Безмълвната молитва

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

Молитвата е преди всичко среща с Бога. Понякога усещаме Божието присъствие като нещо смътно; но има периоди, когато можем да застанем пред Бога само благодарение на вярата си, без да чувстваме Неговото присъствие. Работата не е в степента на нашето възприятие, не то прави тази среща възможна и плодотворна: трябва да съществуват други условия и основното от тях е молещият се човек да бъде реален. В обществения живот ние проявяваме най-различни страни на своята личност. Всеки от нас е един при едни обстоятелства, и съвършено друг – при други: човек е властен, когато е началник, съвършено покорен е у дома си, а още по-различен е сред приятели. Всяко от тези „аз” е многостранно, но нито едно от тия лъжливи лица не е нашето истинско „аз”, за да застане от наше име в Божието присъствие. Това отслабва молитвата ни, създава разединеност на ума, сърцето и волята. Както казва Полоний в „Хамлет”, съветвайки сина си, човек трябва да бъде верен на себе си, а така ще се окаже верен и към другите.

Не е лесно сред тези разнообразни маски и извън тях да намериш своето истинско „аз”. Дотолкова сме отвикнали да бъдем самите себе си в дълбокия и истинския смисъл, че ни изглежда почти невъзможно да разберем откъде да започнем търсенето. Но всеки от нас знае, че има моменти, когато повече от обикновено сме близо до своето истинско „аз”; трябва да свикнем да забелязваме тези моменти и внимателно да ги анализираме, за да може макар и приблизително, да си изясним какво всъщност представляваме в действителност. Да открием истината за самите себе си е много трудно поради нашето тщеславие – както само по себе си, така и продиктувано от поведението ни. Тщеславието те прави славолюбив и пустославен, то изопачава оценката за самия тебе, прави отношението ти към живота да зависи от мнението на хората, което не би трябвало да има за тебе толкова голямо значение. Тщеславието ни прави зависими от реакцията на хората спрямо нашата личност.

Тщеславието е първият враг, с който трябва да се борим, макар че, както казват Отците, той е и последният враг, който бива победен. Пример за победено тщеславие намираме в разказа за Закхей (Лук. 19:1-10), който може да бъде много поучителен за нас. Закхей бил богат човек, заемал високо социално положение; той бил чиновник в Римската империя, събирал данъци и трябвало да се държи в съответствие със своето обществено положение. Бил знатен гражданин в своя град; възгледите му, които могат да се изразят с думите „Какво ще кажат хората?”, биха могли да попречат на срещата му с Христос. Но когато Закхей чува, че Христос ще мине през Иерихон, неудържимо му се приискало да Го види. И той забравил, че може да изглежда смешен – а това за човека вече е голяма беда. И ето, този почтен гражданин се затичал и се качил на едно дърво! Всички хора биха могли да го видят и да му се присмеят. Но неговото желание да види Иисус било толкова силно, че той забравил да помисли какво ще кажат другите. За едно много кратко време той престанал да бъде зависим от чуждото мнение и в този момент станал напълно самият себе си; това е бил Закхей – човекът, а не Закхей митарят, или Закхей богаташът, или Закхей знатният гражданин.

Унижението е един от пътищата, по които можем да се отучим от суетността, но ако унижението не се приеме доброволно, то може само да усили чувството на обида и да ни направи още по-зависими от мнението на други хора. Изказванията на Йоан Лествичник и на Исаак Сирин за тщеславието като че ли си противоречат взаимно: единият казва, че суетността може да се избегне само чрез гордостта; другият – че пътят минава през смирението. И двамата казват това в строго определен контекст, а не като абсолютна истина; но тези съждения ни позволяват да видим кое е общото в двете крайности, а именно: дали ще станем горди или ще станем смирени – ние повече няма да обръщаме внимание на чуждото мнение, и в двата случая ще престанем да го забелязваме. В живота на авва Доротей има пример, който илюстрира първото положение.

