За възстановената патриаршия, раята и “българската ерес”



Днес е важен ден за нашия народ и нашата църква – на този ден през 1953 г. църковно-народният събор в София възстанови Българската патриаршия.

Дата почти забравена, малко споменавана… Да, тя не се нарежда между бурните събития в историята, които заслепяват въображението на наивниците и глупците, не е свързана нито с някой велик завоевател, нито със започване на някоя голяма война или гибелта на някоя империя; и все пак за нас, българите и православните християни, тя е важна и свети с голямо благородство в нашата история. Това е денят, когато нашата църква се завръща в православното семейство на народите с цялото подобаващо ѝ царствено достойнство, след векове пълна обезличеност и обезглавеност, след десетилетия несправедливо и грозно отлъчване (схизма) от световното Православие. Наистина, схизмата е свалена още през 1945 г., но истинското възстановяване на историческата правда и справедливост идва през 1953 г. Трябва да помним този ден като благодарни синове на БПЦ и потомци на поколенията, извоювали с много трудове и мъки възраждането на българската народна църква.

Българската патриаршия, родена през 927 г., е първата в християнската история национална автокефалия след петте велики патриаршии на древността – Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим. Велики царе и светители са положили основите ѝ: св. цар Борис и цар Симеон, светите братя Кирил и Методий и техните славни ученици – св. Климент Охридски, св. Наум и другите, папа Николай, великият патриарх св. Фотий Константинополски и дори цял вселенски събор – Константинополският събор от 869 г., който в западната традиция се смята за осми вселенски. Впоследствие автокефалията на Търновската патриаршия е потвърдена по времето на цар Иван Асен II от събора на източните патриарси в Лампсак през 1235г. Ние имаме какво да помним и с какво да се гордеем. Българската църква винаги е била със своя народ. Последният търновски патриарх св. Евтимий ръководи отбраната на обсадената столица срещу турците и след падането на Търново е изпратен с плач от целия народ – “като някакъв втори Йеремия”, както казва авторът на житието му, – за да умре в изгнание.

След падането на България под турско робство Българската патриаршия споделя в пълна степен трагичната съдба на държавата и народа. Както националната, така и църковната независимост на България е унищожена от сили, враждебни на българското битие. Народът ни изпада за много векове под двойно робство, турско и фанариотско. До турските аги, бейове и паши, които държат в ръцете си имота и живота на българската рая, застават еничарите в раса – фанариотските владици и свещеници, които искат да ѝ отнемат паметта, историята и езика, молитвата и богослужението на роден език, изгарят в пещите оцелелите от Средновековието български книги и се опитват да ни наложат чуждо национално и църковно самосъзнание.

“Фенер, котило на ехидна раса…”, ще каже впоследствие нашият народен поет Иван Вазов. Тези думи не са лишени от основание. Фенер от късновизантийско и османско време е образец за азиатски застой, безделие и паразитизъм. За разлика от много други църкви на Запад и на Изток, този църковен център след X в. не прави абсолютно нищо, за да привлече нови народи към Христа и да разпространи християнското благовестие; с типично византийска леност и лукавство фанариотите се задоволяват с узурпация на власт, крадене на чужди църковни диоцези и стремеж към подчинение на вече съществуващите православни общности. Фенер използва османското завоевание и турското иго над християнските народи не за да ги защитава и да брани интересите им срещу поробителя, а за да осъществи своята програма на църковен империализъм. Скоро след падането на Балканите под турско робство той ликвидира автокефалиите на балканските славянски народи, поглъща църквите им и им налага тежко духовно и културно робство в допълнение към политическия турски гнет. Древните патриаршии на Изтока също изпадат в подчинение на Фенер и техните патриарси са назначавани  в Истанбул, а понякога и прекарват живота си там. През XVIII в. са ликвидирани и последните островчета на църковната самостоятелност на православните балкански славяни – Охридската архиепископия и Печката патриаршия. При това самият Фенер тъне в отвратителна корупция и симония, патриархът купува от султана за огромни суми своята “вселенска” титла – и тези пари после трябва да бъдат изплащани с мъки и пот от сиромашкия християнски народ.

