Учене по време на война

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

Проповед, изнесена в църквата „Св. Богородица“, Оксфорд, есента на 1939 г.

Университетът е общност, посветена на търсенето на знание. Като студенти от вас се очаква да станете — или поне да започнете да ставате — това, което Средновековието е наричало клирици: философи, учени, изследователи, критици или историци. На пръв поглед това изглежда странно занимание по време на голяма война. Какъв е смисълът да започваш задача, която имаш толкова малък шанс да доведеш до край? Дори ако самите ние по някаква случайност не бъдем прекъснати от смърт или военна служба, защо да продължаваме — а дори и как можем — да се интересуваме от тези спокойни занимания, когато животът на нашите приятели и свободите на Европа са поставени на карта? Не е ли това като да свириш на цигулка, докато Рим гори?

Струва ми се, че няма да можем да отговорим на тези въпроси, докато не ги поставим редом с други въпроси, които всеки християнин е трябвало да си задава още в мирно време. Току-що споменах образа за свиренето, докато Рим гори. Но за християнина истинската трагедия на Нерон не е в това, че е свирил, докато градът е горял, а в това, че е свирил на ръба на ада. Простете ми за грубата едносрична дума. Зная, че в наши дни много по-мъдри и по-добри християни от мен не обичат да споменават рая и ада дори от амвона. Зная също, че почти всички препратки към тази тема в Новия Завет идват от един-единствен източник. Но този източник е самият наш Господ. Ще ви кажат, че това е св. апостол Павел, но това не е вярно. Тези поразителни учения са Господни. Те не могат реално да бъдат премахнати от учението на Христос или на Неговата Църква. Ако не вярваме в тях, присъствието ни в тази църква е чиста глупост. Ако вярваме, рано или късно трябва да преодолеем своята духовна свенливост и да започнем да ги споменаваме.

Щом сторим това, виждаме, че всеки християнин, който идва в университет, трябва по всяко време да се изправя пред въпрос, в сравнение с който въпросите, породени от войната, са относително маловажни. Той трябва да се запита как е правилно — или дори психологически възможно — същества, които във всеки миг напредват или към рая, или към ада, да прекарват каквато и да било част от краткото време, дадено им в този свят, в сравнително тривиални неща като литература или изкуство, математика или биология. Ако човешката култура може да издържи на това, тя може да издържи на всичко. Да признаем, че можем да запазим интереса си към ученето под сянката на тези вечни въпроси, но не и под сянката на една европейска война, би означавало да признаем, че ушите ни са затворени за гласа на разума и широко отворени за гласа на нервите и масовите ни емоции.

Всъщност за повечето от нас — със сигурност за мен — това е така. Именно затова смятам за важно да се опитаме да видим настоящото бедствие в правилна перспектива.

Войната не създава някаква съвсем нова ситуация; тя просто изостря постоянната човешка ситуация така, че вече не можем да я пренебрегваме. Човешкият живот винаги е бил живян на ръба на пропаст. Човешката култура винаги е трябвало да съществува под сянката на нещо безкрайно по-важно от самата нея.

Ако хората бяха отлагали търсенето на знание и красота, докато не намерят безопасност, това търсене никога нямаше да започне. Ние грешим, когато сравняваме войната с т.нар. „нормален живот“. Животът никога не е бил нормален. Дори периодите, които смятаме за най-спокойни — като XIX век — при по-внимателен поглед се оказват пълни с кризи, тревоги, трудности и извънредни положения. Никога не са липсвали правдоподобни причини да отложим всички културни дейности, докато някаква непосредствена опасност не бъде отстранена или някаква крещяща несправедливост — поправена. Но човечеството отдавна е избрало да пренебрегне тези причини. Хората са искали знание и красота сега и не са желаели да чакат подходящия момент, който никога не идва. Атина от времето на Перикъл ни е оставила не само Партенона, но — показателно — и Надгробната реч[1]. Насекомите са избрали друг път: те първо са потърсили материалното благополучие и сигурността на кошера — и вероятно имат своята награда.

Хората са различни. Те формулират математически теореми в обсадени градове, водят метафизични спорове в килии на осъдени, разказват вицове на ешафода, обсъждат последното ново стихотворение, докато настъпват към стените на Квебек, и решат косите си при Термопилите. Това не е поза; това е нашата природа.

