Празник, който светът не може да произведе

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

С приближаването на празника Рождество Христово въздухът около нас започва да се сгъстява от очаквания. Това се усеща пътищата и паркингите – клаксони, задръствания, хора, които бързат да отметнат всичко, удължено работно време на магазините, което обещава улеснение, а някак си умножава напрежението. Лесно е да преминеш през всичко това, без да забележиш какво прави то с душата ти, докато не прекрачиш прага на храма и контрастът стане неоспорим. Шумът стихва, ритъмът се променя и нещо притихва и просветлява – защото си влязъл в място, където реалността се тълкува по друг начин.

Този контраст разкрива нещо важно: проблемът ни не е само в това, че сме заети, а че центърът на тежестта тихо се измества от вътрешния живот към външната суматоха, докато започнем да живеем така, сякаш сърцето е второстепенно.

Тази година Рождество заварва човечеството неспокойно, неудовлетворено и по различни начини смутено. Не е преувеличение да се каже, че днес много хора не се чувстват в безопасност никъде, независимо в коя страна или регион живеят. Те не се чувстват и удовлетворени, въпреки че светът ни никога не е познавал толкова много добри неща – храната, здравеопазването, образованието, развитието и отдиха. Науката и технологиите днес ни дават възможности, които по-ранните поколения едва ли са могли да си представят, и можем да бъдем изкушени да живеем като малки богове – контролирайки, подбирайки, „ъпгрейдвайки“ и управлявайки всичко. И все пак в нас остава една странна бедност. Загубили сме правилното си отношение към творението, към ближния и преди всичко към Бога. Светът ни се е превърнал в един квартал, а често приличаме на някаква окаяна група, понасяща страдания и причиняваща ги, докато стане трудно с увереност да се каже кой е по-окаян – жертвата или насилникът.

С право скърбим за страданията в по-бедните части на света, но трагедията не спира дотук. Дори в държавите на изобилие и удобство виждаме тревожно нарастване на тревожността и вътрешното смущение, така че границата между щастие и тъга изглежда все по-размита. Мнозина носят едно скрито, постояннo безпокойство, което рядко намира думи, за да се самоизрази. Затова и съвременният проблем на консуматорството не е само въпрос на харчене. То може да се превърне в пристрастяване на сърцето – навик непрекъснато да посягаме навън за облекчение, сигурност и смисъл, само за да открием, че в това няма нищо трайно. Стресът нараства, ръката посяга да вземе, умът „скролва“, сърцето получава поредния стимул, но празнотата се връща и цикълът се повтаря.

През декември това става по-видимо. Хората купуват и купуват, а не усещат нищо. Семействата прекарват вечерта в скролване и пазаруване с намерението да се помолят – по-късно – а после осъзнават, че е станало съвсем късно и домовете им са все така неспокойни. Млади хора тичат неспокойно от една разпродажба към друга, защото постоянната стимулация неусетно се е превърнала в начин за справяне с тревожност или вътрешна празнота. Нищо от това не се нуждае от подигравка. То се нуждае от изцеление, защото показва какво се случва под повърхността.

Не пиша всичко това, за да засрамя някого. Мнозина от нас са уморени и носят бремена, които другите не виждат, и Църквата говори така единствено, за да изцели сърцето, а не да го обвинява.

Църквата говори на тази неспокойност с по-древен и по-дълбок реализъм от всеки съвременен коментар. Тя признава, че човек може да бъде заобиколен от добри неща и пак да си остане неспокоен, защото истинската рана е в отношенията. Когато отношението ни към творението стане притежателно, отношението ни към другите – напрегнато, а отношението ни към Бога – далечно, тогава изобилието не може да ни даде удовлетворене и развлечението не може да ни даде мир. Именно затова Рождество се провъзгласява като спасително събитие. То възстановява човешката личност отвътре, подреждайки отново прекъснатите връзки на смисъл, любов и общение.

В Църквата празникът не се отбелязва като светска годишнина. Празникът е възпоменание на събитие от Божието спасително дело, направено „присъствено“, за да може човекът да живее от него. Рождество е празникът на Въплъщението: вечното Божие Слово става човек в историята (Йоан 1:14), приема нашата човешка природа, за да я изцели, освети и въведе в обòжение. Затова празничните песнопения наблягат върху думата „днес“. Рождество не е заключено в миналото. То докосва вярващия сега, в реалната форма на всекидневния живот, и ни кани да видим всичко в друга светлина.

