Постхуманизмът и православната антропология



През последните десетилетия на преден план излезе една нова философска концепция. Това е т.нар. постхуманизъм, който прокламира вярата в един съвсем различен човек, какъвто ще се формира в близко бъдеще. В съвременната си форма той е започнат през 1988 г. от Макс Мор, но движението продължава да се развива и до днес, а крайъгълен камък в историята му е основаването през 1998 г. на Световната асоциация на трансхуманистите (WUA), в чиято учредителна декларация се заявява и правото на благоденствие на всички разумни същества, включително и на изкуствените форми на съществуване.

Едно от благочестивите желания на това философско течение е неограниченото удължаване на човешкия живот, докато със създаването на „цифрови умове“, копирането на човешки мозъци в компютърни системи, се смята за възможно и легитимно да се създадат цифрови форми на съзнание и живот, които могат да заменят живота, какъвто го познаваме днес. Обикновено се смята, че терминът „трансхуманизъм“ се отнася до преходния етап на човека, докато той достигне до крайния етап, който е постхуманизмът.

Както показва етимологията на термина, постчовекът ще бъде човек, много различен от този, който съществува днес, т.е. същество с невероятен потенциал – както интелектуален, така и физически. Той ще може да променя начина, по който съществува, използвайки биологичната си структура като основа, върху която може да изгражда и оформя по какъвто начин иска и желае, нови характеристики и способности, използвайки различни материали – от неорганична материя до компоненти на флората и фауната. По този начин границите между видовете и градивните компоненти на планетата ще бъдат премахнати. Хуманизмът престава да бъде преобладаваща философия, тъй като човекът се разглежда като нещо, което реално не се различава от останалите форми на съществуване.

Постхуманизмът обаче излиза извън границите на хуманизма до степен, че го обезсилва, тъй като смята, че човешките качества могат да бъдат пренесени върху неорганичната материя. Механичните системи, които ще функционират по начин, подобен на човешкия мозък, ще могат да развият основните характеристики на човешкото същество – самосъзнание, свободна воля, преживяване на емоционални състояния – като същевременно претендират за съответна морална оценка. Правата и задълженията следва да се прилагат и за роботите на бъдещето, като същевременно самият постчовек ще може да съществува в цифров вид, в среда на виртуална реалност, за неограничен период от време. Крайната цел ще бъде обединяването на всеки цифров мозък в глобален цифров супермозък, който ще може да съществува вечно, като по този начин ще се осъществи мечтата на човека да завоюва безсмъртие.

Това е тема, която не само представлява интерес, но и тревога за света. Безпрецедентното развитие на технологиите, съчетано с изявленията на редица учени и философи за това как мечтаят за бъдещето на човека, предизвикват основателни въпроси и притеснения както в научната общност, така и у обикновения гражданин. Тези опасения стават още по-остри, когато се има предвид, че предвидените промени засягат както условията на живот, така и самата човешка природа.

Това ново философско движение на постхуманизма очевидно разтърсва из основи антропологичните разбирания както на класическата наука, така и на християнството.

Учението на християнството за човека и неговата природа се формирало от старозаветните времена до наши дни. Древногръцките разбирания и силният дуализъм между душата и тялото и третирането на последното като тъмница за душата доминират във философски план до появата на християнството, което подчертава връзката и единството на душата и тялото. Въпреки това основното учение на християнството за човека се намира в неговото сътворяване по образ и подобие Божие, което се открива в първата книга на Стария Завет, Битие, но също и в Новия Завет и особено в Посланията – както на св. ап. Павел, така и в съборните послания. Тълкуването на сътворението на човека по образ и подобие Божие е развито най-вече от великите отци на Църквата.

Според това учение човекът е създаден по специален начин; той е венецът на творението. Неговите превъзходни характеристики са дар от Бога и под формата на възможност (потенциал), а не на инстинкт. Това е направено, за да се запази основният Божи дар – способността за свободна воля и за оценъчно разсъждение. Човекът има способността да бъде подобен на Бога, ако и когато реализира по най-добрия начин потенциалните възможности, които съществуват в неговата природа.

Противно на християнската антропология, днес човекът се разглежда от част от учените монистично, тъй като понятието за душата не е научно прието. Добре известно е, че в годините на Ренесанса се полагат основите на материалистичния подход към действителността. Въпреки това възниква следният парадокс. С напредъка и развитието на научната мисъл много учени започнаха да възприемат действителността по начин, който вече надхвърля материалистическите ограничения. Установено е, че съвременното научно мислене започва да се освобождава от абсолютния физикализъм, тъй като е невъзможно да се обясни многостепенната реалност само по този начин.

В резултат на това богословската мисъл се потвърждава на много равнища по отношение на антропологичното си учение. С други думи, стана ясно, че човекът е нещо повече от материя; той е екзистенциално битие, което по своята същност надхвърля научното изследване. Неразривното единство на душата и тялото в човека доказва, че вярата на постхуманизма в съществуването на човека без неговото тяло противоречи на православното учение на Църквата. От друга страна, установено е, че е много малко вероятно робот да придобие човешки характеристики като свободна воля, емоции и самосъзнание. Следователно би било неуместно да се признава нравствен статут на антропоморфни компютри, още по-малко да им се приписват нравствени или правни отговорности.