Но тъй като сме паднали създания, сам по себе си фактът, че това е нашата природа, не доказва, че тя е разумна или правилна. Трябва да се запитаме дали наистина има легитимно място за заниманията на учения в свят като този. Тоест винаги трябва да отговаряме на въпроса: „Как можете да бъдете толкова лекомислени и егоистични, че да мислите за нещо друго освен за спасението на човешките души?“ — а в момента и на допълнителния въпрос: „Как можете да бъдете толкова лекомислени и егоистични, че да мислите за нещо друго освен за войната?“ Част от отговора ни ще бъде еднаква и за двата въпроса. Първият предполага, че животът ни може и трябва да стане изцяло и явно религиозен; вторият — че може и трябва да стане изцяло национален. Аз вярвам, че целият ни живот може — и всъщност трябва — да стане религиозен, в смисъл, който ще поясня по-късно. Но ако се има предвид, че всички наши дейности трябва да бъдат от такъв вид, че да могат да бъдат разпознати като „свещени“ за сметка на „светските“, тогава бих дал един-единствен отговор и на двамата си въображаеми опоненти. Бих казал: „Независимо дали това трябва да се случи или не, онова, което препоръчвате, просто няма да се случи.“

Преди да стана християнин, не мисля, че напълно осъзнавах, че животът на човека след обръщането му неизбежно ще се състои в това да върши повечето от същите неща, които е вършил и преди — надяваме се, с нов дух, но все пак същите неща. Преди да отида да участвам в предишната война, със сигурност очаквах, че животът ми в окопите по някакъв тайнствен начин ще бъде изцяло война. В действителност открих, че колкото по-близо се доближава човек до фронтовата линия, толкова по-малко всички говорят и мислят за съюзническата кауза и за хода на кампанията; и с удоволствие установявам, че Толстой — в най-великата военна книга, писана някога — отбелязва същото, както и Илиадата по свой собствен начин. Нито обръщането към вярата, нито постъпването в армията наистина ще заличат нашия човешки живот. Християните и войниците все още са хора: представата на неверника за религиозния живот и представата на цивилния за активната служба са фантастични. Ако се опитате — в който и да е от двата случая — да прекратите цялата си интелектуална и естетическа дейност, ще успеете единствено да замените един по-добър културен живот с по-лош. Вие всъщност няма да четете „нищо“ — нито в Църквата, нито на фронта; ако не четете добри книги, ще четете лоши. Ако не продължите да мислите рационално, ще мислите ирационално. Ако отхвърлите естетическите удоволствия, ще паднете в сетивни.

Следователно съществува аналогия между претенциите на нашата религия и претенциите на войната: нито едната, нито другата — за повечето от нас — просто ще заличи или изтрие от дъската онзи чисто човешки живот, който сме водили преди да влезем в тях. Но те действат по този начин по различни причини.

Войната няма да успее да погълне цялото ни внимание, защото тя е краен обект и следователно по своята природа е негодна да обсеби цялото внимание на човешката душа.

За да избегна недоразумения, трябва да направя няколко разграничения. Вярвам, че нашата кауза — доколкото човешките каузи изобщо могат да бъдат такива — е много справедлива, и затова вярвам, че участието в тази война е дълг. А всеки дълг е религиозен, и следователно нашето задължение да изпълняваме всеки дълг е абсолютно. Така можем да имаме дълг да спасим давещ се човек и, ако живеем на опасен бряг, може би дълг да се научим да спасяваме, за да бъдем готови за всеки давещ се, когато се появи. Може дори да е наш дълг да загубим собствения си живот, спасявайки чуждия. Но ако някой се посвети на спасяването на давещи се в смисъл на това да му отдаде цялото си внимание — така че да не мисли и говори за нищо друго и да изисква прекратяване на всички останали човешки дейности, докато всички не се научат да плуват — той би бил мономан[2]. Следователно спасяването на давещите се е дълг, за който си струва да умреш, но не и дълг, за който си струва да живееш. Струва ми се, че всички политически дългове (сред които включвам и военните) са от този род.

Човек може да бъде длъжен да умре за родината си; но никой не бива — в изключителен смисъл — да живее за родината си. Онзи, който се предава безрезервно на временните претенции на една нация, партия или класа, отдава на кесаря онова, което — повече от всичко друго — принадлежи на Бога: самия себе си.

