Религия, която убива: „Народният храм“

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

Аз съм Синът Божи. Не познавате нито Мен, нито Моето име. Въздигнах се от север и изгревът на слънцето е началото на Моите пътища. Имам седем очи и седем рога. Името Ми е Слово Божие и Аз яздя бял кон. Аз съм тук на земята, за да ви съобщя думите на Седмия Ангел. Аз се въздигнах от изток с печата на живия Бог. Името Ми е Кир; Аз се явих, за да съкруша Вавилон. Дойдох не така, както можехте да си представите с вашите закостенели умове. Аз ще ви изоблича заради вашата любов към този свят. Аз ще накажа вашите дъщери за тяхната голота и гордост, която те излагат на показ в дома на Моя Отец, и Моите ангели ще скъсат всичките им дрехи заради безумната им гордост. Вашите юноши ще се погаврят с Моята доброта. Те ще отнемат Моя живот, но Аз ще възкръсна и ще отнема живота им за вечни векове. Пастирите ви ще оплачат своето безумие. Изгубеното ви стадо ще ви разкъса на парчета. ГОТВЕТЕ СЕ ДА ПОСРЕЩНЕТЕ ВАШИЯ БОГ!

Върнън Уейн Хауел (Дейвид Кореш). Покана за сватба, адресирана до членовете на църквата на адвентистите на седмия ден в Южна Калифорния. 30 януари 1987 г.

“Народният храм”

През ноември 1978 г. целият свят беше потресен, когато разбра за страшния край на оглавяваната от Джим Джоунс секта “Народен храм”. Върху зловещите кадри, излъчени от водещите медии, бяха запечатани тела на мъже, жени и деца, проснати в неестествени пози на поляна сред тропическа гора. Мъртви тела. Общо 912 души. Те бяха повярвали на своя лидер и го бяха последвали в джунглите на Гаяна, където пристъпили към строителството на идеален град, наречен на името на ръководителя на сектата Джоунстаун, а след това се подчинили на заповедта му да извършат самоубийство, като изпият отрова, или най-малкото не се съпротивявали, когато ги застрелвали в тила. Никой и не питал децата дали искат или не искат: разтворът бил впръскван в устата на пеленачетата с пипети. По-големите деца изпивали доверчиво сладката напитка, поднесена от майките им в хартиени чашки за еднократна употреба. Изпивали го, за да се загърчат след няколко секунди от страшни болки, разкъсващи вътрешностите им, а след това да затихнат завинаги.

Тъй светът видя с очите си смъртната опасност, изхождаща от тоталитарните секти. И преди това родителите и близките на новообърнати членове на новите религиозни движения се оплакваха от сектите, които са “промили мозъците” на членовете на техните семейства и са ги променили до неузнаваемост. Вече се появиха публикации за криминалната дейност на новите секти и за извършващите се в тях крещящи нарушения на правата на човека. Бяха проведени първите парламентарни разследвания на дейността на една или друга секта, предизвикала загрижеността на общественото мнение и правителството на страната. Вече се бе чуло за първите съдебни процеси, както подети от сектите, така и насочени срещу тях.

Но всичко това беше твърде абстрактно и можеше да се приеме с недоверие или скептицизъм. Сега светът видя с очите си, че сектите убиват. Кадрите с жертвите от Джоунстаун се наредиха успоредно със снимките от ГУЛАГ или Аушвиц и “полетата на смъртта” на камбоджанския диктатор убиец Пол Пот.

Интересно е, че родният агитпроп, усещайки интуитивно роднинството на сектата “Народен храм” със съветския комунизъм, публикува ред статии за “социалистическата комуна” на прогресивния деец Джим Джоунс, която искала уж да емигрира в СССР, заради което била зверски умъртвена от агентите на ЦРУ. Впрочем за религиозно-сектантския характер на марксизма-ленинизма се е писало вече достатъчно много.

Собствено и самият Джим Джоунс, който използваше в изграждането на своята “истински християнска” религиозна система много елементи от марксизма заедно с окултни практики и отломки от източни религии, и обещаваше на боготворящите го последовали рай на земята и вечно блаженство на небето, не можа да измисли нищо по-добро от същия този ГУЛАГ с добре познатите ни белези.

