Из живота на един митрополит

Много обичам истории от живота на митрополит Антоний Сурожски. Често се срещат в спомените на хората за него, а и самият той е разказвал немалко такива. Най-характерното в тях е чувството за самоирония и светлата радост, така присъщи на този човек. Реших да събера на едно място онези случки, които най-много ми харесват.

+++

Бащата и дядото на бъдещия митрополит Антоний Сурожски (Андрей Блум) работели като консули на Изток. Затова в ранното си детство той живял в Персия, а след революцията семейството му се преселило в Европа.

Първият път, когато тръгнал на училище, бил във Виена. Там учил година и половина и с този период е свързана една забавна история.

Родителите му го завели на разходка в зоологическата градина. А на следващия ден в училище им дали съчинение на тема: „Какви искате да станете, като пораснете?“

„Разбира се – спомняше си митрополит Антоний – малките австрийчета написаха всякакви добродетелни неща: един искаше да стане инженер, друг – лекар, трети – нещо друго. А аз бях толкова вдъхновен от това, което бях видял предишния ден в зоопарка, че написах, и дори нарисувах чудесна илюстрация: „Искам да бъда маймуна.“

На следващия ден отидох на училище с надеждата да оценят творческите ми дарби. Вместо това учителят ме изправи пред класа и започна да ме мъмри: „Руски варварин! Дивак! Не можа ли да измислиш нещо по-добро от това да се върнеш в лоното на природата!““

+++

Родителите възпитавали Андрей твърдо, но не жестоко. Той разказваше един характерен епизод:

„Веднъж майка ми ми нареди нещо, а аз отказах да го направя. Тя спокойно каза, че ще стане така, както е казала. Два часа се търкалях по пода, гризях килима и пищях от възмущение, отчаяние и гняв. А майка ми седеше в креслото, четеше книга и чакаше да приключа.

Бавачката няколко пъти влизаше и казваше:

— Госпожо, детето ще се разкъса!

А майка ми отговаряше:

— Излезте.

Когато най-после се успокоих, тя каза:

— Свърши ли? Сега направѝ това, което ти беше казано.

Това беше абсолютен принцип.“

+++

Истинско дворянско възпитание му давал и баща му.

„Веднъж се върнах от лятна ваканция. Баща ми ме посрещна и каза:

— Тревожех се за теб това лято.

Аз на шега отвърнах:

— Страхуваше се да не си счупя крака или да се пребия?

Той каза:

— Не. Това няма значение. Страхувах се да не изгубиш честта си.

И добави:

— Запомни: дали си жив или мъртъв трябва да ти бъде напълно безразлично — както трябва да бъде безразлично и на другите. Единственото, което има значение, е за какво живееш и за какво си готов да умреш.“

+++

Отчасти заради това изострено чувство за чест и достойнство Андрей едва не станал атеист. През 1923 г. семейството му се оказало в емиграция и в крайна бедност. Тогава католическата църква предлагала стипендии за руски деца. Майка му завела Андрей на разговор. Поговорили с него и сякаш всичко било уредено, но точно преди да си тръгнат, представителят на църквата добавил:

— Разбира се, всичко това предполага, че момчето ще стане католик.

Андрей бил толкова възмутен, че скочил от стола и казал на майка си:

— Да си тръгваме. Не искам да ме продаваш.

След това решил: ако това е Църквата, няма никакъв смисъл да има нещо общо с нея. Той попаднал в едно от най-лошите безплатни училища в Париж, където всеки ден трябвало буквално да се бори за живота си. И само една лична среща с живия Христос по-късно го върнала към вярата.

+++

Училището се намирало в истински бедняшки квартал — място, където дори полицията се страхувала да влиза. От бъдещия митрополит там бързо направили „малко зверче“: първо го научили да понася побои, а после – да се бие до смърт. Учителите изобщо не обръщали внимание на това, което се случвало.

Веднъж група ученици го биела и той паднал в краката на минаващ учител, молейки за помощ. Учителят с отвращение го отблъснал с крак и казал:

— Не се оплаквай!

„Никога в живота си не съм изпитвал толкова страх и толкова болка — и физическа, и душевна — както тогава“, спомняше си той в старостта си.