По съвсем различна причина религията не може да заеме целия живот в смисъл на изключване на всички наши естествени дейности. Защото, разбира се, в някакъв смисъл тя трябва да заеме целия ни живот. Не става дума за компромис между Божиите претенции и претенциите на културата, политиката или каквото и да било друго. Божията „претенция“ е безкрайна и неумолима. Можеш да я отхвърлиш или да започнеш да се опитваш да ѝ отговориш. Среден път няма. И все пак, въпреки това, е ясно, че християнството не изключва нито една от обикновените човешки дейности. Св. апостол Павел казва на хората да си гледат работата. Той дори приема за даденост, че християните могат да ходят на вечерни събирания — и, нещо повече, на събирания, организирани от езичници. Нашият Господ присъства на сватба и осигурява чудодейно вино. Под покровителството на Неговата Църква и в най-християнските епохи ученето и изкуствата процъфтяват. Решението на този парадокс, разбира се, ви е добре известно: „И тъй, ядете ли, пиете ли, или нещо друго вършите, всичко за слава Божия вършете“[3].

Всички наши чисто естествени дейности ще бъдат приети, ако бъдат принесени на Бога — дори и най-скромните; и всички те, дори и най-възвишените, ще бъдат греховни, ако не бъдат принесени. Християнството не просто заменя нашия естествен живот и го подменя с нов: по-скоро то е нова организация, която използва тези естествени материали за свои свръхестествени цели. Без съмнение, в дадена ситуация то изисква отказ от някои — или от всички — наши чисто човешки занимания. По-добре е да бъдеш спасен с едно око, отколкото, имайки две, да бъдеш хвърлен в геената. Но то прави това, в известен смисъл, per accidens — защото при тези особени обстоятелства вече е престанало да бъде възможно тази или онази дейност да се практикува за Божия слава. Няма същностен конфликт между духовния живот и човешките дейности като такива. Така всеобхватното присъствие на послушанието към Бога в живота на християнина е, в известен смисъл, аналогично на всеобхватното присъствие на Бога в пространството. Бог не изпълва пространството така, както едно физическо тяло го изпълва — в смисъл, че части от Него се намират в различни части на пространството и изключват други обекти от тях. И все пак Той е навсякъде — напълно присъстващ във всяка точка на пространството — както учат добрите богослови.

Сега вече сме в състояние да отговорим на възгледа, че човешката култура е непростима лекомисленост от страна на същества, натоварени с толкова страшни отговорности. Още в самото начало отхвърлям една идея, която се задържа в съзнанието на някои съвременни хора — че културните дейности са сами по себе си духовни и заслужаващи заслуга, сякаш учените и поетите са по природа по-угодни на Бога от чистачите и лъскачите на обувки. Мисля, че Матю Арнолд пръв употреби английската дума spiritual в смисъла на немското geistlich и по този начин постави началото на тази най-опасна и най-антихристиянска грешка. Нека я изкореним завинаги от мислите си.

Делото на Бетовен и делото на една чистачка стават духовни при точно едно и също условие: че са принесени на Бога, че са извършени смирено, „за Господа“.

Това, разбира се, не означава, че за когото и да било е въпрос на случайност дали да мете стаи или да композира симфонии. Къртицата трябва да копае за Божия слава, а петелът — да кукурига. Ние сме членове на едно тяло, но различни членове, всеки със свое собствено призвание. Възпитанието на човека, дарбите му, обстоятелствата му обикновено са приемлив показател за неговото призвание. Ако родителите ни са ни изпратили в Оксфорд, ако страната ни позволява да останем там, това е prima facie доказателство, че животът, който ние — поне засега — можем най-добре да водим за Божия слава, е животът на учени.

