Християнското разбиране за смъртта

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

„И страда, и бе погребан. И възкръсна…“ След Кръста, след слизането в смъртта, идва Възкресението от мъртвите — онова главно, основно и решаващо потвърждение на Символа на вярата, потвърждение, идващо от самото сърце на християнството. Защото „ако пък Христос не е възкръснал, то […] празна е и вашата вяра“. Това са думите на апостол Павел и те и до днес остават основополагащи за християнството. Християнството е вяра преди всичко и над всичко във факта, че Христос не остана в гроба, че от смъртта изгря животът и че във Възкресението на Христос от мъртвите абсолютният, всеобхватен закон на умирането и смъртта, който не търпеше никакви изключения, по някакъв начин бе взривен и победен отвътре.

Възкресението на Христос, повтарям, съставлява самото сърце на християнската вяра и на християнското благовестие. И все пак, колкото и странно да звучи, във всекидневния живот на християнството и на християните в наше време за тази вяра има твърде малко място. Сякаш тя е помрачена и съвременният християнин, без дори да си дава сметка за това, не я отрича, но някак я заобикаля и не живее с нея така, както са живели първите християни. Ако той ходи на църква, разбира се, чува в богослужението непрестанно звучащите радостни утвърждения: „със смъртта си смъртта победи“, „смъртта биде погълната от победата“, „животът царува“, „и нито един мъртъв не остава в гроба“. Но попитайте го какво всъщност мисли за смъртта — и често (уви, твърде често) ще чуете някакво объркано утвърждение за безсмъртието на душата и за нейния живот в някакъв задгробен свят — вярване, което е съществувало още преди християнството. И това — в най-добрия случай. В най-лошия ще се сблъскате просто с недоумение и невежество: „Знаете ли, никога не съм се замислял сериозно за това“.

А междувременно е абсолютно необходимо да се мисли за това, защото именно с вярата или неверието — не просто в „безсмъртието на душата“, а именно във Възкресението на Христос и в нашето „всеобщо възкресение“ в края на времето — цялото християнство, както се казва, „стои или пада“. Ако Христос не е възкръснал, тогава Евангелието е най-ужасната измама от всички. Но ако Христос е възкръснал, тогава не само всички наши предхристиянски представи и вярвания за „безсмъртието на душата“ се променят радикално, но те просто отпадат. И тогава целият въпрос за смъртта се поставя в съвсем различна светлина. И тук е същината на проблема: Възкресението предполага преди всичко отношение към смъртта и понятие за смъртта, които са дълбоко различни от обичайните религиозни представи; в известен смисъл това понятие е тяхната противоположност.

Трябва откровено да се каже, че класическата вяра в безсмъртието на душата изключва вярата във възкресението, защото възкресението (и тук е коренът на въпроса) включва в себе си не само душата, но и тялото. Достатъчно е просто да се чете Евангелието, за да няма съмнение в това. Когато видяха възкръсналия Христос, апостолите, както казва Евангелието, помислиха, че виждат дух или привидение. Първата задача на възкръсналия Христос бе да им даде да почувстват реалността на Неговото тяло. Той взе храна и яде пред тях. Заповяда на съмняващия се Тома да докосне тялото Му, за да се убеди във Възкресението чрез пръстите си. И когато апостолите повярваха, именно проповедта за Възкресението — неговата реалност, неговата „телесност“ — стана главното съдържание, сила и радост на тяхното благовестие, а главното тайнство на Църквата стана причастието с хляб и вино като Тяло и Кръв на възкръсналия Христос. И в този акт, по думите на апостол Павел, като възвестяват смъртта на Господа, те изповядват Неговото Възкресение.

Онези, които се обръщат към християнството, не се обръщат към идеи или принципи, а приемат тази вяра във Възкресението, този опит, това знание за възкръсналия Учител. Те приемат вярата във всеобщото възкресение, което означава преодоляване, разрушаване, унищожаване на смъртта като крайна цел на света. „А най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта!“ — възкликва апостол Павел в духовен възторг. И във всяка пасхална нощ ние провъзгласяваме: „Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, Аде, победата? Христос възкръсна — и нито един мъртъв не остана в гроба. Христос възкръсна — и животът царува!“ Така приемането или неприемането на Христос и християнството по същество е приемане или неприемане на вярата в Неговото Възкресение, а на езика на религиозните представи това означава вяра в съединението в Него на тяло и душа, чието разпадане и разрушение е смъртта.

