Вълна от новообърнати: промяна за Православието в Америка

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

През 2012 г., в навечерието на Неделя Православна, покойният отец Томас Хопко изнесе проповед на тема „Какво Тържество на Православието?“. В своята проповед той подчерта, че макар да наричаме тази първа неделя на Великия пост с това име, никога не е имало тържество на Православната църква в светски смисъл. Но ако погледнете какво говорят хората онлайн в момента за Православната църква тук, в Съединените щати и на други места по света, може да се запитате дали отецът не гледа към нас в този момент и не казва: „Добре де, сгреших. Просто трябваше да почакаме няколко години.“

Повечето от вас без съмнение са наясно, че се намираме в разгара на това, което с право беше наречено вълна̀ от обръщания към православното християнство. Онлайн разговорите включват хора, които казват неща като „милиарди ще бъдат кръстени“ и „Америка ще стане православна“. Ако отидете в енории като „All Saints Orthodox Church“ в Роли, Северна Каролина — енорията, в която аз ще се върна след няколко месеца — лесно бихте могли да повярвате в това.

Енорията съвсем наскоро добави още над 60 оглашени. Още 60 оглашени, с което общият брой по някои оценки надхвърля 200 души, които се подготвят да станат православни само в тази една енория. Всяка неделя сутрин храмът е пълен до краен предел; тазгодишната вечерня на Сирни заговезни продължи над два часа. Два часа. Обсъжда се създаването не на една, а на няколко мисии от тази една енория, която вече е дала начало на мисия преди 10 години.

В много други енории в американския Юг и Запад вече не е нещо нечувано да има над 100 оглашени едновременно — или поне десетки. Растежът тук, в Североизтока, където живея в момента, като цяло не е толкова бурен, но знам за повече от една енория само тук, в долината Лихай в Пенсилвания, която има повече оглашени от когато и да било преди.

Пътувам много по работа и мога да ви кажа, че това е история, която чувам навсякъде, където отида. Например една енория в Айдахо, която посетих, беше завършила съвсем нов храм само няколко години по-рано. А сега го използват за вечерня и други богослужения през седмицата, защото в неделя сутрин е толкова пълно, че трябва да използват енорийската зала. Планират да построят още една църква в своя имот.

Какво се случва? Това ли е тържество на Православието? Ще бъдат ли кръстени „милиарди“?

Ще стане ли Америка православна?

Освен всичко друго, аз съм историк, така че ми е трудно да гледам на настоящия момент, който преживяваме, като на нещо уникално в двехилядолетната история на Православната църква. Също така непрекъснато разговарям с хора, които събират данни за този подем и го анализират. Моето мнение е, че е най-малкото преждевременно да се обявява случващото се сега за велико обръщане на Америка към православното християнство.

Ние сме малка религиозна група в тази страна. Така че дори да се удвоим или утроим, пак няма да бъдем повече от може би 1-2% от американското население. Въпреки това днешното време е забележителен момент за православните християни — нещо невиждано през нашия живот.

И макар светът да обръща малко внимание на нашия хубав момент – освен няколко статии, които често грешат – мисля, че си струва да помислим какво трябва да направим и също как този опит ще промени православното християнство в Америка.

Този подем вече е на около пет години и засега не показва признаци да отслабва. Относно тази промяна бих искал да направя малко предположения въз основа на това, което съм видял и чул през последните години.

На първо място, имигрантският и етническият характер на православието в Америка ще бъде значително разреден. В някои енории той ще бъде напълно изтрит в рамките на едно поколение. Чувал съм повече от една история като тази. Малка енория, в която езикът и етническата принадлежност са съсредоточени около една имигрантска група и техните деца. Но понеже това е единствената православна църква наоколо, хора, които искат да приемат православието, отиват там въпреки езиковата и културната бариера.

Това са хората, които идват на вечерня и утреня, въпреки че не знаят езика. И нека си признаем – вероятно няма и да го научат. Можем да настояваме да го направят, но вероятно няма да го научат. Това са хората, които запълват редиците на енорийския фестивал, докато поколението на бейби бумърите остарява, а децата им или са се преместили, или са се отдалечили от църквата.