Под „водене на този живот за Божия слава“, разбира се, не разбирам опита интелектуалните ни изследвания насила да доведат до поучителни заключения. Това би било — както казва Бейкън — да принесем на автора на истината нечистата жертва на лъжата. Имам предвид търсенето на знание и красота, в известен смисъл заради самите тях, но в смисъл, който не изключва това да бъдат и заради Бога. Апетит към тези неща съществува в човешкия ум, а Бог не създава апетит напразно. Следователно можем да търсим знанието като такова и красотата като такава с твърдата увереност, че правейки това, ние самите или напредваме към виждането на Бога, или косвено помагаме на други да го направят. Смирението, не по-малко от самия апетит, ни насърчава да се съсредоточим просто върху знанието или красотата, без прекомерно да се занимаваме с тяхната крайна връзка с виждането на Бога. Тази връзка може да не е предназначена за нас, а за по-добрите от нас — за хората, които ще дойдат след нас и ще открият духовното значение на онова, което ние сме изровили в сляпо и смирено послушание към призванието си. Това е телеологичният аргумент — че самото съществуване на импулса и на способността доказва, че те трябва да имат собствено предназначение в Божия замисъл — аргументът, с който Тома Аквински доказва, че сексуалността би съществувала дори и без Падението. Здравината на този аргумент, що се отнася до културата, се доказва от опита. Интелектуалният живот не е единственият път към Бога, нито най-сигурният, но откриваме, че той е път — и че може да е определеният път за нас. Разбира се, това ще бъде така само докато запазваме импулса чист и безкористен. В това е голямата трудност. Както казва авторът на Theologia Germanica, можем да заобичаме знанието — нашето знаене — повече от самото познавано нещо; да се наслаждаваме не на упражняването на дарбите си, а на факта, че те са наши, или дори на славата, която ни носят. Всеки успех в живота на учения увеличава тази опасност. Ако тя стане непреодолима, той трябва да се откаже от учената си работа. Тогава е дошло времето да извади дясното си око.

Това е същностната природа на учения живот така, както я виждам аз. Но той има и косвени ценности, които днес са особено важни. Ако целият свят беше християнски, може би нямаше значение дали целият свят е образован. Но както стоят нещата, културен живот ще съществува и извън Църквата, независимо дали съществува вътре в нея или не.

Да бъдем днес невежи и прости — да не сме способни да срещнем враговете на собствената им почва — би означавало да хвърлим оръжията си и да предадем нашите необразовани братя, които, живеейки по Божиите закони, нямат друга защита срещу интелектуалните атаки на езичниците освен нас. Добрата философия трябва да съществува, ако не по друга причина, то защото лошата философия трябва да бъде опровергавана.

Трезвият разум трябва да работи не само срещу трезв разум от другата страна, но и срещу калните езически мистицизми, които отричат разума изобщо. А може би имаме нужда най-вече от задълбочено познаване на миналото. Не защото в миналото някаква магия, а защото не можем да изучаваме бъдещето, а все пак се нуждаем от нещо, което да противопоставим на настоящето — нещо, което да ни напомня, че основните допускания са били съвсем различни в различните епохи и че много от онова, което на необразования човек изглежда сигурно, е просто временна мода. Човек, живял на много места, не е склонен да бъде измамен от местните заблуди на родното си село. Ученият е живял в много времена и затова в известна степен е имунизиран срещу огромния водопад от безсмислици, който се излива от печата и от микрофона на неговата собствена епоха.

Следователно ученият живот за някои е дълг. В момента изглежда, че той е дълг и за вас. Напълно съзнавам, че може да има почти комично несъответствие между високите въпроси, които разглеждахме, и непосредствената задача, която може да ви бъде поставена — като например англосаксонските ясни закони или химичните формули. Но подобен шок ни очаква във всяко призвание — младият свещеник се оказва зает с хорови екскурзии, а младият подпоручик — с отчети на буркани със сладко. И добре, че е така. Това отсява суетните и кухи хора и задържа онези, които са едновременно смирени и издръжливи. За този вид трудност не си струва да хабим съчувствие. Но особената трудност, която войната налага върху вас, е друго нещо — и за нея отново ще повторя онова, което казвам под една или друга форма още от началото: не позволявайте на нервите и емоциите си да ви внушат, че положението ви е по-ненормално, отколкото всъщност е.

Може би ще бъде полезно да спомена трите умствени упражнения, които могат да послужат като защита срещу трите врага, които войната изправя срещу учения.

Първият враг е възбудата — склонността да мислим и преживяваме войната, когато сме възнамерявали да мислим за работата си. Най-добрата защита е да осъзнаем, че и в това, както и във всичко друго, войната не е създала нов враг, а само е изострила стар. Винаги е имало множество съперници на нашата работа. Винаги се влюбваме или се караме, търсим работа или се страхуваме да не я загубим, разболяваме се и оздравяваме, следим обществените събития. Ако си позволим, винаги ще чакаме някое разсейване или друго да приключи, преди наистина да се захванем с работата си. Единствените хора, които постигат много, са онези, които желаят знанието толкова силно, че го търсят дори когато условията са неблагоприятни. Благоприятните условия никога не идват. Разбира се, има моменти, когато натискът на възбудата е толкова силен, че само свръхчовешки самоконтрол би могъл да му устои. Те идват и във война, и в мир. Трябва да правим най-доброто, на което сме способни.