+++

В почивните дни децата ги пускали у дома, но Андрей всъщност нямал къде да отиде. Баща му се бил отделил от семейството и живеел като своеобразен монах. Майка му живеела в малка стаичка в хотел, където не ѝ било позволено да държи сина си през нощта. Затова в шест вечерта тя тържествено извеждала Андрей навън, така че собственикът да го види. После се връщала и го разсейвала, а момчето на четири крака пропълзявало между бюрото и краката ѝ обратно в стаята. На сутринта по същия начин изпълзявал навън, за да може после да се върне вече „официално“ и да прекара деня с майка си.

„Беше много унизително – казваше митрополит Антоний – да усещаш, че не просто си излишен, а направо нежелан, че никъде за теб няма място. Не е чудно, че понякога в свободните дни бродех по улиците с надеждата да ме блъсне кола и всичко това да свърши.“

+++

Когато бил на около четиринадесет години, Андрей заедно с деца на други емигранти попаднал на беседа на отец Сергий Булгаков.

„Това, което той говореше – разказваше по-късно митрополит Антоний – ме доведе до такава ярост, че не можех да се откъсна от думите му. Той говореше така, сякаш говори на малки диви животни, и се опитваше да ни обясни всичко хубаво, което има в Евангелието: кротостта, смирението, притихването – всички онези „робски“ добродетели, за които ни упрекват още от времето на Ницше.“

Всичко това – особено заповедта за любов към враговете – толкова противоречало на собствения му житейски опит, че той веднага се прибрал у дома. Решил да провери дали Христос наистина е казал всичко това. И ако е така – да свали кръста от шията си и окончателно да скъса с всичко.

Отворил Евангелието от Марк и започнал да чете. В един момент почувствал, че от другата страна на масата стои Христос. Усещането било толкова силно, че той прекъснал четенето и се огледал. Нищо не видял и нищо не чул, но присъствието на Бога било за него напълно несъмнено. Тогава си казал: „Щом усещам присъствието Му, значи Христос е жив. Значи е възкръснал. Значи всичко, което се говори за Него, е истина. Значи животът има съвсем друг смисъл.“

„На следващата сутрин излязох навън и вървях като в преобразен свят. Всеки човек, когото срещах, гледах и си мислех: Бог те е създал от любов. Той те обича. Ти си ми брат, ти си ми сестра. Ти можеш да ме унищожиш, защото не го знаеш — но аз го знам. И това е достатъчно.“

+++

След като открил вярата, както често се случва с новопокръстените, Андрей започнал много ревностно да води християнски живот. Молел се по осем часа на ден.

„Помня – разказваше той – как веднъж се молех в стаята си в най-възвишено духовно настроение. Изведнъж баба ми отвори вратата и каза:

— Морковите трябва да се обелят.

Скочих възмутено:

— Бабо, не виждаш ли, че се моля?

Тя спокойно отговори:

— Мислех, че молитвата означава да бъдеш в общение с Бога и да се учиш да обичаш. Ето ти морковите и ножа.“

+++

„Когато живеех с майка ми и баба ми – разказваше митрополит Антоний – в апартамента ни се появиха мишки. Бяха толкова много, че тичаха на цели върволици. Не знаехме как да се отървем от тях. А капани не искахме да слагаме, жал ни беше да ги убиваме. Тогава си спомних, че в требника има молитва, с която един от светците увещава дивите зверове. В нея се започва с лъвове и тигри и се стига чак до дървениците.

Реших да опитам. Седнах на леглото пред камината, сложих епитрахила, взех книгата и казах на светеца:

— Не вярвам, че ще стане нещо, но щом ти си написал тази молитва, значи си вярвал. Аз ще кажа твоите думи. Може би мишката ще повярва. А ти се помоли това да подейства.

В този момент излезе една мишка. Прекръстих я и казах:

— Седни и слушай!

Прочетох молитвата. После пак я прекръстих:

— Сега върви и кажи на другите.

И след това – колкото и странно да звучи – в дома ни повече нямаше нито една мишка.“

+++

Преди да стане монах, Андрей силно мечтаел за медицинска кариера и решил да държи важен изпит. Разказал това на духовния си отец. Старецът го погледнал и казал:

— Това е чиста суета.

— Тогава няма да отида — отвърнал Андрей.

— Не — казал духовникът. — Иди на изпита. И се провали. Нека всички видят, че не ставаш за нищо.

Андрей бил поразен, но го послушал. На изпита написал пълни глупости, дори по теми, които добре знаел. Получил ужасна оценка и се озовал в самия край на списъка.