Като се приближавал към манастира, който обгрижвал, авва Доротей забелязал неколцина братя, които се присмивали на един много млад монах; той обаче не им обръщал никакво внимание. Доротей бил поразен от невъзмутимостта на юношата. Самият той имал богат опит, изпълнен с трудности в духовната борба, затова поведението на младия монах му се сторило донякъде подозрително. Попитал го как в толкова млада възраст е съумял да постигне такова безстрастие. Отговорът бил следният: „Защо да обръщам внимание на лаещите псета, аз не ги забелязвам, а за свой съдия признавам единствено Бога.” Това е пример как гордостта може да ни направи независими от мнението на други хора. Гордостта е такова състояние, при което поставяме себе си в центъра на всичко, правим себе си критерий за истината, за доброто и злото, за истинската ценност на нещата, и тогава ставаме свободни от чуждите мнения, а също така свободни и от тщеславието. Но само абсолютната гордост може да изкорени тщеславието напълно, а абсолютната гордост, за щастие, е извън нашите човешки възможности.

Другият път е пътят на смирението. В основата си смирението е състояние на този, който винаги стои пред Божия съд. Това е състояние на онзи, който се чувства подобен на земния прах. Латинската дума humilitas – смирение, произлиза от думата humus, което значи плодородна земя. Плодородната земя просто лежи, никой не я забелязва, тя е нещо очевидно, само по себе си; тя е на всекиго под нозете, всички могат да я тъпчат; тя е мълчалива, обикновена, тъмна, но винаги готова да приеме семето, да му даде плът и живот. Колкото е по-дълбока, толкова е по-плодородна, защото почвата действително става плодородна, когато приема всичко, което земята отхвърля. Тя лежи така ниско, че нищо повече не може да я окаля, унизи, презре; тя е приела последното място, по-ниско няма накъде. В такова положение нищо не може да наруши душевната яснота, мира и радостта.

Има ситуации, които ни изтръгват от състоянието на зависимост от реакциите на другите хора; това са моментите на дълбока скръб, а също така и на истинска всепоглъщаща радост. Когато цар Давид играел пред ковчега на Завета (II Царств. 6:14), мнозина, както и дъщерята на Саул, Мелхола, мислели, че царят се държи твърде непристойно. Те навярно са се подсмихвали или смутено са се обръщали настрана. Но той бил твърде преизпълнен с радост, за да ги забележи. Същото става и в мъката: когато тя е истинска и дълбока, човек също става по-истински; забравя позирането, съзнателно или несъзнателно, и именно това е най-ценното в мъката – и в нашата собствена, и в чуждата.

Трудността е в това, че когато сме истински поради бурна радост или поради силна скръб, не сме склонни и не сме способни да се наблюдаваме отстрани, да забелязваме тези черти от своята личност, които се проявяват тогава. Но има момент, когато все още сме изпълнени с достатъчно дълбоко чувство, за да изявим истинското си „аз”, но вече дотолкова сме излезли от състоянието на екстаза на радостта или мъката, че можем да забележим поразителния контраст между това, какво представляваме в този момент и какви сме обикновено; тогава ясно виждаме и своята дълбочина, и своята повърхностност. Ако сме наблюдателни, ако не преминаваме безсмислено и в забрава от едно състояние на ума и сърцето в друго, като забравяме отминаващото, ние можем постепенно да се научим да съхраняваме характерните черти на нашето истинско „аз”, които са се проявили за миг.

Мнозина духовни писатели казват, че трябва да се стараем да намерим Христос в себе си. Христос е съвършеният, всецяло истинският човек, и ние можем да започнем да откриваме кое у нас е истинското, кое у нас е сродното с Христа. В Евангелието има места, които не можем да възприемем, и места, от които сърцето ни гори. (Лук. 24:32). Ако отбележим откъсите, които предизвикват в нас чувство на възмущение, и онези, които от все сърце приемаме за истинни, ние ще открием в себе си двете крайности; казано накратко – антихриста и Христа в себе си. Трябва да имаме предвид тези две категории и да се съсредоточим върху местата, които са близки на сърцето ни, защото можем да сме сигурни, че макар и в този един единствен пункт ние сме сродни с Христа, че това е точката, в която – макар и в зачатък – човек е истински, човек е образ на Христос. Не е достатъчно обаче едно или друго място от Евангелието да ни развълнува емоционално или да предизвика пълното съгласие на нашия ум – ние трябва да въплътим в себе си Христовите слова. Нещо може да ни докосне, да ни затрогне, дори можем да се откажем от мнението си, когато за пръв път се сблъскаме с практическото прилагане на откритата от нас истина.

