Нови тиражи: „До изгонените от Рая“ на св. Николай Велимирович и „Бракът като подвижничество“ на мит. Антоний Сурожки

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

От края на лятото екипът на издателство „Омофор“ подготвя за своите читатели нови тиражи на редица обичани заглавия. На книжния пазар отново можете да намерите „Пътят към сърцето“ на архим. Захария, „Ще видим Бога както си е“ на св. Софроний Атонски, „Нашата литургия“ на архиеп. Павел Финландски, „Майка Гавриила. Аскетика на любовта“ на монахиня Гавриила, „Синът Човешки” на протойерей Александър Мен, сборника с християнска проза за деца и юноши „Детски цветослов“, „2 000 000 километра в търсене на любовта“ на Клаус Кенет,  „Просто вярвайте. 101 християнски притчи и сказания“, „Преди да влезем в храма. Първи стъпки в православната вяра“  с автори прот. д-р Павел Събев и прот. д-р Добромир Димитров, „Животът на св. Сава“ на св. Николай Велимирович.

Към тях издателството с радост добавя още две заглавия, превърнали се в емблема на „Омофор“:

„До изгонените от Рая. Мисионерски писма“

Тук в епистоларна форма сръбският светец и даровит църковен отец Николай Велимирович наставлява всеки един обърнал се към него с личния си въпрос и търсене. Как да станем достойни за божественото дихание в нас? Защо да се трудим и да се стараем да бъдем достойни? Как да отговорим с любов на Божията любов и как да се окажем достойни за божествения дар? На всички тези, най-съществени за всеки християнин въпроси, дава своя човешки, топъл и грижовен отклик св. Николай Велимирович. „Новият Златоуст“, както го наричат, в епистоларна форма наставлява обърналите се към него с личен въпрос, болка или търсене. Всяко едно от 267-те писма, съдържащи се в сборника, е написано с обич, силна вяра и пастирска грижа. В образните и въздействащи редове св. Николай изгражда своеобразна карта на живота на православния християнин – на всичко онова, с което той би могъл да се сблъска, което да го смути или отклони. Нужно е само да разлистим страниците и да открием, че не сме сами в пътя си, че нашите терзания вече са изпитани, че за духовните ни рани има лечение и държим рецептата в ръцете си.

Св. Николай Велимирович е роден през 1881 г. в с. Лелич край Валево, Сърбия. Завършва богословие в Духовната академия в Белград. Специализира в Берн, Швейцария, а след това и в Германия, Великобритания и Русия. Защитава докторат по богословие в Берн и докторска титла по философия в Женева.
След връщането си в Европа се разболява тежко и дава обет, че ако Господ го излекува, ще се замонаши, за да Му служи през целия си живот. В края на 1909 г. приема монашеско пострижение в манастира Раковица като йеромонах Николай. Преподава в Духовната академия в Белград. Става популярен със своите открити лекции и беседи пред най-широка народна аудитория. Сред любимите му теми са философията на Ницше и Достоевски, както и поезията на неговия любим поет Петър Петрович Негош.
С ясната си християнска позиция Николай си спечелва омразата на двете най-агресивни идеологии на ХХ век – нацизма и комунизма. През 1940 г. е арестуван от Гестапо. Прекарва известно време под арест в манастира Войловица, а през 1944 г. е изпратен в концлагера Дахау, където остава до края на войната. Въпреки освобождението си не може да се завърне в родината. Комунистическият режим на Тито го обявява за „народен враг“, заплашвайки го със смърт. Владика Николай Велимирович умира в Америка, в манастира „Св. Тихон“, Пенсилвания.

Св. Николай е бил голям приятел на българите и България, радетел за помирение и топло приятелство между балканските народи. За православния свят той е едно от големите светила на богословието и православната духовност на нашето съвремие. На българските читатели е познат и с „Езерни молитви“ – още една забележителна книга на „сръбския Златоуст“, изящна, мъдра и лекуваща душата.