Тук не говорим за онези, които отхвърлят Възкресението на Христос, защото отхвърлят самото съществуване на Бога, т.е. за убедени (или мислещи се за убедени) атеисти. Става дума за съвсем друга област. Много по-важна е онази странна „помраченост“ на вярата във Възкресението, за която вече споменах, сред самите вярващи, сред самите християни, които по някакъв особен начин съчетават празнуването на Пасха с действителното, често може би подсъзнателно, отхвърляне на Възкресението на Христос. В историческото християнство се е случило своеобразно връщане към предхристиянската концепция за смъртта, която се състои преди всичко в признаването на смъртта като „закон на природата“, т.е. като явление, присъщо на самата природа, с което — поради това и колкото и страшна да е смъртта — човек трябва „да се примири“, и което трябва да приеме. Всички нехристиянски, природни религии, всички философии по същество са заети именно с това „примиряване“ със смъртта и се опитват да ни покажат източника на безсмъртен живот, на безсмъртна душа в някакъв чужд задгробен свят. Платон, например, и безбройните му последователи учат, че смъртта е освобождение от тялото, което душата желае; и при това положение вярата във възкресението на тялото става не само ненужна, но и неразбираема, дори лъжлива и невярна. За да възприемем целия смисъл на християнската вяра във Възкресението, трябва да започнем не от самата вяра, а от християнската концепция за тялото и смъртта, защото именно тук се намира коренът на недоразумението дори вътре в самото християнство.

Религиозното съзнание приема, че Възкресението на Христос е преди всичко чудо — и, разбира се, то е такова. Но за усредненото религиозно съзнание това чудо е още по-голямо: чудото на чудесата остава, така да се каже, „уникално“, отнасящо се само до Христос. И тъй като признаваме, че Христос е Бог, това чудо в известен смисъл престава да бъде чудо. Бог е всемогъщ, Бог е Бог, Бог може всичко! Каквото и да е означавала смъртта на Христос, Неговата божествена сила не Му е позволила да остане в гроба. Но факт е, че всичко това представлява само половината от вековното християнско тълкуване на Възкресението на Христос. Радостта на ранното християнство, която и до днес живее в Църквата — в нейните богослужения, в нейните химни и молитви, и особено в несравнимия празник Пасха — не отделя Възкресението на Христос от „всеобщото възкресение“, което произтича и започва от Възкресението на Христос.

Празнувайки една седмица преди Пасха възкресяването на приятеля Му Лазар, Църквата тържествено и радостно потвърждава, че това чудо е потвърждение на всеобщото възкресение. Но в съзнанието на вярващите тези две неразделни половини на вярата — вярата във Възкресението на Христос и вярата във „всеобщото възкресение“, започнато от Него — някак са се разединили. Това, което е останало непокътнато, е вярата във възкръсването на Христос от мъртвите, в Неговото телесно Възкресение, което Той предлага на съмняващия се Тома да докосне: „Дай си пръста тук, и виж ръцете Ми; дай си ръката и тури в ребрата Ми; и не бъда невярващ, а вярващ“.

А що се отнася до нашата собствена окончателна съдба след смъртта, която започнахме да наричаме задгробен свят, тази съдба постепенно престана да се тълкува в светлината на Възкресението на Христос и на връзката си с него. За Христос ние утвърждаваме, че Той е възкръснал от мъртвите, но за самите себе си казваме, че вярваме в безсмъртието на душата — в което гърците и юдеите са вярвали векове преди Христос, и в което и до днес вярват всички религии без изключение и за което вярване Възкресението на Христос (колкото и странно да звучи това) дори не е необходимо.

Каква е причината за това странно раздвоение? Причината се крие в нашето разбиране за смъртта, или по-точно — в различното разбиране за смъртта като разделяне на душата от тялото. Цялата предхристиянска и извънхристиянска „религиозност“ учи, че това разделяне на душата от тялото трябва да се счита не само за „естествено“, но и за положително, че в него трябва да се вижда освобождението на душата от тялото, което ѝ пречи да бъде духовна, небесна, чиста и блажена. Тъй като в човешкия опит злото, болестта, страданието и страстите произтичат от тялото, целта и смисълът на религията и религиозния живот естествено стават освобождаването на душата от този телесен „затвор“, освобождаване именно в смъртта, която ѝ позволява да достигне своята пълнота. Но трябва с най-голяма категоричност да се подчертае, че това разбиране за смъртта не е християнско и, нещо повече, то е несъвместимо с християнството, дори явно му противоречи. Християнството провъзгласява, утвърждава и учи, че това разделяне на душата от тялото, което ние наричаме смърт, е зло. То не е част от Божието творение. То е онова, което е влязло в света, подчинявайки го на себе си, но противостоящо на Бога и нарушаващо Неговия замисъл, Неговото желание за света, за човека и за живота. То е онова, което Христос дойде да унищожи.