Има моменти, когато сме склонни да се помирим със своите врагове; но ако човекът не откликне на желанието ни, нашето миротворческо настроение бързо се сменя с войнствено. Така се случва и с Миусов от „Братя Карамазови” на Достоевски. Току-що е бил груб и нетърпим с околните, после възвръща в себе си чувството за собствено достойнство, започва всичко отново, но неочакваната наглост на Фьодор Павлович отново променя чувствата му и „Пьотр Александрович от най-благодушно настроение незабавно премина в най-свирепо. Всичко, което беше загаснало и затихнало в сърцето му, изведнъж възкръсна и се надигна”.

Не е достатъчно само да ни поразят онези пасажи, които ни се струват толкова истински и достоверни; трябва да последва нашата лична борба животът ни всеки миг да бъде такъв, какъвто е в най-хубавите моменти; постепенно да отхвърлим от себе си всичко повърхностно и да станем по-реални и по-истински. Както Христос е самата истина и самата реалност, така и ние все повече и повече трябва да се уподобяваме на Него. Смисълът не е във външно подражаване на Христос, а във вътрешното ни уподобяване на това, което Той Е. Подражанието на Христос не е външно копиране на Неговото поведение или на Неговия живот, а трудна и сложна борба. В това отношение има разлика между Стария и Новия Завет. Старозаветните заповеди са били правила за живот и който точно е съблюдавал тези правила, е ставал праведен. Но тези правила не му осигурявали вечен живот. Заповедите на Новия Завет, тъкмо обратно, не правят от човека праведник. Христос казва веднъж на Своите ученици: Тъй и вие, кога изпълните всичко вам заповядано, казвайте: ние сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим (Лук. 17:10). Но когато изпълняваме Христовите заповеди не просто като правила за поведение, а защото това е волята Божия, изпълнила нашето сърце, или даже когато просто принуждаваме своята зла воля да изпълнява тези заповеди външно, формално, и ако пребиваваме в покаяние, като знаем и помним, че в нас няма нищо друго, освен това външно принуждение, ние постепенно израстваме в познанието за Бога. И това познание е вътрешно, а не интелектуално, не рационално или академично.

Когато постигне реалност и правдивост, човек може да стои пред Бога и да принася молитвата си с абсолютно внимание, с единство на ума, сърцето и волята, с пълна хармония между тялото и движенията на душата. Но и без да сме достигнали такова съвършенство, все пак можем да стоим в Божието присъствие, съзнавайки, че отчасти сме истински, а отчасти – не, и да принасяме на Бога всичко, което можем, но в покаяние да изповядваме, че все още сме толкова неистински и непълноценни. Но в нито един момент от нашия живот – нито когато сме още съвсем далеч от вътрешното единство, нито когато вече сме на път към него – ние не сме лишени от възможността да стоим пред Бога. И ако не можем да стоим в единство и цялостност, от които молитвата ни да почерпи порив и сила, то можем да стоим в своята слабост, като я признаваме откровено и сме готови да понесем нейните последствия.

Оптинският старец Амвросий казвал, че има две категории хора, които ще се спасят: тези, които грешат и са достатъчно силни да се покаят, и онези, които са дотолкова слаби, че дори не могат да се покаят истински, но са готови търпеливо, смирено и с благодарност да носят цялата тежест от последствията на своите грехове; в своето смирение те са угодни на Бога.

Бог винаги е истинен, винаги е самият Той, и ако можехме да стоим пред Него такъв, какъвто Той E, лице в лице, и да Го възприемаме като обективна реалност, всичко би било много просто. Но ние се изхитряваме да замъглим тази истина, тази реалност, пред която стоим, и да заменим истинския Бог с някакво бледо Негово изображение, даже много по-лошо – с Бог, Който е нереален, поради нашата едностранчива и бедна представа за Него.