Колко време ще мине, преди първоначалният език и култура да изчезнат от енорията? Бих предположил – може би 15 години или по-малко. Ще има дебати, може би конфликти, докато това се случва. Но демографската промяна неумолимо ще преобрази енорията. И ако няма непредвиден нов приток на имигранти, старата културна идентичност ще избледнее за по-малко от едно поколение.

На места, където има няколко православни храма, обаче, виждаме как някои църкви получават повече новообърнати (в някои случаи почти са залети от тях) докато други енории почти не растат.

Видях един човек да коментира във Facebook, че енориите с експлозивен растеж трябвало да „дадат шанс“ на другите енории. Но какво означава това? Някой в растящата енория казва ли на хората да стоят далеч от други храмове? Вероятно не. И двата вида енории се намират еднакво лесно в Google.

Това ще бъде трудно за възприемане от някои енории, но мисля, че трябва да се каже: ако една енория не вижда растеж по време на тази вълна от обръщания, докато съседна енория го вижда, тогава нерaстящата енория трябва да се запита защо.

Защо е така? Защо, когато има множество църкви и множество избори наблизо, някои енории растат, а други не?

Най-общо казано, растежът се случва там, където има съчетание от дружелюбни хора и преобладаваща употреба на английски език. Добър знак е, ако енорията е растяла още преди да започне тази вълна̀ – тогава сега ускорява още повече. Ако не е растяла преди това и има други възможности наблизо, вероятно ще продължи да не расте.

Един от факторите, които трябва да имаме предвид, е огромното влияние на поколението на бейби бумърите в нашите общности. В много случаи това са хората, които са изградили нашите енории или са деца и внуци на тези, които са го направили. Но те са и последното поколение, което е било последователно религиозно преди възхода на т.нар. „никакви“ — религиозно необвързаните, хората, които в анкетите и преброяванията отбелязват „никое от горните“.

В момента бейби бумърите все още съставляват значителна част от православното население – всъщност от всяка религиозна общност в Америка. Но след 25 години те по същество ще са изчезнали. Те вече си отиват.

Със загубата на бейби бумърите и с нарастването на милениалите и особено на поколението Z сред новообърнатите, православието в Америка ще стане по-младо и много по-американско по идентичност.

Енориите, които са готови за наплива – организирани, приветливи и желаещи да интегрират новообърнати – ще растат и ще раждат нови мисии. Енориите с преобладаващо американски културен характер скоро ще надминат по брой тези, чиято култура е свързана с имиграцията.

Знам например за една бързо растяща енория, която планира да основе поне три мисии – по една на всеки няколко години през следващите години.

Енориите, които не са готови, но са единствените наоколо, ще бъдат залети и ще се променят радикално в рамките на едно поколение. Ако издържат бурята на тази промяна, ще излязат от другата страна доста различни. Ако не, ще се сринат и новите хора вероятно ще започнат собствена енория.

Енориите, които не са готови и са в същия район като подготвените енории, вероятно ще западнат и може дори да се сринат поради липса на ресурси – ще им свършат средствата да плащат на свещеника, който – тъй като имаме недостиг на духовенство – ще бъде преназначен в по-голяма и по-жизнена енория. Ще им свършат средствата да поддържат  исградата си и тя ще бъде продадена – може би дори на мисионерска енория, основана от някоя от растящите енории.

Другата възможност за такива енории е да бъдат обновени от имигранти, но това само ще отложи или срива, или културната промяна, защото имиграцията не трае вечно. Внуците на имигрантите почти никога не говорят езика на своите баби и дядовци имигранти, което означава, че тяхната идентификация с тази култура е много по-слаба дори от тази на родителите им, много от които също няма да говорят този език.

Но така или иначе такива енории ще станат малцинство и може да се окажат маргинализирани.