„Всички казваха: Никога не сме мислили, че си такъв глупак. Но това ме научи на нещо, на което никакви проповеди за смирението не биха могли да ме научат.“

+++

Отец Атанасий дълго отказвал да постриже Андрей, казвайки: „Ти не си готов да се отдадеш докрай.“ Той спорел: „Готов съм!“

„Не – възразявал духовникът – когато дойдеш при мен и кажеш: дойдох, правѝ с мен каквото искаш; готов съм още сега да не се върна у дома и никога да не дам на близките си да узнаят какво е станало с мен и да не се тревожа за съдбата им — тогава ще поговорим. Докато се тревожиш за майка си или баба си, още не е дошло времето за постриг — не си се доверил на Бога.“

Дълго митрополит Антоний трябвало да се учи, че Божият призив е абсолютен. Накрая разбрал, че е готов да направи избор и веднага отишъл при духовника си.

Андрей очаквал той да му заповяда никога повече да не се връща у дома и да се откаже от срещите с близките си. Но отец Атанасий обещал да го постриже след седмица, а дотогава му наредил да се върне при роднините си. На изненадания въпрос на Андрей „Как така?“ той отговорил: „Да — ти се отказа от дома и близките си. А сега се върни там по послушание.“

+++

Три месеца след пострижението духовникът на митрополит Антоний починал. Дълго време той не можел да разбере какво да прави – да замени отец Атанасий с друг духовник му се струвало немислимо.

„Помня – разказваше той – седях в стаята си и си зададох въпроса: какво да правя? И изведнъж с пълна яснота в душата ми прозвуча: „Защо търсиш духовник? Аз съм жив…“ И с това приключих търсенето си.“

+++

В началото на войната Андрей Блум бил хирург в полева болница. В отделението му умирал млад войник. Лекарят се приближил до него и го попитал как се чувства. Войникът спокойно го погледнал и казал: „Днес ще умра.“ „Страх ли те е?“

„От смъртта не ме е страх, но ми е мъчно, че ще умра съвсем сам. Ако умирах у дома — около мен щяха да са жена ми, майка ми, децата, съседите. А тук няма никой…“

„Не е вярно – отвърнал Андрей Блум – аз ще поседя при теб.“

„Дори да седиш тук, в някакъв момент ще те изгубя и ще вляза в това страшно самотно място – точно когато е най-страшно да умираш.“

„Не – казал лекарят. – Първо ще разговаряме. Ще ми разкажеш за селото си, за жена си, ще ми дадеш адреса ѝ. После ще започнеш да отслабваш и няма да можеш да говориш, но ще можеш да ме гледаш. Тогава ще хвана ръката ти. Ще усещаш ръката ми в своята. Ще стискам ръката ти, за да знаеш, че не съм си тръгнал – че съм тук. И ще знаеш, че до последната минута не си бил сам.“

И така станало. През цялото време, докато Андрей Блум работел в болницата, той седял до всеки човек, който умирал там. Никой от тях не умрял сам.

+++

По време на войната митрополит Антоний бил участник във френската Съпротива (в която участвали много руски емигранти). Веднъж в метрото го спрял полицай и се канел да го арестува, като английски шпионин.

„В този момент – казва митрополит Антоний – напълно почувствах какво означава да живееш в настоящето. Миналото вече го няма. То е свършило и не може да се върне. Бъдещето още го няма. Не знам какво ще бъде и от мен не зависи. Има само този момент, в който стоя, проверяват документите ми — но всъщност нищо страшно не се случва.“

И когато го разбрал, почувствал се напълно спокоен.

„Реших поне с удоволствие да бъда арестуван. Казах:
„Чудна война върви — ние ви бием!“
— „Как така, значи сте против германците?“
— „Да.“
— „Знаете ли, и аз съм… (това беше френски полицай на служба при германците). Бягайте по-бързо…““

+++

В началото на свещеническото си служение той преживял удивителен опит. Едва станал свещеник и, започвайки първата си Литургия, изведнъж разбрал, че не е в състояние да извърши това тайнство – толкова много го било страх.

Тогава казал: „Господи, какво да правя?!“

И в същия момент почувствал как между него и престола някой застава, така че той трябвало да отстъпи назад.

И през цялата Литургия произнасял думите, които свещеникът трябва да произнася, и знаел, че Извършителят на Литургията е Сам Христос, Който стои между престола и него.