Всичко започна в Минеаполис и продължи в Сан Франциско, където “евангелическата група” на Джоунс беше обикната твърде много от либералните протестанти заради “социалната” й насоченост към бедните и онеправданите слоеве на населението. Дори лявото правителство на града в началото подкрепяше “Народен храм” и назначи лидера му на отговорни социални длъжности.

Няколко години по-късно започнаха да се чуват слухове за установения в сектата на Джоунс суров контрол над вярващите, за финансовите облагания, обожествяването на лидера, жестоките наказания, сексуалното насилие и другите нарушения на човешките права. Замириса на скандал и Джоунс обяви ново, вдъхновено свише решение — всички трябва да изоставят този покварен град и да заминат за Латинска Америка, в Гаяна, където сред прекрасния топъл климат, в девствените гори, на свеж въздух, далеч от мръсотията, разврата, расизма и социалната несправедливост на американските градове истински вярващите ще си построят рай на земята. По-голямата част от вярващите, омагьосана и наплашена от своя богоподобен лидер, го последва.

По това време Джоунс вече открито се бе провъзгласил за реинкарнация на Христос, Буда, пророка Баб (основателя на бахаизма), Ленин и Самия Всемогъщ Бог (естествено, той смяташе Христос не за Бог, а за велик социален реформатор). На събранията на сектата нейните адепти, танцувайки, пееха хорово следните непретенциозни стихчета, стигайки до екстаз:

Аз трябва да ти кажа,
аз трябва да ти кажа,
аз трябва да ти кажа,
аз трябва да ти кажа как Джим Джоунс промени моя живот,
аз трябва да ти кажа,
аз трябва да ти кажа,
аз трябва да ти кажа как Джим Джоунс промени моя живот.
По-рано бях смачкан,
бях изпълнен с отчаяние.
Но дойде пророкът
и ме избави.
Аз трябва да ти кажа!
Аз знам, че той е Бог, Всемогъщият Бог,
аз знам, че той е Бог, Всемогъщият Бог,
аз знам, че той е Бог,
аз знам, че той е Бог,
аз знам, че той е Всемогъщият Бог, Всемогъщият Бог, Всемогъщият Бог, Бог!

“Всемогъщият Бог” започнал с това, че оградил мястото на строителството на идеалния град с бодлива тел и разположил по периметъра му наблюдателници с въоръжени до зъби охранители. Той ги наричал свои “ангели” и предупреждавал: “Ако някой поиска да напусне земния рай, моите ангели ще се погрижат за него”. Сега, сред непроходимата джунгла, заобиколен от въоръжени “ангели”, той можел да контролира стопроцентово своите последователи.

Работният ден под палещото тропическо слънце и сред задушаващата влажност на блатистата маларийна местност продължавал 12 часа под надзора на същите охранители и под съпровода на истеричните крясъци на Джоунс, предавани на запис по високоговорителите. Хората живеели в бараки, спели върху дву-триетажни нарове. Женените двойки (ако им позволявали да живеят заедно) били отделени от другите със завеси от одеяла. Хранели ги с ориз, полят със сос от бульонни кубчета и брашно, а през по-специалните дни добавяли и малко боб. Всичко това при положение, че в задграничните банкови сметки на Джоунс имало десетки милиони долари, получени от неговите последователи, задължени да му предадат цялата си собственост, а след това и да работят за него.

Самият Джим Джоунс живеел в отделна къщичка, специално построена за него, сладко си похапвал, дълго спял и правел любов с доставяните му членове на сектата -жени и мъже. Към края на работния ден изрядно натъпкалият се с алкохол лидер излизал навън и започвал молитвеното събрание, което продължавало до два-три часа през нощта. Членовете на сектата трябвало да стават с изгрева на слънцето. Естествено, това не важало за самия Джоунс.

За най-малкото нарушение на правилата се прилагали жестоки наказания, често включващи физически бой и мъчения. От мъченията не бивали освобождавани дори децата. Наказвали ги например с това, че ги потапяли в кладенец, докато те не започвали да се давят. След края на наказанието полуживият човек трябвало високо и дълго да крещи, обръщайки се към Джим Джоунс: “Благодаря ти, Отче!”

Всички контакти с външния свят били контролирани строго. Кореспонденцията се проверявала, а малобройните посетители, ако изобщо ги допускали в Джоунстаун, не били оставяни нито за секунда без придружители. И все пак сведения за истинското положение на нещата се промъквали навън. Мнозина отказвали да им повярват (нека си спомним колко дълго Западът отказваше да повярва в реалността на Сталиновия ГУЛАГ). Но все пак в края на краищата в Джоунстаун била изпратена инспекционна група от САЩ, състояща се от журналисти и адвокати. Оглавявана била от конгресмена Лео Райън.