Когато ни предстои да се срещнем с някого, искреността на срещата зависи не само от нас каквито сме и какъвто е другият, но в голяма степен и от предвзетата представа, която сме си създали за другия човек. В този случай говорим не с реалното лице, а с представата за него, която сами сме си създали, и жертвата на такава предвзетост обикновено трябва да употреби големи усилия, за да преодолее тази нереална представа и да създаде истински отношения.

Всеки от нас има някаква изградена представа за Бога. Колкото и възвишена, прекрасна и истинска да ни се струва тя, ако не бъдем внимателни, тя може да застане между нас и истинския Бог и да се превърне просто в идол, пред който ние да се молим и който да скрие от нас истинския Бог. Случва се да се обръщаме към Бога с някаква молба или с молитва за някого, тогава пристъпваме към Бога не като към този, с когото да споделим своите трудности, в чиято любов вярваме и от когото очакваме решение на проблемите си; а пристъпваме с желанието да видим Бога в някакъв определен аспект и отправяме своите молитви не към Бога, а към онова понятие за Бога, което в дадения момент ни устройва.

Към Бога трябва да пристъпваме не за да изпитаме едни или други емоции, или да преживеем някакъв мистичен опит. Към Бога трябва да отиваме просто за да бъдем в Неговото присъствие. И ако Той поиска да направи Своето присъствие осезаемо за нас – слава Богу, но ако Той поиска да усетим Неговото истинско отсъствие – и тогава слава Богу, защото, както видяхме, Той е свободен да се приближи или да не се приближи до нас. Той е също така свободен, както и ние. Ако не пристъпим към Бога, това значи, че сме заети с нещо, че нещо друго ни привлича повече, отколкото Бог; ако пък Той не направи явно Своето присъствие, то е за да узнаем нещо ново за Него или за самите себе си. Но и Божието отсъствие, което можем да изпитаме в молитвите си, чувството, че Той не е тук, също е един от аспектите на взаимоотношенията ни с Него и този опит е много ценен.

Чувството за Божието отсъствие можем да изпитаме по Негова воля; Той може да пожелае да тъгуваме по Него и така да узнаем колко е ценно Неговото присъствие, позволявайки ни да познаем на практика от личен опит какво значи пределна самота. Но често нашият опит в Божието отсъствие е резултат от това, че самите ние не си даваме възможност да усетим Неговото присъствие. Една жена, която практикувала четиринайсет години Иисусовата молитва, се оплаквала, че никога не е имала чувството за Божието присъствие тук. Обърнали й внимание, че в своята молитва тя говори без да млъква; жената се съгласила няколко дни да стои пред Бога в мълчание. Когато постъпила така, почувствала, че Бог е с нея, че тишината, която я заобикаля, не е пустота и отсъствие на шум или движение, а някакво наситено безмълвие; това било нещо не отрицателно, а положително; било присъствие – присъствието на Бога, Който допуснал да Го познае, като сътворил тази душевна тишина вътре в нея. Тогава жената открила, че молитвата сама се възобновява вътре в нея, но това вече не бил онзи словесен шум, който пречел Бог да й открие Себе Си.

Ако сме смирени или поне разумни, нямаше да очакваме, че веднага щом решим да се молим – изведнъж ще постигнем опита на св. Хуан де ла Крус, на св. Тереза или на преподобни Серафим Саровски. Впрочем невинаги очакваме да преживеем онова, което са изпитали светците; често просто ни се иска отново да преживеем това, което ние самите сме изпитали по-рано; но ако се съсредоточим само върху предишния си опит, той може да закрие от нас новия опит, който по естествен път ще последва. Каквото и да сме преживели, то принадлежи на миналото и е свързано с онова, което ние сме били вчера, а не с това, което представляваме днес. Ние се молим не за да изпитаме едно или друго преживяване, по своему сладостно и утешително за нас, а за да срещнем Бога с всички възможни последствия от тази среща, или за да Му принесем молбата си и да Му предоставим да постъпи с нас според Своята воля.