Повечето от нас нямат представа колко радикално се променя съставът на нашата църква. Нека да дам една отправна точка, която мисля, че ще ви изненада – нашите най-добри оценки сега са, че около 14% от православните християни в Америка са от испаноезичен произход. Това не е начинът, по който някой си представя православието в Америка, но това вече е част от това кои сме ние.

Нямам представа колко дълго ще продължи тази вълна от обръщания. Тя няма да продължава вечно. Но дори да приключи днес, случилото се през последните пет години ще се усеща поколения наред. Промяната вече е тук – и тя дойде неочаквано.

Много от нас – повечето от нас – все още не са готови. А целият този натиск се усилва от настоящия недостиг на духовенство.

Сега знам, че някои, а може би всички мои предположения са спорни. Те може да не се развият така, както мисля. Разбирам привързаността, която хората имат към своя език и култура. И повярвайте ми, аз обичам разнообразието от култури, което се среща в православието в Америка.

Само тук, в долината Лихай в Пенсилвания, имаме енории от гръцката, сирийската, руската, украинската, карпаторуската традиция. А ако изброите самите хора, ще откриете още много културни и етнически традиции. И те са прекрасни. Обичам ги.

Мисълта, че всичко това може да се промени в нещо друго, може да бъде смущаваща. Не искам това разнообразие да изчезне. Но въпросът, който трябва да си зададем, не е какво искаме да се случи в нашите енории, а какво всъщност се случва, независимо дали ни харесва или не.

Мисля, че моите разсъждения тук се основават на наблюдаеми факти и на модели, които вече наблюдаваме да се разиграват по много начини от поколения насам. Така че, ако това наистина са фактите (а аз мисля, че са) тогава, след като се изправим пред тях, можем да попитаме как трябва да отговорим.

И това ни връща към онова, което отец Томас Хопко каза, когато проповядва на Неделя Православна преди 14 години, през 2012 г. Ето един цитат от неговата проповед:

Тържеството на Църквата са малките групи хора, които са останали верни на Бога през годините. Това е всичко. Нищо повече. И те са страдали и са били преследвани заради това. О, Всемогъщи Боже, нека се опитаме да бъдем едни от тези малцина – и може би Бог ще се смили над нас. А дори и да не можем да бъдем от тези малцина, нека поне се опитаме да подражаваме на техния пример.

За мен е ясно – и се надявам да е ясно и за вас – че случващото се в православието в Америка е дело на Светия Дух. Да, има различни културни течения. И не – ние, православните, не сме единствената религиозна група, която се променя от тези течения. Но откога делото на Светия Дух е напълно отделено от движенията на света?

Така че дори да не сте съгласни с всичките ми предположения, надявам се да се съгласите с мен в едно: тези многобройни хора, които се появяват на нашите врати, или в някои случаи на вратите на други енории, а не на нашите, са изпратени при нас от Бога.

И ако са изпратени от Бога, това означава, че ние имаме дълг като православни християни да ги посрещнем, да ги изцелим, да ги направим не наши гости, а наши братя и сестри; да ги направим наше семейство.

Това е нашият дълг, всъщност нашата идентичност като едната, свята, вселенска и апостолска Църква.

Правим това, както каза отец Томас Хопко – като бъдем верни, дори ако сме малка група, от която светът не се интересува.

Правим това, като отваряме вратите си – и всъщност сърцата си – за хора, които не са от нашия произход. Хора, които нямат нашия опит. Хора, които са изранени от един нихилистичен, клоунски спектакъл на свят, който ги мрази и няма никакъв смисъл.

Правим това, като им показваме онова, което сам Христос каза, че ще бъде белегът на Неговите ученици: любов.

Ако имаме любов един към друг и ако, както Христос направи, включим в това „ние“ и „един към друг“ и непознатия на вратата, тогава наистина ставаме истинското Тържество на Православието.

Нека Христос, нашият Бог, ни даде любовта, смирението, търпението, силата и радостта отново да бъдем Негов апостолски народ. Амин.

Дарение с кредитна/дебитна карта