Но отново — за да не толкова да разберем, колкото да усетим, да почувстваме това християнско тълкуване на смъртта, трябва да започнем поне с няколко думи за този Божи замисъл, доколкото той ни е открит в Светото Писание и разкрит в своята пълнота в Христос — в Неговото учение, в Неговата смърт и в Неговото Възкресение.

Този замисъл може да бъде изложен просто и кратко така: Бог е създал човека с тяло и душа, т.е. едновременно духовен и материален, и именно това съединение на дух, душа и тяло се нарича човек в Библията и в Евангелието. Човекът, сътворен от Бога, е оживотворено тяло и въплътен дух, и затова всяко тяхно разделяне — не само окончателното разделяне в смъртта, но дори и преди смъртта — всяко нарушение на това единство е зло. Това е духовна катастрофа. Оттук произтича и нашата вяра в спасението на света чрез въплътения Бог, т.е. преди всичко нашата вяра в Неговото приемане на плът и тяло — не „подобие на тяло“, а тяло в пълния смисъл на думата: тяло, което се нуждае от храна, което се уморява и страда. Така онова, което в Писанията се нарича живот — животът, който преди всичко се състои в човешкото тяло, оживотворено от духа, и в духа, станал плът — завършва в смъртта с разделянето на душата от тялото. Не, човекът не изчезва в смъртта, защото творението не може да унищожи онова, което Бог е призовал от небитие към битие. Но човекът бива хвърлен в смъртта, в тъмнината на безжизнеността и немощта. Той, както казва апостол Павел, бива предаден на тление и разруха.

И тук бих искал още веднъж да повторя и подчертая: Бог не е създал света за това разделение, умиране, разруха и тление. И затова християнското Евангелие провъзгласява, че последният враг, който ще бъде унищожен, е смъртта. Възкресението е пресътворяване на света в неговата първоначална красота и цялост. То е пълното одухотворяване на материята и пълното въплъщение на духа в Божието творение. Светът е даден на човека като негов живот и затова, според нашето православно християнско учение, Бог няма да го унищожи, а ще го преобрази в „ново небе и нова земя“, в духовното тяло на човека, в храм на Божието присъствие и Божията слава в творението.

Последният враг, който ще бъде унищожен, е смъртта… И това унищожаване, това изтребване на смъртта започна, когато Самият Божи Син в Своята безсмъртна любов към нас доброволно слезе в смъртта и в нейната тъмнина, изпълвайки нейното отчаяние и ужас със Своята светлина и любов. Затова на Пасха ние пеем не само „Христос възкръсна от мъртвите“, но и „със смърт смъртта победи…“.

Само Той възкръсна от мъртвите, но Той унищожи и нашата смърт, разрушавайки нейната власт, нейното отчаяние и нейната окончателност. Христос не ни обещава нирвана или някакъв мъгляв задгробен живот, а възкресение на живота, ново небе и нова земя, радостта на всеобщото възкресение. „Мъртвите ще възкръснат и онези, които са в гробовете, ще ликуват…“ Христос възкръсна — и животът пребъдва, животът живее… Това е смисълът, това е безкрайната радост на това наистина централно и основно потвърждение на Символа на вярата: „И възкръсна в третия ден, според Писанията“. Според Писанията, т.е. в съответствие с онова знание за живота, с онзи замисъл за света и човека, за душата и тялото, за духа и материята, за живота и смъртта, който ни е открит в Светото Писание. Това е цялата вяра, цялата любов и цялата надежда на християнството. И затова апостол Павел казва: „Ако Христос не е възкръснал, то празна е вашата вяра.“

Русская мысль, 3299, 3300, Март 13, 20, 1980 г.
www.schmemann.org

Дарение с кредитна/дебитна карта