И тъй, към началото на XIX в. българският народ е толкова заличен духовно и физически, че е буквално забравен – никой в света не помни за съществуването му. Чак през двадесетте-тридесетте години на века българите са “открити”от двама своеобразни Колумбовци – само че не на Америка, а на забравената, потънала в нищото България: сръбския възрожденец-просветител Вук Караджич и руския славист Юрий Венелин. Тези двама мъже съобщават на Европа и света удивителната новина: Да! Има такъв народ! Той наистина съществува! Султанът и фенерският патриарх не са успели все още да го изтрият от лицето на земята… А преди тях един трети Колумб, Паисий Хилендарски, открива със своята “История славянобългарска” България за самите българи, защото по това време дори и българите са забравили себе си… Ето защо борбата срещу Фенер е за умиращата нация въпрос от екзистенциално значение: ще ни има ли или няма да ни има? Това не е тясно църковен или богословски спор, а борба на живот и смърт. И тя се развива успоредно и преплетено с бунтовните тежнения на младите четници, комити, революционери. По същото време, когато Раковски пише “Горския пътник”и развява знамето на бунта, когато се създават българските легии в Букурещ и Белград, първите чети излизат в Балкана и Левски започва апостолските си пътувания из страната, в Цариград и из цяла България водачите и първенците на народа се борят срещу фенерската отрова, за църковно-национално възраждане, за българска народна църква. На 3 април 1860 г. в цариградската църква “Св. Стефан” Иларион Макариополски отказва да спомене по време на великденското богослужение името на “Вселенския”патриарх – тази акция става известна като “българския Великден”. Минават само десет години и вече самият всемогъщ падишах е принуден да отстъпи пред българските искания: през 1870 г. излиза ферманът за българската Екзархия. А след още десет ще възкръсне и самата България…

Вечна памет на всички възрожденски църковни и народни поборници и дейци, на всички борци за българско богослужение и църковна независимост: Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, Неофит Рилски, приснопаметния първи български екзарх Антим и другите великани! Вечна памет на всички дейци на Екзархията в освободеното отечество и извън него! Никога няма да бъдат забравени, докато на тази планета все още се говори български и съществува България!

Но и Фенер не се предава лесно. Има още отрова в “стакана с византийската отрова”, има! През целия XIX в., епохата на българското национално Възраждане, Фенер прави всичко, за да потисне и да смаже стремежите на българския народ към национална еманципация и възстановяване на националното си достойнство. На “великия и свят” събор в Истанбул през 1872 г. новосъздадената българска Екзархия е отлъчена от Православието, а българите – заклеймени като злостни “етнофилетисти”, въпреки че единственото, което правят те, е да възстановят правото си и историческата истина. Оттогава и досега тази новоизмислена в кабинетите на Фенер “ерес”, тъй нареченият “етнофилетизъм”– “българската ерес”– се размахва като някакво страшно плашило в православния свят.  И у нас мнозина повтарят като папагали: “етнофилетизъм”, “етнофилетистка ерес”, сякаш наистина има нещо страшно и изобщо някакво съдържание в този “страшен”фенерски сапунен мехур…

Тук не му е мястото и времето да анализирам “българската ерес”, но бих задал само един въпрос: ако желанието да имаш народна църква, която да се моли на твой роден език, е ерес, то тогава св. цар Борис Покръстителя, св. Григорий Арменски, св. Нина Грузинска и св. Сава Сръбски са най-големите еретици, не е ли така?

Така или иначе, тази “ерес”, това идеологическо плашило изиграва своята роля и България е отлъчена за повече от 70 години от православното семейство. Едва през 1945 г. Фенер благоволява да свали схизмата си. А през 1953 г. българското Православие тържествува – бялото патриаршеско було отново се връща в България, шест века след кончината на св. патриарх Евтимий.

Църковните борби на българския народ показват, че ние не сме “рая”, беззащитна и безлична маса от покорни на съдбата си индивиди, а народ с воля, с гордост и достойнство, който не желае да свежда покорно глава пред унищожителите. Тези борби са пример за това как колективните целеустремени усилия донасят плод и достигат резултат. Днес, когато сме толкова обезсърчени, обезверени, този урок ни е особено необходим.

Поздравявам всички читатели с този ден, с тази важна дата в нашата история и дано мъжественият дух на нашите предци възкръсне и се влее отново в нашите жили. Амин.

 

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...