Вторият враг е обезсърчението — чувството, че няма да имаме време да завършим започнатото. Ако ви кажа, че никой няма време да завърши делата си, че и най-дългият човешки живот оставя човека — във всяка област на знанието — начинаещ, това ще ви се стори нещо твърде академично и теоретично. Бихте се изненадали, ако знаехте колко рано човек започва да усеща колко е къс поводът, на който сме привързани, и за колко много неща, дори в средната си възраст, се налага да каже: „Няма време за това“, „Сега вече е късно“, „Това не е за мен“. Но самата природа ви забранява да споделите този опит. По-християнското отношение, което може да бъде постигнато на всяка възраст, е да оставим бъдещето в Божиите ръце. Можем да го направим спокойно, защото Бог със сигурност ще го задържи, независимо дали му го поверяваме или не.

Никога — нито в мир, нито във война — не поверявайте добродетелта или щастието си на бъдещето. Щастливата работа се върши най-добре от човека, който гледа на дългосрочните си планове с известна лекота и работи от миг на миг „като за Господа“. Насърчени сме да искаме само нашия насъщен хляб. Настоящето е единственото време, в което може да бъде изпълнен какъвто и да било дълг или да бъде приета каквато и да било благодат.

Третият враг е страхът. Войната ни заплашва със смърт и болка. Никой човек — и особено нито един християнин, който помни Гетсимания — не е длъжен да се стреми към стоическо безразличие към тези неща. Но можем да се предпазим от илюзиите на въображението. Мислим за улиците на Варшава и противопоставяме смъртта, преживяна там, на една абстракция, наречена Живот. Но пред никого от нас не стои въпрос за смърт или живот изобщо — има само въпрос за тази или за онази смърт; за куршум от картечница сега или за рак след четиридесет години. Какво прави войната със смъртта? Със сигурност не я прави по-честа: сто процента от нас умират и този процент не може да бъде увеличен. Тя изтегля някои смърти по-рано — но едва ли това е, от което се страхуваме най-много. Когато моментът дойде, едва ли ще има голямо значение колко години стоят зад нас. Увеличава ли войната вероятността от болезнена смърт? Съмнявам се. Доколкото разбирам, това, което наричаме естествена смърт, обикновено е предшествано от страдание, а бойното поле е едно от малкото места, където човек има разумна перспектива да умре без болка. Намалява ли тя шансовете ни да умрем в мир с Бога? Не мога да повярвам в това. Ако активната служба не подтикне човека да се подготви за смъртта, какво възможно стечение на обстоятелствата би могло да го направи?

И все пак войната прави нещо със смъртта. Тя ни принуждава да я помним. Единствената причина, поради която ракът на шейсет или парализата на седемдесет и пет не ни тревожат, е че ги забравяме. Войната прави смъртта реална за нас — и това е било смятано за една от нейните благословии от повечето велики християни на миналото. Те са смятали за добро да бъдем винаги наясно със своята смъртност.

Склонен съм да мисля, че са били прави. Целият животински живот в нас, всички схеми за щастие, съсредоточени в този свят, винаги са били обречени на окончателно разочарование. В обикновени времена само мъдрият може да го осъзнае. Сега го знае и най-глупавият. Ясно виждаме какъв вид вселена сме обитавали през цялото време и с каква вселена трябва да се примирим. Ако сме имали глупави, нехристиянски надежди относно човешката култура, сега те са разбити. Ако сме мислели, че изграждаме рай на земята, ако сме търсили нещо, което да превърне настоящия свят от място на поклонение в постоянно обиталище, задоволяващо душата на човека, ще бъдем разочаровани — при това точно навреме.

Но ако сме мислели, че за някои души и в някои времена животът на ученето, смирено принесен на Бога, е — по свой начин — един от определените пътища към Божествената реалност и Божествената красота, на които се надяваме да се радваме в бъдеще, тогава имаме право да мислим така и сега.

Бележки

[1] „Погребалната реч на Перикъл“ е прочута реч от История на Пелопонеската война на Тукидид. Смята се, че речта е била произнесена от Перикъл — виден атински държавник — в края на първата година от Пелопонеската война, като част от ежегодната публична погребална церемония в чест на загиналите във войната. (Бел. ред.)
[2] Мономания – психично състояние, характеризиращо се с натрапчива привързаност към една-единствена идея или предмет (Бел. ред.)
[3] 1 Коринтяни 10:31

Дарение с кредитна/дебитна карта