В началото членовете на групата харесали много видяното. Чисто изметени улици, приветливи хора, един през друг уверяващи, че са много доволни от своя живот, скромен, но хранителен обяд (по този случай Джоунс бил принуден да си развърже кесията за показателно хранене), чудесен детски концерт и неподправен ентусиазъм на всички срещнати хора. Конгресменът Лео Райън просто негодувал срещу клеветниците, измислили всякакви ужаси за тази чудесна комуна.

Едва късно през нощта, когато вече се готвел за сън, той намерил в колибата си няколко записки, описващи истинския живот в Джоунстаун. Още няколко души, ползвайки се от тъмнината, допълзели до неговото жилище и му разказали такива неща, че конгресменът вече не можел да заспи. На сутринта той помолил Джоунс да строи хората си. “Кой иска да си тръгне оттук заедно с мен? – запитал Лео Райън. – Не се страхувайте, докато съм тук, нищо няма да ви се случи”. Един човек направил крачка напред. След него още един, и още, и още…

“Измъкнете ни оттук — молела цяла тълпа. – Повече не можем да останем тук, ще загинем, ще ни убият”. Хората били много повече, отколкото можело да поберат двата самолета на Райън. Той подбрал най-болните, записал имената на останалите и обещал да се върне за тях след един ден. Но дори и подбраните от конгресмена били твърде много за двата малки самолета, кацнали на няколко километра от Джоунстаун. Въпреки това всички се отправили към мястото за излитане.

И тук Джоунс изпуснал нервите си. Загърчил се в истерия и изпратил преследвачи след „предателите”. Самолетите още не били излетели, Лео Райън разполагал в тях бежанците, стараейки се да намери място за всички. Групата преследвачи незабавно открила огън. Райън и неколцина журналисти били убити, но пилотите все пак успели да вдигнат самолетите във въздуха.

Джоунс разбрал, че за него всичко е свършено и свиквайки хората на главния площад, обявил последния акт на вярата, който ще донесе на всички спасение от настъпващите агенти на капитализма, расизма и световното зло. Всички трябвало да изпият “еликсира на живота” и да се потопят в сладък сън. “Да умреш в революционно самоубийство означава да живееш вечно”, крещял той с продран глас пред високоговорителите. Тази сцена била репетирана вече много пъти: Джоунс свиквал хората по тревога, разпалвал ги с проповед, призовавал ги да запазят вярност към него до края и да изпият отровата. С черпак от една голяма тенджера сипвали в хартиени чашки разтворима сладка напитка с червен цвят, наречена “CoolAid”, и хората я пиели, готвейки се да умрат. След това Джоунс обявявал, че това е било само проверка и всички безропотно се разотивали по своите бараки.

И този път никой не знаел дали това не е репетиция. Хората се наредили на мълчалива опашка пред тенджерата с напитката, до която въоръжените охранители давали на всекиго по чашка. Едва когато първите хора започнали да падат на земята и да се гърчат, крещейки от страшни болки – характерен признак на действието на цианкалия, — всички разбрали, че репетицията най-после е станала действителност. Ако някой човек проявявал нерешителност, впръсквали му насила отровата със спринцовка в устата или го застрелвали в тила. Само неколцина успели да се скрият или да избягат. Джоунс и охранителите били последните, които се самоубили. Според някои сведения Джоунс се е опитал да се скрие, но е бил застрелян от своя телохранител.

Когато на следващия ден на това място пристига отряд морски пехотинци, вече било късно: над поляната, осеяна с трупове, витаела сладникавата миризма на разлагащи се тела… Патологоанатомите установяват, че поне 700 от 912-те загинали са били убити и само останалите са напуснали живота „доброволно”. 276 от жертвите на “Всемогъщия Бог” били деца. Много от тях така и не били разпознати и ги погребали в общ гроб.

Това бе първият станал широко известен в съвременния свят случай, показал смъртоносността на религиозния тоталитаризъм. Първият, но за съжаление далеч не единственият…

Откъс от книгата „Тоталитарните секти: опит за систематично изследване„, ИК Омофор

Дарение с кредитна/дебитна карта