Нека също така да помним, че винаги трябва да се приближаваме към Бога със съзнанието, че не Го познаваме. Това значи, че се приближаваме към непостижимия, тайнствен Бог, Който открива Себе Си така, както иска; когато и да пристъпваме към Него, ние се намираме пред Бога, Когото още не познаваме. Трябва да бъдем готови за всяка проява на Неговата Личност и на Неговото присъствие.
Ние можем много да знаем за Бога от собствения си опит и от опита на другите, от писанията на светците и от учението на Църквата, от свидетелството на Свещеното Писание; можем да Го познаваме като благ, смирен, можем да знаем, че Той е изгарящ огън, че е наш Съдия, че е наш Спасител… Но трябва да помним, че във всяко време Той може да открие Себе Си такъв, какъвто още никога не сме Го познавали, даже в рамките на тези най-общи категории. Затова трябва благоговейно да стоим пред Него и да бъдем готови за среща с Този, Когото ще срещнем – Бога, Който вече знаем, или Бога, Когото даже никога не ще узнаем. Той може да ни даде някакво понятие за това, какво Той е, и то да се окаже съвършено различно от представата, която сме имали. Надяваме се да срещнем Иисус кротък, състрадателен, любещ, а срещаме Бога, Който ни съди и осъжда и не ни допуска близо до Себе Си в нашето сегашно състояние. Или пък пристъпваме в покаяние с очакването, че ще бъдем отхвърлени, а срещаме състрадание. На всеки етап Бог остава за нас отчасти известен и отчасти неизвестен. Той ни открива Себе Си – и в такава мяра ние Го узнаваме, но никога не можем да Го познаем в пълнота, винаги ще остава онази божествена тайна, сърцевината на тайната, където никога не ще бъдем способни да проникнем.

Познанието за Бога може да ни бъде дадено и усвоено от нас само в процеса на общуването ни с Бога, само ако ние споделяме с Бога това, което Той е, в мярата, в каквато Той ни приобщава към Себе Си. Илюстрация за това намираме в един будистки разказ за куклата от сол.
След дълго пътешествие по суша куклата от сол пристигнала до морето и видяла нещо, което никога преди не била виждала и не можела да разбере какво е то. Тя стояла на твърдата земя, мъничка здрава кукла от сол, и видяла, че има друга почва, подвижна, променлива, шумяща, странна и непонятна. Тя попитала морето: „Ти кой си?” То казало: „Аз съм морето.” Куклата попитала: „А какво е това море?” и отговорът бил: „Това съм аз!” Тогава куклата казала: „Не мога да разбера, а бих искала, но как?” Морето отговорило: „Докосни се до мене.” Куклата плахо протегнала напред краче, докоснала водата и изпитала странното усещане, че нещо започва да й става понятно. Тя извадила крачето си от водата и видяла, че няма пръсти; изплашила се и казала: „Къде са ми пръстите, какво направи ти с тях?” Морето казало: „Ти отдаде нещо от себе си, за да можеш да разбереш.” Постепенно водата отмивала от куклата частици от нейната сол, а куклата навлизала все по-дълбоко и по-дълбоко в морето и във всеки миг имала чувството, че узнава все повече, но все още не можела да каже какво е морето. Навлизала все по-дълбоко и стопявайки се все повече, повтаряла: „Но какво е морето?” Накрая последната вълна разтворила остатъка от нея и куклата казала: „Това съм аз!” Тя познала морето, но не и водата.

Без да правим абсолютен паралел между будистката кукла и християнското познание за Бога, в този малък разказ можем да намерим много истина. Св. Максим Изповедник привежда пример с нажежения до червено меч: мечът не знае къде свършва огъня, и огънят не знае откъде започва меча, затова е възможно, казва св. Максим, да режем с огъня и да изгаряме с желязото. Куклата узнала какво представлява морето едва когато тя – нищожно малката – се превърнала в морски простор. Така става и с нас, когато напреднем в познаването на Бога: не ние вместваме в себе си Бога, а самите ние се съдържаме в Него, и в тази среща с Бога ние ставаме самите себе си, придобиваме покой в Неговата безпределност.

