Нима и ние сме слепи?
Такъв въпрос задали веднъж фарисеите на Господ Иисус Христос. Преди това Господ дарил със зрение един слепороден, а въпросът бил реакция на Неговите думи: „За съд дойдох Аз на тоя свят, за да виждат невиждащите, а виждащите да станат слепи“ (Иоан 9:39). Фарисеите веднага разбрали, че Христос не говори за телесна, а за духовна слепота. За слепота на сърцето и ума, изобличени по най-суров начин от Него в последното Му излизане сред народа (вж. Мат. 23 глава).
Христовият глас е колкото изобличаващ, толкова и изпълнен с дълбока печал. Господ сякаш стене: „Водачи слепи, които комара прецеждате, а камилата поглъщате! Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето чистите отвън чашата и блюдото, когато вътре те са пълни с грабеж и неправда. Слепи фарисеино, очисти първом извътре чашата и блюдото, за да станат чисти и отвън. Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето се оприличавате на варосани гробници, които отвън се виждат хубави, а вътре са пълни с мъртвешки кости и с всяка нечистота; тъй и вие отвън се показвате на човеците праведни, а извътре сте пълни с лицемерие и беззаконие“ (Мат. 23:24-28).
Кои са причините за това знаещите Божия закон да бъдат като незнаещи? Тези, които трябва да бъдат чрез него зрящи, да бъдат слепи?
Най-напред това е гордостта. Начало на греха и майка на всички страсти. Тя превърнала първия ангел в сатана и го свалила в преизподнята. Св. пророк Исаиа говори: „Как падна ти от небето, деннице, сине на зората!… А в сърце си думаше: ще възляза на небето, ще издигна престола си по-горе от Божиите звезди,… ще възляза в облачните висини, ще бъда подобен на Всевишния“ (Ис. 14:12–14). Със същия помисъл падналият син на зората, превърнал се вече в сатана, отровил умовете на Адам и Ева, внушавайки им, че ще бъдат като богове (вж. Бит. 3:5). Повярвали му, те изгубили рая. Защото раят е място твърде добро (вж. Бит. 1:31), а гордостта е гнусота пред Господа (вж. Притч. 16:5).
Преподобни Йоан Лествичник казва: „Началото на гордостта е тщестлавието, средата – унизяването на ближния, безсрамното разгласяване на своите трудове, самохвалството в сърцето, ненавистта към изобличението; а краят – отхвърлянето на Божията помощ, упованието на собствените си сили, бесовският нрав“.
Пример за казаното от св. Йоан намираме в притчата за митаря и фарисея.
Фарисеят се молел в себе си: „Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар; постя два пъти в седмица, давам десятък от всичко що придобивам“ (Лука 18:11-12). Виждаме унизяването на ближния. Защото фарисеят казал: не съм като тоя митар, осъждайки го, без дори да го познава. След това „безсрамното разгласяване на своите трудове, самохвалството в сърцето“. Фарисеят вижда само собствените си мними постижения и достойнства, и е напълно сляп за достойнствата на другите. В гордостта си е забравил Господните думи: „Без Мене не можете да вършите нищо“ (Иоан 15:5).
Бесовският нрав? Той се проявява, когато човекът, заслепен в своята гордост, смята, че няма Бог или че сам той е бог. За такъв духовно обезумял човек всичко е възможно и всичко се смята за позволено. За него предупреждението на св. ап. Павел: „Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно…“ (1 Кор. 6:12), няма никакво значение. Той не мисли за последствията, водещи до гибел духовна, но и телесна, както за отделния човек, така и за цели народи (св. Иер. 6:19).
В слепотата на гордостта си човек се превръща в търсещия отмъщение Ламех, който викал:
„Аз ще убия мъж, който би ме уязвил, и момче, което би ме наранило; ако за Каина се отмъщава седмократно, то за Ламеха – седемдесет пъти по седем“ (Бит. 4:23 – 24). А Синът Божий говори: „Слушали сте, че бе казано: „око за око, и зъб за зъб“. Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но, ако някой те удари плесница по дясната страна, обърни му и другата…Слушали сте, че бе казано: „обичай ближния си, и мрази врага си“. Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят, за да бъдете синове на вашия Отец Небесен…“ (Мат. 5: 38-39, 43-45).
На въпроса: „Господи, колко пъти да прощавам на брата си, кога съгрешава против мене? До седем пъти ли?“ (Мат. 18:21), Христос отговаря: „Не ти казвам по седем, а до седемдесет пъти по седем“ (Мат. 18:22).