Неразривната връзка между душевните и духовните състояния при хората показва, че начинът на живот и съществуване може да има последствия за човешката природа. Биологичното развитие на човека оказва влияние и върху неговата духовна ипостас. Опасността от прякото използване на технологиите е реална и прави човечеството отговорно пред бъдещите поколения. Със създаването на „хибридния човек“ съществува възможност характеристиките на човека да бъдат променени до степен, че той вече да не може да бъде разпознат като част от човешкия вид. Възниква парадоксалното и противоречиво явление, че докато човекът се опитва да хуманизира една механична конструкция, в същото време се стреми към собственото си механизация. И най-странното е, че механизацията на човека се разглежда като единствен и задължителен отговор на хуманизацията на машината, тъй като само по този начин той ще може да се справи с предизвикателствата, които ще възникнат от непосредственото използване на изкуствения интелект.

Що се отнася до постхуманизма и православната антропология, възниква следният въпрос. Възможно ли е постчовекът да е съвременна версия на обожения човек от християнското богословие? На пръв поглед лесно могат да се забележат някои общи черти между християнското учение и движението на постхуманизма. На първо място, целта, която изглежда е една и съща и при постчовека, и при християнина. Единението с Бога и постигането на безсмъртие е целта на вярващия. От друга страна, постчовекът също се стреми да победи смъртта, било с тяло или без тяло, и да получи възможност за дигитално безсмъртие или поне за постоянно възраждане. Но начинът, по който човекът се стреми към безсмъртие, изглежда също има допирни точки с християнството. Осъществяването на богообразието е оползотворяване на възможностите, с други думи, усъвършенстване на природата. Едно от основните учения на постхуманизма, както е посочено във втория принцип на неговата Декларация за правата, е, че човек не е реализирал пълния си потенциал и е отворен за усъвършенстване, което изглежда неограничено. Тази декларация може да бъде съпоставена с християнската възможност за богоподобие на човека. Но дали това наистина е така?

Обоженият човек е човекът, който е осъществил своята свобода, за да постигне целта си и да стане участник в божествените енергии. Постигането на тази цел става чрез начина му на съществуване. Това е начин, според който, макар човекът да живее в човешкото общество и да осъзнава напълно своето единство с хората, той също така напълно осъзнава своята особеност. Това противоречие може да бъде преодоляно единствено чрез събитието на любовта, която за православното богословие е много повече от обикновено чувство. Тя е единственият истински начин на съществуване. Тя е онзи любящ начин на съществуване, който намира своя образец в начина на съществуване на лицата на Светата Троица и се реализира във времето и пространството от евхаристийната общност на Църквата, в която другостта се превръща в допълващо различие.

Въз основа на тези богословски предпоставки трябва да се разгледа въпросът дали обоженият човек може да бъде постчовекът на бъдещето. Първото, което може да се отбележи, е свързано с начина, по който във всеки от тези случаи се прави опит да се постигне обожение. В случая с постхуманизма това е по-скоро опит за обожествяване. Човекът, макар да знае, че е относителен, отказва да се задоволи и да приеме своята относителност, своята тленна природа.
Той се опитва с помощта на технологиите да стане нетленен, да обърне окончателно законите на физиката, които досега сам е абсолютизирал.

От гледна точка на богословието обоженият човек не се опитва да избегне смъртта. Той я е приел, защото я вижда като отправна точка към една нова реалност.

Напротив, постчовекът, тъй като вижда смъртта като абсолютен край на своето съществуване, отказва да я приеме, защото е смазан под тежестта на своето отчаяние. Така той се опитва или да я забрави, или да се скрие зад напразната надежда да я победи. Проблемът на постчовека се състои в това, че колкото повече се опитва да се абсолютизира, толкова повече се релативизира. Вместо да развива собствените си способности, той развива технология, която използва, за да ги замени. От инструмент на човека, технологията се превръща в субект, а човекът става инструмент на технологията, превръщайки се в неин доживотен заложник, тъй като качествата му дегенерират. Напротив, обоженият човек, чрез постоянна борба и аскеза, развива собствената си природа. Целта на човека, който иска да постигне богоподобието, е да премахне източника на своя неуспех, който е егоцентризмът и който го кара да се подчинява на своите страсти и да се изолира от другите.

Вместо да се опитва да се отърве от егоизма и страстите си, постчовекът си поставя за основна цел да ги задоволи. Вместо да ги елиминира, той ги подхранва. Той иска да измисли нови удоволствия и дори нови усещания, за да разшири удоволствието си. Но за да може човекът да победи своя егоцентризъм, той трябва да бъде свободен да прави своя избор. Истински свободен е човекът, който може да направи най-трудния избор, този, който наистина ще бъде от полза за самия него. Но за постчовека е невъзможно да бъде свободен, защото неговата цел е да предаде правото си да взема решения на технологията. В бъдещето, което той предвижда за човечеството, решенията трябва да се вземат без риск от грешка. Никоя грешка не трябва да се допуска. Човекът трябва да е съвършен, да създава съвършени деца, да няма болести, болка, страдание, труд, трудности, борба. Дори щастието ще може да се постигне чрез изкуствени средства, а лошото поведение може да се отстрани чрез операция или друг вид интервенция. Доброто и злото ще загубят всякакво значение, тъй като злото ще престане да съществува. Бъдещите общества задължително ще трябва да бъдат съвършени. Човекът ще престане да бъде зъл, дори ако е роб.

Но не трябва да забравяме, че грешката също е човешко право. То е онова, което дава на човека възможност да се учи от своя опит. Така че през следващите години човек може да направи последната си свободна постъпка, като предаде изцяло свободата си на технологията.

Превод: Константин Константинов

Източник: www.nikichasapi.gr

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...