Времето и светът на тлението
Най-страшната и най-непроницаемата сила в света е Времето, Кайросът. Какво всъщност представлява тази сила никой не знае, и всички, които са поискали да я определят, напразно са се мъчили. Тайната на Времето е останала неразгадаема, макар то да ни изглежда толкова естествено. Какво е самото Време не можем да разберем, но го усещаме единствено по действието му, по следите, които оставя върху творението. Неговият тайнствен дъх променя всичко. Нищо не остава неподвижно, дори онова, което изглежда стабилно и вечно. Едно непрестанно движение завърта всичко — ден и нощ — и тази неуловима и скрита динамика не може да бъде спряна от никаква сила.
С това, което наричаме „време“, ние сме свикнали, привикнали сме към него, иначе би ни обзел ужас – ако можехме истински да почувстваме какво е и какво е действието му. Както казахме, то работи ден и нощ, векове наред, непрекъснато, безшумно, тайно, и променя всичко с една дълбинна сила — неуловимо, невидимо, неподвластно — дотолкова, че човек го забравя и си въобразява, че не съществува. А то е единственото нещо, което съществува и което нашият разум по никакъв начин не може да си представи, че някога няма да съществува, че ще се унищожи, че ще изчезне. Как — след като това „някога“ е самото Време? Как може човек да си представи, че някога ще престане да съществува самото това „някога“?
Ако Времето изчезне, ще изчезне всичко. То ражда всичко, и то отново го разтопява, раздробява го на прах и го унищожава. Затова древните гърци казвали в своята митология, че Кронос, тоест Времето, изяждал децата си. Раждане, израстване, тление и смърт са неговите непрестанни дела. Макар да е около нас, над нас, в нас, ние не го усещаме напълно — този наш неразбираем господар, който е и наш приятел, и наш враг, защото ни носи всички добрини, които ни радват, но и всички злини, които ни огорчават. Той ни дава раждането, сладкото слово на живота, радостта на младостта, силата на мъжеството; дарява ни деца, внуци, блестящи дела, които ни заблуждават, всякакви удоволствия и отмора. И пак той ни дава скърбите, тъгите, болките, болестите, невероятната промяна и разруха на нашето тяло и на делата, за които сме се трудили, и накрая ни напоява с отрова от същата чаша, от която ни е наливал сладкото вино на радостта, дарявайки ни смърт — на нас и на нашите близки.
О, кой ще улови този крадец, който ден и нощ, зиме и лете, в часа, когато спим, и в часа, когато сме будни, непрестанно, без да спира дори за миг — колкото да мигнем — обикаля навсякъде, около нас, в нас, в светлината и в мрака, влиза на всяко място — в небето, където се въртят звездите, и в подземията, във всяка суша и във всяко море, във всяка дупка, във всяко живо и неживо, във всяка пукнатина на скалата, във всяко сърце — и всичко остарява, стрива се като воденичен камък, става на прах; а от друга страна същият този крадец създава всеки строеж и всяко създание, всяко тяло, всичко, което съществува в този свят!
Както всичко, така и ние хората, сме играчки в ръцете на този неустоим гигант, който е едновременно наш благодетел и наш тиранин. И приемаме чашата, която той ни поднася с едната си ръка, пълна със сладко вино, и пием, и другата чаша, която държи в другата си ръка и която съдържа горчивата отрова. Каква е тогава тази жестока игра, която това чудовище играе с нас — то, което няма нито образ, нито глас, нито нищо от онова, което имат съществата, които ражда и убива — играта, която играе, без да се смее, без да плаче, безразлично и безизразно, студено като призрак, същото това, което пали пламъка на живота?
Горко ни! Този безмилостен воденичен камък, който смила всичко в света, ние празнуваме всяка Нова година и му благодарим за онова, което ни е сторил преди, и за онова, което ще ни стори после — за многото злини, които ще претърпим от него, редом с малкото добрини, които ще ни донесе и които бързо ще ни отнеме. Ние сме като нещастните осъдени, които се подмазват на своя палач, като гладиаторите на Рим, които поздравявали Цезаря, преди да се избият един друг, викайки: „Радвай се, Цезаре, обречените на смърт те поздравяват!“ Така и ние поздравяваме новото Време, което ще ни приближи още повече до устата си, за да ни погълне, и подскачаме и пеем, нещастниците, като охлювите на Езоп, в часа, когато са били печени.
Този материален свят е царството на Времето, което го кара непрестанно да разцъфтява и да повяхва. Тлението е суровият закон, който този тиранин е наложил върху него. С тази неразкъсваема верига то държи и човека — безсилен роб под нозете си.
Само една надежда съществува за него, за да се избави от тлението – Христос, Изкупителят, Победителят на тлението. Онзи, Който победи смъртта и каза: „Който вярва в Мене, и да умре, ще оживее. Аз съм живият хляб, слязъл от небето; който яде от тоя хляб, ще живее вовеки“.
Апостол Павел, ключарят на тайнствения свят, казва: „Тварите се покориха на суетата не доброволно, а по волята на Оногова, Който ги покори, с надежда, че и самите твари ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии. Защото знаем, че всички твари заедно стенат и се мъчат досега“. А на друго място казва: „Ако Духът на Оногова, Който възкреси от мъртвите Иисуса, живее във вас, то Който възкреси Христа от мъртвите, ще оживотвори и смъртните ви тела чрез живеещия във вас Негов Дух“.
Да. Само Христос, Който е Словото на Отца и Който е приел от Него всяка власт, ще дари нетлението на Своите възлюбени, премахвайки и времето, и пространството на материята от света на тлението. Ето какво казва свети Петър за тази промяна: „Ще дойде денят Господен, както крадец идва нощем; тогава небесата с шум ще преминат, стихиите ще пламнат и ще се разрушат, а земята и всички неща по нея ще изгорят“.
И в Откровението са написани следните думи за новия свят на възраждането: „И нощ не ще има там, и не ще имат нужда нито от светило, нито от слънчева светлина, защото Господ Бог ги осветлява; и ще царуват вовеки веков“.

