стимул за живот? Ако всичко е толкова хаотично, наивно и безпорядъчно?

И какво тогава е адът? Защото по същество апокатастасисът е роден от тревогите на Ориген за вечния ад. От личната непоносимост на апологетичната му съвест към разбирането за вечния ад. А православната представа за вечния ад е съвсем ясна – адът е вечен за онези души, които по свободната си воля (дадена им от Бог) са се отделили от Бога, Който е Пред-вечен и Над-вечен. А раздялата с Пред-вечния и Извън-времевия е безкрайна. Т.е, когато със земния си живот и дела ние правим така, щото неминуемо да се отделим от Първопричината на нашето битие, окончателно да “скъсаме“ връзката си с Твореца, то съвсем естествено душата ни губи възможност да го разбере, да го разбира отново и отново, “умът“ й потъмнява, “очите“, с които преди е виждала Твореца вече не Го разпознават, и тя – душата, вече е вън от Божиите селения. Но бидейки “вън от Бога“, тя напълно осъзнава вечната изолация от Първопричината и именно в това – най-стилизирано – е християнската идея за ада. Вечно необщение с Твореца. Истинският ад е всъщност в самия акт на осъзнаване на невъзможността за общуване с Първопричината. И в осъзнаването, че ние сами сме си причинили, “извоювали“ и “преборили“ сме се за тази невъзможност.

Но според Ориген все пак нещо произлязло от Самия Творец, от Първопричината, не може да остане завинаги извън Него. А, навярно, бъдейки в необщение с Бога, “извън“ Него, ние все пак сме част от Него, тъй като Той е всичко, а във “всичко“-то се побира, дори и “нищо“-то. Вечният ад.

А адът е вечен, не защото Бог е жесток, а именно защото е милостив. Именно поради великата Си милост Той ни дари със свободна воля. А когато ние – човеците, използваме тази свободна воля не за търсене на Извора, а за отдалечаването си от Него, ние сами създаваме ада (си). И ако изборът ни е вън от Бога – това е вечният ад за душата, който ние сами сме “заченали“, родили и отгледали със земните си постъпки.

* Учението за апокатастасиса (от гръцки ἀποκατάστασις – възстановяване, възвръщане в предишно състояние) изразява идеята за временни страдания на грешниците в ада поради Божието милосърдие, за всеобщо спасение и възвръщане в лоното на Бога на всички хора (даже и на демоните), без изключение. Учението за апокатастасиса не се признава от Православната църква.