Св. Атанасий Велики казва, че възхождането на човека към обожение започва от момента на неговото сътворяване. От самото начало Бог ни дава нетварна благодат, за да можем да достигнем единение с Него. От православна гледна точка не съществува „естествен човек”, на когото се дава благодат като някаква добавка. Първото слово Божие, което ни извиква от небитието, е и първата ни крачка към изпълняване на нашето призвание, за да бъде Бог във всичко и ние в Него, както и Той е в нас.

През целия си живот трябва да се подготвяме за това, нашата последна крачка в отношенията ни с Бога да бъде акт на най-чисто богопоклонение, лице в лице с тайната, в която не можем да проникнем. В познанието за Бога ние израстваме постепенно, година след година, до края на живота си; ще продължаваме и във вечността, без да достигнем точката, когато бихме могли да кажем, че сега знаем всичко, което може да се узнае за Бога. Този процес на постепенно познаване на Бога ни прави способни всеки миг да застанем със своя минал опит пред тайната на познаваемия, но все още неведом Бог. Малкото, което знаем за Бога, ни затруднява да разберем голямото, защото голямото не може просто да се прибави към малкото. Всяка среща води след себе си такава промяна на перспективата, че всичко, което сме знаели по-рано, става почти невярно в светлината на онова, което сме узнали по-късно. Това е валидно и по отношение на всяко друго знание, което придобиваме: всеки ден се научаваме на нещо в областта на естествените или хуманитарните науки, но придобитото знание има смисъл само доколкото ни води към хоризонта, зад който лежи нещо друго, което ни предстои да узнаем. Ако спрем или ако само повтаряме наученото, просто ще си губим времето. И тъй, ако искаме да срещнем в молитвата истинския Бог, трябва преди всичко да проумеем, че цялото придобито преди знание ни е довело до възможността да застанем пред Него. Всичко това е ценно и значително, но ако не вървим напред, това знание ще престане да бъде реален живот и ще се превърне в призрачна бледа сянка; ще бъде някакъв спомен, а да се живее само със спомени е невъзможно.

В своите отношения с хората ние неизбежно обръщаме само една страна от своята личност към една страна от личността на другия; това може да бъде добре, ако ни води към установяване на контакт, но може да бъде и лошо, ако искаме да се възползваме от слабостите на другия. Ние и към Бога обръщаме също само една своя страна, тази, която е най-близо до Него, доверчивата ни или любеща страна. Но трябва да помним, че никога не се срещаме само с една страна на Бога: ние се срещаме с Бога в неговата цялост.

Пристъпвайки към молитва, ние се надяваме да почувстваме Бога в неговото непосредствено присъствие, надяваме се, че молитвата ни ще бъде ако не е диалог, то поне монолог, обърнат към някой, който ни слуша. Страхуваме се, че може да не изпитаме въобще никакво присъствие и че може би ще говорим като в празно пространство, където никой не ни слуша, не ни отговаря, не се интересува от онова, което казваме. Но това е чисто субективно впечатление; ако сравним своя молитвен опит с обикновените си всекидневни човешки контакти, ще си спомним, че понякога другият ни слуша много внимателно, а ни се струва, че думите ни потъват в празнота. Молитвата ни винаги достига Бога, но не всякога усещаме нейния отговор като чувство на радост или спокойствие.

Когато говорим за пребиваване пред Бога, винаги мислим, че ето тук сме ние, а ето там, извън нас, е Бог. Ако търсим Бога горе, пред себе си или наоколо, няма да Го намерим. Св. Йоан Златоуст казва: „Намери вратата на тайната стаичка в твоята душа и ще видиш, че това е вратата за Царството Небесно.” Преподобни Ефрем Сирин казва, че когато Бог е създал човека, Той е вложил в най-съкровената му същност цялото Царство; задача на нашия човешки живот е да копаем достатъчно дълбоко, за да открием това съкровище. За да намерим Бога, трябва да копаем и да търсим тази тайна стаичка на душата, това място, където в самата наша съкровена същност присъства цялото Царство Божие, където можем да се срещнем с Бога. Най-доброто средство, което ще премине през всички препятствия, е молитвата. Същността на задачата е в това, да се молим съкровено, просто и правдиво, без да заменяме истинския Бог с някакъв лъжлив бог, с идол, плод на нашето въображение, и без да се стараем да предизвикваме някакво мистично преживяване. Съсредоточени върху това, което произнасяме, вярвайки, че всяка наша дума достига до Бога, можем да се молим със свои собствени думи или с молитвите на велики по дух хора, които изразяват по-добре нашето желание или чувство, колкото и смътно и неясно да е то. Не чрез изобилието от думи ще бъдем чути от Бога, а чрез тяхната правдивост. Когато се обръщаме към Бога със свои собствени думи, трябва да говорим колкото може по-точно, да се стремим не към краткост и не към пространност, а към правдивост.