+++

В първите години от служението си в Лондон отец Антоний говорел лошо английски и затова проповедите му ги пишела майка му, а той ги четял „по лист“. Веднъж след службата към него се приближил местен свещеник и казал:

„Отче Антоний, през живота си не съм чувал нещо по-скучно от вашата проповед. Трябва да говорите без записки.“

„Отче Лев – отвърнал митрополит Антоний – ако говоря без записки, всеки път, когато отворя уста, ще казвам някаква глупост.“

Свещеникът се усмихнал:

„Тогава поне ще можем да се смеем от сърце, вместо да умираме от скука.“

+++

Всяка служба, която водел митрополит Антоний, завършвала с проповед. Само веднъж той нарушил този обичай и отказал да проповядва. Този ден излязъл на амвона и казал:

„Снощи в нашата църква за пръв път дойде жена с малко дете. Детето шумеше, тичаше и някой от вас си позволи да се приближи до тази жена и да ѝ направи забележка, че детето ѝ пречи да се молите. Как смеете в Божия дом да поучавате някого! Жената си тръгна. Не знам кой от вас ѝ го каза и не искам да знам, но нареждам този, който го е направил, до края на живота си да се моли за спасението на душата на тази жена и на детето ѝ. Изобщо не искам да виждам никого от вас!“

Обърнал се и си тръгнал.

+++

Веднъж младият свещеник Антоний бил изпратен да служи преди Рождество в дом за възрастни хора. След службата една възрастна жена го спряла и казала:

„Отче, вече четиринадесет години непрестанно повтарям Иисусовата молитва и никога не съм почувствала Божието присъствие.“

Той ѝ отговорил: „Ако непрекъснато говорите, кога ще дадете възможност на Бога да каже нещо?“

После ѝ дал съвет: „След закуска подредете стаята си, сложете удобен стол, запалете кандилото пред иконата. После вземете плетивото си и петнадесет минути просто плетете пред Божието лице. Но ви забранявам да казвате каквато и да било молитва.“

След известно време жената се върнала при него.

„Знаете ли — получи се. Седнах и се порадвах колко уютна е стаята ми. После започнах да плета в тишината. И постепенно усетих, че тази тишина не е просто липса на шум. Тя има плътност. Започна да ме изпълва. И изведнъж разбрах, че тази тишина е Присъствие. А в сърцевината ѝ беше Този, Който е самата Тишина, самият Мир, самата Хармония.“

+++

В енорията на лондонския събор „Успение на Пресвета Богородица“, където служел митрополит Антоний Сурожки, имало една монахиня – майка Серафима, англичанка, на около осемдесет години. Манастирът, в който живеела, бил закрит и владиката Антоний я устроил към храма. Майка Серафима винаги идвала първа – почиствала кандилата, палела свещите. Веднъж ѝ открили рак и решили да направят операция, макар че шансовете за благополучен изход били малки. След службата тя се приближила до митрополита, за да се сбогува.

А той я погледнал и казал: „А кой тогава ще чисти кандилата?“

Тя се натъжила: не стига че има рак, ами и митрополитът е недоволен! Прибрала се у дома, легнала и усеща – сякаш нещо вътре в нея се скъсало. На сутринта станала, отишла в болницата. Преди операцията ѝ направили рентгенова снимка. Лекарят погледнал снимката и казал: „Слушайте, операция тук не е нужна – тумор няма.“

Направили ѝ кръвопреливане и я пуснали да си отиде.

+++

Владиката живеел много скромно, да не кажем бедно. Кърпеният му подрасник станал пословичен сред енориашите. Епархията му плащала съвсем малка заплата, защото енорията била бедна. Той обаче смятал, че и тези пари е длъжен да изработи като пазач в собствения си катедрален събор. Затова в продължение на много години сам посрещал посетителите, отварял им вратата, показвал им събора и ги съпровождал до църковната лавка, ако искали да си купят нещо.

„Не мога да вися на врата на енорията“, казвал той.

+++

Митрополит Антоний изживял дълъг и изпълнен живот. За него са запазени много спомени и подобни истории за живота и служението му могат да се разказват безкрайно. Но най-важното, което отбелязват мнозина от онези, които са се срещали с него, е, че той умеел да вижда във всеки човек искрата на Божествения огън – и помагал на хората да се разгорят от този огън.