Но гордостта е сляпа за прошката. Нито я търси, нито я дава. И нехае за Христовото предупреждение: „Ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви“ (Мат. 6:15).
Втората причина за сърдечната слепота е завистта.
Последната, десета Божия заповед гласи: „Не пожелавай дома на ближния си; не пожелавай жената на ближния си; нито нивата му; нито роба му, ни робинята му, ни вола му, ни осела му, нито някакъв негов добитък – нищо, което е на ближния ти“ (Бит. 20:17).
В Православния катехизис се посочва „коя страст се забранява чрез заповедта да не пожелаваме нищо, което е на ближния. Забранява се завистта“ (Синодално издателство, 2002 г., с. 139).
Св. Ефрем Сирин казва за завистника: „У когото има завист и съперничество, той е враг на всички… Той унижава тия, които заслужават одобрение, съблазнява тези, които вървят по правия път, порицава ония, които живеят както трябва, гнуси се от благоговейните, нарича тщеславни тия, които постят… Тежко на завистника, защото сърцето му винаги изнемогва от печал, тялото му се измъчва от тегоба, а силите му се изчерпват“.
Особено силни са думите на св. Йоан Златоуст: „Завистта превръща човека в дявол и го прави зъл демон“. Още: „Завистливите са по-лоши от диви зверове и са подобни на бесове, а може би и по-лоши от тях…“.
И колко точно отбелязва светителят: „Няма нищо по-лошо от завистта и злобата. Чрез тях смъртта дойде в света. Когато дяволът видял човека в чест и достойнство, той не понесъл неговото благоденствие и направил всичко, за да го погуби“.
Защо Каин уби брат си Авел? От завист.
Защо книжниците и фарисеите търсеха да хванат и убият Сина Божий (ср. Иоан 11:8, 57)? От завист. Защото мнозина иудеи ги напускаха и вярваха в Иисуса (ср. Иоан 12:11).
Най-трагичната жертва на завистта в цялата човешка история е Богочовекът Господ Иисус Христос. Св. Лука Симферополски описва Христовата Кръстна смърт: „С ръждиви гвоздеи били приковани ръцете, които вършели добрини и чудеса… За какво се случило това, защо? За да не творят повече чудеса, понеже се оплаквали враговете: Тоя човек върши много чудеса. Ако Го оставим тъй, всички ще повярват в него…“ (Иоан 11:47).
С ужасяваща болка били приковани с гвоздеи нозете на Спасителя, на Месията. За какво, защо? За да не ходят те повече по водите на Галилейското море и да не бързат на помощ на всички нуждаещи се от нея. Били приковани, понеже показали пътя на правдата, истината и живота.
От прикованите нозе струяла кръв в подножието на кръста и оросявала земята. Един от войниците прободе с копие ребрата Му, и веднага изтече кръв и вода (Иоан 19:34). По каква причина сторил това, защо? Защо било пронизано сърцето на Иисуса? Не ли за това, понеже било изпълнено с божествена любов, прегърнала целия свят?“.
А светът Го не позна и не прие (вж. Иоан 1:10-11), и Му завидя, и на смърт предаде. Него. Най-прекрасният от синовете човешки (ср. Пс. 44:3).
Защо? От завист…
А след нея идва неблагодарността.
Често завистникът не е човек, който няма, а човек. който има, но не се радва и не благодари за имането си, а иска още и още…
Така например св. ап. Петър, бидейки опростен трикратно от Възкръсналия Господ Иисус Христос след трикратното му отричане от Него, виждайки, че „върви подире му ученикът, когото Иисус обичаше,… дума на Иисуса: Господи, а тоя – какво?“ (Иоан 21:21). И Господ изобличава завистта и неблагодарността му с въпроса Си: „Ако искам да пребъде той, докле дойда, тебе що ти е? Ти върви подире Ми“ (Иоан 21:22).
Господ казва на св. ап. Петър, че има същото, което и св. ап. Иоан, а дори и много повече. Защото въпреки уверението, че няма да се отрече от своя Учител, го направи (вж. Мат. 26:35). Същият сега е опростен и това трябва да бъде достатъчно за него, да бъде благодарен и нищо друго да не иска, защото и да не стигна до предателството на Иуда, то отричането му от Христос го сродява с предателя.
„Ти върви подире ми“ означава, че и на теб ти е даден талант, който да разработиш и да принесеш от него плод. Затова недей гледа какво има другия, а какво имаш ти и знай, че това, което имаш, е достатъчно, та да се потрудиш за спасението си и да стигнеш до получаване венеца на правдата, който ще даде Господ, Праведният Съдия на всички, които са Го възлюбили (ср. 2 Тим. 4:8).
