Виртуална реалност
Наскоро за пръв път изпитах преживяване с виртуална реалност (ако не броим гледането на новините по CBC – нашия канадски еквивалент на CNN). Внукът ми тъкмо бе завършил гимназия и най-малката ми дъщеря искаше да го зарадва с посещение на „escape room“ с виртуална реалност – от онези, в които всички носят слушалки и виждат и чуват само това, което е програмирано. Нашият внук пожела баба и дядо да се присъединят към приключението и ние го направихме, моментално превръщайки се в четирима нинджи, размахващи мечове и хвърлящи шурикени. По-комична трансформация едва ли може да се измисли. Като млад никога не съм приличал на нинджа и мисълта, че седемдесет и нещо годишното ми „аз“ би могло да се стреми към бойните подвизи на нинджите, си е чист материал за стендъп комедия. Но ние обичаме внука си и се включихме.
Онези, които са запознати с виртуалните шлемове, знаят процедурата. В края (слава Богу) на 45-те минути се оказа, че съм спечелил награда за това, че съм бил убиван най-много пъти и (вероятно) за това, че съм нанесъл най-малко щети с мечове и шурикени. Интересното за мен беше, че човекът, който ръководеше играта, каза, че целият този фарс е бил заснет и че ако искаме, можем да се видим как приклякваме, жестикулираме (т.е. размахваме виртуалните си оръжия) и изобщо изглеждаме като пълни глупаци. Това беше интригуваща идея.
Интригуваща, защото ми хрумна, че всъщност правим нещо подобно през целия си живот. Животът ни е белязан от същата разкъсаност и липса на свързаност, каквато виждаме в такива VR (виртуална реалност) игри. В нашия виртуален свят ни се струва, че размахваме мечове, атакуваме врагове, отбраняваме се от свръхестествени оръжия, стоим на ръба на пропасти, гледаме дракони, избягваме пламъци и стрели, а всъщност нищо от това не е вярно. Ако можехме да се видим отстрани (както ни виждаше операторът на играта), щяхме да установим, че просто подскачаме хаотично и размахваме ръце. Пълна липса на връзка между това, което мислехме, че преживяваме (дракони и мечове), и това, което реално се случваше.
Същото важи и за живота ни. Не през цялото време, разбира се, но много често. Ще дам няколко примера.
Понякога човек вижда публикации във Facebook или друга социална медия, в които някой разгневен индивид избухва, осъжда, яростно се нахвърля и се държи зле – по начин, по който никога не би постъпил лице в лице. В ума си той прави това, защото нанася удари за правдата, изкоренява гори от заблуди, носи просветление на невежите и заблудените, очиства Църквата от смъртоносна зараза и изобщо прави света едно по-добро и по-сигурно място. Вижда себе си като Божи рицар, Негов съработник, мъченически герой, пазещ вярата и вървящ по пътя на светиите, защитник на Истината в царството на компромиса и малодушието. Така се вижда самият той, с виртуалния си шлем здраво закрепен на главата. А всъщност просто е самонадеян, горделив, непоправим и груб.
Или да вземем друг (и противоположен) пример: понякога срещаме православни, които активно подкрепят светски ценности като „право на избор“ за аборт, хомосексуалност, трансджендър идеология и радикален икуменизъм, според които всички религии са еднакво валидни пътища. В тяхното съзнание те спасяват Църквата от мракобесие, от фундаментализъм, от затваряне в миналото и страх от бъдещето. За да оцелее и да изпълни божествената си мисия, Църквата трябва да се промени, да се модернизира, да приема без страх нови идеи и да бъде отворена за нови прозрения. Иначе ще закостенее и ще изчезне. В техните очи те смело следват Божието водителство и прокарват път към светло бъдеще. В действителност обаче те се поддават на вечния изкусителен зов на идеологическата светскост и отпадат от вярата.
Още един, по-безспорен пример: възможно е да изпаднем в униние заради греховността си и да си въобразим, че изобщо не напредваме духовно, че сме безполезни, отхвърлени от Бога, обречени. Или, в другата крайност – да се възгордеем и да си мислим, че сме духовни атлети, че ставаме все по-свети всеки ден, част от някакъв свят елит. В действителност ние не можем да знаем нито едното, нито другото, и сме напълно некомпетентни да правим подобни самооценки. Може да сме по-добри, отколкото мислим, или по-лоши, или – по-вероятно – и двете: по-добри в някои отношения и по-лоши в други. Не можем да знаем своя „резултат“ и духовно състояние, както не можем да извадим собствените си очи и да ги погледнем отстрани.
Сигурно затова св. ап. Павел казва: „Малко ми струва да бъда съден от вас, или от човешки съд; но и аз сам себе си не съдя. Защото в нищо виновен не се съзнавам, ала с това се не оправдавам: съдия ми е Господ“ (1 Коринтяни 4:3-4).
Не ме разбирайте погрешно (нито мен, нито апостола) – наистина трябва да изпитваме съвестта си и да се покайваме, когато тя ни изобличава за конкретен грях. Но дори тогава истинската тежест на греха и влиянието му върху нашия духовен „резултат“ остават скрити за нас. И това е много различно от мисълта, че можем да определим цялостното си духовно състояние и напредък. Нашите предположения за тези неща са само вид виртуална реалност. Реалното ни състояние в този живот остава скрито от нас.
Тук, в този свят, „виждаме смътно като през огледало“ (1 Коринтяни 13:12). Знаем, но само отчасти – като деца с виртуални шлемове, които се опитват да взаимодействат със света около себе си. Но „кога дойде съвършеното знание, тогава това „донейде“ ще изчезне“. Докато дойде денят, в който нашите „шлемове“ ще бъдат свалени, можем само да правим най-доброто, на което сме способни – да се молим за мъдрост и да се уповаваме на Господа. В Последния ден ще ни бъде открито как всъщност са стояли нещата в живота ни. И това може да донесе изненади. До този ден вървим по пътя на смирението.
Източник: No Other Foundation