Когато пеем „Христос се ражда“, ние изповядваме Раждане, което промени историята на света, Раждане, което съедини земята с небето. Ние не казваме „Христос се роди“, сякаш тайната е приключила и затворена във времето. Казваме „Той се ражда“, защото това Раждане продължава. Прегръдката на Бога, отворена във Витлеем чрез Пречистата Приснодева Мария, има за цел да приюти и преобрази всяка човешка личност.

Рождество не е сезонно настроение. То е началото на нашето ново раждане.

Ето защо Църквата не може да бъде сведена до местен клуб, организация или културно убежище. Въплъщението разкрива сърцето на Бога, а сърцето на Бога е мисионерско. Бог изпраща. Отец изпраща Сина от небето на земята, за да бъде човечеството върнато към небето. А това, което Църквата прави, е да приеме това свято наследство и да го продължи. Апостолите го приеха първи, пряко от Самия Христос, и Църквата бе основана и израсна чрез мисия, когато апостолите излязоха в света да проповядват Евангелието и да показват с живота си какво е Църквата и как живее Църквата.

В епоха на скорости, технологии и комуникация, когато общуваме лесно през континенти и нашите апарати пътуват отвъд пределите на Слънчевата система, е немислимо Църквата да не достига и до най-малките и най-отдалечени места на земята. Не за да разширява влияние, а за да намери последния човек и да му каже радостната вест за Христос – и заедно с тази вест, да сподели възможността човешката душа да се издигне, да престане да живее в гроба на този свят и да заживее в Царството Христово. За това сме създадени. Бог е вложил в нас душа – онази част от нашето битие, която може да общува с Него и да живее вечно в Неговата благодат.

За нас това не е теория. Виждаме го по много конкретен начин в Православната мисия във Фиджи, Тонга и Самоа под Светата митрополия на Нова Зеландия. Църквата не отива там, за да изнася западен начин на живот или да замени топлотата на един народ с нашата градска умора и напрежение. Църквата отива, за да пази и задълбочава онова, което вече съществува; да покаже, че източникът на истинската радост е Христос Творецът и че Христос е законният получател на нашата благодарност.

Затова и практическата грижа, предлагана чрез мисията, има значение. Когато мисията осигурява храна, училищни материали, средства за хигиена, медицинска помощ или подкрепа за семейства в затруднено положение, тя не изпълнява обществена социална програма. Това са средствата, не целта. Такава помощ освобождава хората от смазващите ежедневни нужди, за да могат, необременени, да издигнат сърце и душа към небето и отново да се научат на живот на благодарение.

Писанията, определени за четене преди Рождество, приземяват това по най-конкретния начин. Авраам е представен като икона на свободното сърце. „С вяра се пресели той в обетованата земя, като в чужда“ (Евреи 11:9). „Вяра е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда“ (Евреи 11:1). Авраам ни показва онова, което консуматорството не може: човек става устойчив, когато Божието обещание стане по-здраво от всичко, което може да се купи или контролира.

Затова Христос разкрива илюзията кротко и твърдо: „Животът на човека не се състои в това да преумножава имотите си“ (Лука 12:15). „Дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви“ (Матей 6:21). Отците повтарят същата истина. Те предупреждават, че привързаността превръща благословението в робство, и ни призовават обратно към милосърдие и щедрост.

Лекът на Църквата е практичен и изцеляващ. Рождественският пост прекъсва принудата и отново учи сърцето на благодарност и свобода. Изповедта внася яснота и светлина там, където сърцето се е оплело. Богослужението отново поставя Христос в центъра на живота – Христос, а не задълженията, настроенията или поводите.

Не позволявайте сезонът да бъде откраднат от тиранията на „спешността“. Започнете по прост и съзнателен начин: пазете поста с мярка, дайте на харченето си въздух, за да могат милосърдието и милостинята да заемат главното място, и направете своето завръщане чрез изповед, молитва и Божествената литургия така, че Рождество да бъде прието като общение, а не като изтощение. Дайте най-ценното си време на богослужението, не остатъците; дайте най-доброто си внимание на хората, не на вещите; дайте доверието си на Христос, а не на илюзията, че „още“ най-сетне ще ви осигури безопасност.

Източник: The Orthodox Christian Network

Дарение с кредитна/дебитна карта