Страшен беше този час

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

Бях малка. Само преди месец бях отбита от майчините гърди. Обърнах се към баща си. После към майка си. Баща ми гледаше в земята и хапеше устни. Както винаги, когато нещо много го боли. А майка ми! Брадичката й потрепваше. Очите й, вперени в лицето ми, бяха море от болка. Но не проля нито сълза. И не изрече дума на скръб. Сега зная, че беше събрала всичките си сили, за да не съжали нито за миг за това, че ме беше обещала на Бога. Да не Го укори дори и в мислите си, че е приел нейната жертва. За това, че не се е намесил и не е пощадил родителското сърце, както някога се смилил над Авраам, когато той му предложил живота на своя син Исаак. 

℘

Бях на три години, когато според нашия обичай и според своето обещание, родителите ми ме заведоха в Храма.

Тръгнахме от Назарет за Йерусалим в дълга редица. Аз вървях напред, украсена с невестинско облекло. Баща ми ме държеше за едната, а майка ми за другата ръка. Придружаваха ни моите дружки. Бяха облечени в бели дрехи и носеха запалени свещи. За да бъде всичко, както е написано в псалома: „В изпъстрена дреха я довеждат при Царя; след нея водят при Тебе девици, нейни дружки”.

В края на колоната крачеха многобройните ни роднини, събрали се от всички страни, за да потвърдят важността на това действие.
Пътувахме три дни. И още седем дни прекарахме в Йерусалим, за да си починем от пътя и с пост и молитва да се приготвим за това, за което се бяхме събрали.
През тези дни майка ми нито за миг не се отделяше от мен. Непрестанно ме държеше в обятията си. Целуваше лицето и ръцете ми. Говореше ми за това, което ще бъде. И повтаряше колко ме обича, много повече от всичко съществуващо под небето.

Думите й не ми бяха съвсем ясни. Но прегръдките й бяха трепетни, неспокойни. В тях не намирах онова спокойствие, топлина и сигурност, които винаги ми даваше нейният допир. И това ме плашеше.

Често при нас стоеше и нашият роднина Захария. Ти знаеш, че майка ми имаше две сестри. Едната от тях беше Мария. Другата Совия. Совия роди Елисавета, жената на Захария.
Захария беше благороден човек с благообразно лице. Нежен. Миришеше на сладък тамян. И говорът му беше сладък. Но аз се дърпах от него. Не позволявах да ме помилва. Слушах го, заровила лице в гърдите на майка си. Може би повече усещах, отколкото разбирах нещо. Повече слушах, отколкото усещах.

На осмия ден след пристигането си в Йерусалим тръгнахме към Храма. В същия ред, в който вървяхме от Назарет към Йерусалим. Влязохме в двора, пеейки. И аз пеех, както ме бяха научили. Но гърлото ми беше някак свито, и гласът ми едва излизаше от мен. Майка ми нямо отваряше уста.

Пред входа в Светая стояха свещеници и левити в блестящи, разкошно извезани копринени одежди. Предвождаше ги Захария, първосвещеникът. И те пееха.

Деляха ни петнайсет стъпала. Родителите ми ме качиха на първото. Майка ми още веднъж стисна пръстите ми. Силно. До болка. Сякаш ме запечатваше с печата на незабравата. И днес чувствам този болезнен допир. Своя. И нейния. След това ме пуснаха. Някак и двамата изведнъж. Страшен беше този час! Ръцете ми останаха така сами, така оставени, така уплашени! И цялата аз!

Трябваше да стигна до върха на стълбата, без да се спирам. Така ме беше учил Захария през изминалите дни. И аз бях запомнила всичко, което ми беше казал. И въпреки това се колебаех. Бях малка. Само преди месец бях отбита от майчините гърди. Обърнах се към баща си. После към майка си. Баща ми гледаше в земята и хапеше устни. Както винаги, когато нещо много го боли. А майка ми! Брадичката й потрепваше. Очите й, вперени в лицето ми, бяха море от болка. Но не проля нито сълза. И не изрече дума на скръб. Сега зная, че беше събрала всичките си сили, за да не съжали нито за миг за това, че ме беше обещала на Бога. Да не Го укори дори и в мислите си, че е приел нейната жертва. За това, че не се е намесил и не е пощадил родителското сърце, както някога се смилил над Авраам, когато той му предложил живота на своя син Исаак.

Обливаше ме тъга. Чувствах, че ще заплача. И протегнах ръце да потърся допира на моите родители.

Тогава го забелязах. Беше наистина прекрасен. Юноша, а малко приличаше на нежна девойка. Беше превъдходен. Носеше проста бяла одежда, а явяването му засенчи цялото богатство на свещениците, левитите и нашите роднини.  Не успях да го попитам кой е, нито как се е решил да се намеси в церемонията, определена от Божията воля до най-малките подробности, и защо Захария позволява това, след като не ми беше споменал нищо такова.

За тези недоумения ще си спомня по-късно. Когато науча неговото име. Когато предугадя как ни е свързал Господ.  Загледана в неговата усмивка, чието значение разбирах, покорно го следвах. До самия връх на стълбата. До Захария. Водеше ме, сякаш ме носеше. Крачех, без да докосвам земята.

Захария ми даде първосвещеническо благословение. След това взе ръката ми и ме въведе в Светая. Съпровождаха ни всички, които се бяха събрали. А след като амидата беше отслужена, след като беше изпят и последният псалом, след като беше отправена и последната молитва към Бога, юношата отново дойде. Поведе ме няколко стъпала нагоре. До тежката пурпурна завеса от тирска коприна и палестински лен. Разтворих слабите си ръце и прекрачих в пространството зад нея. В Светая светих!

В миг песента прерасна в мощен вик на изумени хора. Последва мъчително очакване.

Тогава още не знаех, че според учението на нашите предци този, който влезе в Светая светих без разрешение, ще бъде изгорен от Господния гняв, явяващ се като мълния от мястото на ковчега на завета.  Не знаех, наистина не знаех какво съм направила.

Стоях сама в стаята, преизпълнена със светлина, и всичко в мен растеше. Разширяваше се. Това беше усещането, което за в бъдеще щях да разпознавам всеки път, когато се вгледам в очите на своя Син. Пълнотата на срещата с Бога. Но в този ден неговото значение остана скрито за мен.

Гледах блестящия юноша и пожелах да остане с мен.  Никога да не ме остави.

Лиляна Хабянович Джурович, откъс от книгата „Радост на всички скърбящи“.

Превод: Татяна Филева

Очаквайте през декември от ИК Омофор, София.

Дарение с кредитна/дебитна карта