Тук трябва да се обърне внимание и на завистта на ленивите духом спрямо напредващите във вярата и добродетелността. Стремежът и същинският духовен напредък на следващите в правда и истина Христос постоянно ги изобличава, но вместо със сълзи, да извикат като онзи баща: „Господи! Помогни на неверието ми“ (вж. Марк 9:24), ленивите се озлобяват, ожесточават и в сляпа омраза са склонни да стигнат и до най-страшното престъпление – отнемане на човешкия живот.
Пример за това намираме в живота на преподобни Яков Цаликис.
В живота му, описан от Стилиянос Пападопулос, се разказва, че като съвсем млад монах той бил изпратен в порутения тогава манастир „Преображение Господне“, обитаван от трима монаси, двама от които Антим и Макарий, от които най-вече първият бил загубил всякакво съзнание за истински монашески живот. В манастира свободно живеели и овчари. Те и двамата монаси се дължали лошо с него, говорели му с безобразен тон, презирали го, не му давали храна, казвали му „махай се“. Особено жесток бил Антим, който се противопоставял винаги на Яков – каквото и да правел. Вбесявало го благочестието му, нравът му, настойчивостта му да извършва всички служби, дори и другите да го оставят сам. Така се стигнало и до страшното решение за убийство. Бил даден нож на един млад овчар да убие тайно Яков. За щастие овчарят се опомнил и се разкаял, като се спасил и от вечно наказание. Всичко това, защото младият монах развалял жалкия, но удобен живот на ленивите монаси.
Гордостта не носи покой. Нито завистта. Или неблагодарността. Носят слепота и вкаменяване на сърцето до пълното му изстудяване и умъртвяване. До онова невиждане и непознаване на Бога, укорено от Господ Иисус Христос в отговора Му към Филип: „Толкова време съм с вас, и не си ли Ме познал, Филипе? Който е видял Мене, видял е Отца; и как ти казваш: покажи ни Отца? Не вярваш ли, че Аз съм в Отца, и Отец е в Мене?…“ (Иоан 14:9-10).
Гордостта не може да види и е сляпа за Онзи, Който „понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци;… смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна (Фил. 2:8), и каза: „Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си“ (Мат. 11:29).
Завистта не може да види и е сляпа за Бога, Който толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен. Защото Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него“ (Иоан 3:16-17).
Неблагодарността не може да види и е сляпа за Онзи, Който каза: „Не ви наричам вече слуги, защото слугата не знае що върши господарят му; а ви нарекох приятели, защото ви казах всичко, що съм чул от Отца Си. Не вие Мене избрахте, но Аз вас избрах и ви поставих да идете и да принасяте плод, и плодът ви да пребъдва, та, каквото и да поискате от Отца в Мое име, да ви даде“ (Иоан 15:15-16).
В този случай въпросът на фарисеите: „Нима и ние сме слепи?“ (Иоан 9:40), и отговорът, даден от Христос: „Да бяхте били слепи, не щяхте да имате грях; но сега казвате, че виждате, затова грехът ви остава“ (Иоан 9:41) придобива друг смисъл. Защото всички, които в Христа се кръстиха, и в Христа се облякоха (вж. Гал. 3:27), са вече просветени и на тях св. ап. Петър говори: „Защото, след като са избягнали световните скверности чрез познаване Господа и Спасителя нашего Иисуса Христа, ако пак се заплетат в тях и бъдат победени, то за такива последното състояние бива по-лошо от първото. За тях би било по-добре да не бяха познали пътя на правдата, да се върнат назад от предадената тям свята заповед. С тях се е случило, според истинската пословица: „псето се върна на своята бълвотина“, и: „изкъпаната свиня – в тинната кал“ (2 Петр. 2:20 – 22).
Затова грехът остава. Защото, когато Христовата светлина прогони мрака на неверието, маловерието и безверието, на беззаконието и безбожието от човешкото сърце, човек не бива да се връща в духовните бълвотина, тиня и кал, а прогледнал, просветил се и облякъл дрехата на обновлението, трябва да последва примера на слепеца Вартимей, и особено онзи, на когото Господ Иисус Христос рече: „Прогледай! Твоята вяра те спаси. И той веднага прогледа и тръгна след Него, славейки Бога. И целият народ, като видя това, въздаде Богу хвала“ (Лука 18:42-43).