След „Молитвата и животът“ и „Кръстен съм, но дали съм обърнат към Бога“ поредна книга на митр. Антоний Сурожки вече има своя нов тираж:

„Бракът като подвижничество“

Какво е духовното значение на християнския брак? Защо бракът и монашеството обикновено се противопоставят? Може ли да се говори за някакво „духовно предимство“ или подчинение между тях? Ако сведем предназначението на брака до една последица на грехопадението, няма ли да превърнем брачната радост и преумножаването на живота в заслуга на злото? Нима брачният живот на монасите, венчани за Църквата, е отложен до края на земния ни живот, а Христовите невести са само сгодени до началото на вечността?
Митрополит Антоний Сурожки търси отговори на такива въпроси. За него брачният християнски живот има основа, по-дълбока от чисто човешките взаимоотношения, и предназначение, надхвърлящо границите на социалните връзки. Според целта си християнският брак представлява продължение на самия Троичен Живот, на брака на Бога с човека чрез св. Богородица, на Христа с Църквата и най-сетне – на отделния вярващ с Църквата. Чрез брачния съюз на една израелска Дева с Божия дух самата цел на земния християнски живот е влязла в него и очаква изпълнението си в брака на Агнеца с Църквата Му (Откр. 19:7).
Божието участие в брачната посветеност позволява на християнина да започне брачния си живот с венчална служба или монашеско пострижение, но и семейното ежедневие и монашеските послушания могат да станат част от брачното тържество, на което дори водата се превръща във вино.

Целомъдрието не може да се постигне само със сдържаност и дисциплина на тялото или с дисциплина на въображението. За него е необходим своеобразен подход, който изразява един от аспектите на любовта: да гледаме другия и с помощта на вярата и любовта да прозираме в него човека, възлюбен от Бога, сътворен за вечен живот, изкупен с целия живот, страдания и смърт Христови, човека, когото Бог ни е поверил, за да му отворим път към вечният живот. От момента, когато можем да възприемаме така другия, ние ставаме целомъдрени и в мислите си и по плът; и това е единственият начин, който може да ни направи целомъдрени докрай. Това отношение не е физическо, даже не е душевно, а е духовно, и то има място не само в монашеството, но и в брака. Защото в брака мъжът и жената трябва да осъзнават, че са поверени един на друг от Бога, за да се опазят, съхранят, осветят, да си отворят един другиму пътя към вечния живот. И то не към такъв вечен живот, който би бил в противоречие със земния, а към живот, в който чрез благодатта, чрез тайнствата, чрез приобщаването към Божествеността всичко земно получава вечно измерение.

Митрополит Антоний Сурожки дълги години той носи православното свидетелство за Христа на Запад, проповядвайки в различни църковни общини, университетски аудитории, радио и телевизия в много страни по света. Завършва гимназия в Париж, където усилено изучава класически езици и литература, а след това физика, химия и биология във Факултета по точни науки в Сорбоната. Завършва Медицинския факултет непосредствено преди началото на войната и работи като лекар в продължение на десет години, като до края на войната е първоначално фронтови хирург във Френската армия, а по време на немската окупация участва в Съпротивата. През 1939 г., няколко дни преди да замине за фронта, тайно дава монашески обет. Ръкоположен е в йеромонашески сан през 1948 г., изпратен на пастирско служение във Великобритания; следва епископска хиротония (1957 г.); архиепископ на Руската православна църква за Великобритания и Ирландия (1962 г.). От 1963 г. е патриаршески екзарх на Западна Европа, а от 1966 г. и митрополит към Московския патриархат. Митрополит Антоний е освободен от тази длъжност по собствено желание през 1974 г., за да се посвети изцяло на пастирска дейност. Участва в делегацията на Руската църква на Световния съвет на църквите в Ню Делхи през 1961 г. и в Женева през 1966 г. От 1969 г., в продължение на десетилетия чете радиобеседи по руските предавания на Би Би Си. Неговите посещения по време на комунистическото управление в Русия се превръщат в радостно и обнадеждаващо събитие за руското православие. Заслугите му са отбелязани с почетна докторска степен от няколко богословски факултета.

Дарение с кредитна/дебитна карта