Има моменти, когато молитвата се лее леко и свободно, и други моменти, когато имаме чувството, че нейният извор е пресъхнал. Тогава трябва да ползваме молитви, които са съставени от други и които в основни линии изразяват онова, в което вярваме, даже ако в момента сърцето ни не откликва дълбоко на него и няма силата да го съживи. В такова време молитвата ни трябва да бъде двойно по-силна проява на вярата ни – вярата не само в Бога, но и в самите себе си; ние трябва да повярваме в своята вяра, която в този момент е помръкнала, трябва да повярваме, че тя е част от самите нас.

Случва се и така, че не са ни нужни никакви молитвени думи, нито нашите собствени, нито чиито и да били; и тогава се молим в съвършено безмълвие. Съвършеното безмълвие е идеалната молитва, при условие обаче, че това е истинско безмълвие, а не мечтателност. От личния си опит твърде малко знаем какво представлява дълбокото безмълвие на тялото и душата, когато в душата цари съвършена тишина, съвършен мир изпълва и тялото, когато замира всяка суета и движение и ние стоим пред Бога съвършено откровени в акта на богопоклонението. Има мигове, когато се чувстваме физически добре, не ни се иска да напрягаме ума си, уморени сме от думи – толкова много думи сме произнесли; не ни се иска да помръднем, усещаме радост в това крехко равновесие; това е онзи предел, от който лесно можем да се подхлъзнем към мечтателност. Вътрешното безмълвие е отсъствие на всякакво вътрешно движение на мисълта или на емоциите, но това е състояние пълно с бдителност и с откритост пред Бога. Трябва да се стремим когато можем, да пазим пълно безмълвие, но никога да не допускаме то да се превърне в чувство на удовлетвореност и спокойствие. За да се предпазим от това, великите наставници на Православието ни учат никога да не изоставяме напълно обичайните форми на молитвата, защото даже и достигналите това съзерцателно безмълвие са признавали необходимостта да се върнат към словесната молитва, щом почувстват опасност от духовна слабост, докато молитвата не възстанови безмълвието в душата.

Гръцките Отци наричат това безмълвие исихия и го считат и за изходен момент, и за венец на молитвения живот. Безмълвието е състояние, при което всички сили на душата и тялото пребивават в пълен мир, спокойствие, съсредоточеност, в непрестанна бдителност, и в същото време – свободни от всяка суета и движение. В творенията на мнозина Отци намираме образа на езерото: докато водата на повърхността на езерото не се успокои, върху нея не може да се получи огледално отражение – нито на дърво, нито на небето; когато повърхността е съвсем спокойна, върху нея съвършено точно се отразяват и небето, и дърветата на брега и това отражение е така ясно, както в действителността.

Отците употребяват и друг образ: докато не се утаи тинята, вдигнала се от дъното на езерото, водата не е прозрачна и през нея нищо не може да се види. Тези две сравнения се отнасят до състоянието на човешкото сърце. Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога (Мат. 5:8).

Докато в душата ни няма тишина, не може да има и духовно виждане; но когато тишината ни постави в Божието присъствие, настъпва безмълвие от съвсем друг характер, близко до абсолютното: безмълвие на душата, която пребивава в тишина и съсредоточеност, а Божието присъствие я държи в трепета на благоговейно преклонение; това е безмълвие, в което, по думите на Юлиания Норичска, „молитвата съединява душата с Бога”.

Откъс от книгата „Молитвата и животът“, ИК Омофор
Превод: Венета Дякова

Дарение с кредитна/дебитна карта