Адската Пасха

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

Христос воскресе. Много бих искал днес да напиша светли, добри, радостни думи. Но не мога да се преструвам, да изобразявам нещо, което сега не притежавам. Затова пиша за онова, което лежи на душата ми. Пиша за своите — за тези, които ще разберат. За онези, които, както и аз, живеят на фронтовата линия; които всяка нощ, а вече и всеки ден, чуват над главите си звука на дронове, взривове от авиобомби и ракети. За които горящите домове и срутените входове станаха ежедневен фон, а ежедневната смърт на хора — обичайна статистика.

На вас казвам: Христос воскресе! В нашия ад дойде Пасха.

Гледам иконата на Възкресението и виждам, че именно това е изобразено там: Слизането на Христос в ада. Там Спасителят влиза в най-дълбокото място на човешкото отчаяние. Бог някога казал на преподобния Силуан Атонски: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай“. Бог не гледа на нашите страдания „отгоре“ — Той е вътре в нашата тъмнина.

Пасхата Христова започва не в сиянието на светлината, а в тишината на гроба. По тялото на Възкръсналия Христос са останали рани. Същите рани сега са и по нашите души, а у онези, които са оцелели след ударите — и по телата. Както върху тялото на Христос, тези белези вече са част от нашата памет и нашата вечност. Пасхата ни учи, че някога те могат да станат източник на светлина. Нашият живот и всичко, което е било в него, няма да изчезне — то само ще промени своята форма.

Домът, в който прекарах детството си, сега е превърнат в купчина тухли. Малкото градче, в което ходех на детска градина и училище, където за първи път влязох в олтара, лежи в руини. Него вече го няма. Но в Бога вечно живее логосът на този град, Неговият замисъл за него. И когато дойдат новото небе и новата земя, този град с неговите цветя и алеи ще намери своето място, и в него ще живеят праведниците от това градче.

А сега… онова, което се случва в нашата страна, а и в целия свят, показва, че над земята постепенно се спуска тъмен, смъртоносен мрак. Той носи със себе си смърт, плач, стонове и сълзи. Никой човек не може да избегне смъртта. Смъртта е някаква особена почва, върху която трябва да поникне онова, което не може да бъде разрушено от бомби. Пасхата е обещание, че Бог ще събере всяко парче от нашия разбит дом и всяка сълза, за да сътвори от тях нещо ново, в което „смърт не ще има вече; ни плач, ни вик, ни болка не ще има вече“ (Откр. 21:4).

Хайдегер казваше, че истинското съществуване започва, когато човек осъзнае своята смъртност. Това е вярно, защото смъртта е главната смислообразуваща формула на човешкия живот. Но в християнството тази формула се чете по свой начин. Не миналото определя бъдещето, а вечността дава смисъл на настоящето. Сега нашето страдание престава да бъде безсмислен отпадък на историята. То се превръща в „родилни болки“ на новото битие. Пасхата казва: „Злото е реално, но не е окончателно“.

Христос възкръсва като Личност — със Своето име, история и тяло. Това означава, че нашата уникалност не е временна пяна върху вълните на битието. Ние сме важни за Бога изцяло. Възкресението е най-висшето утвърждение на ценността на конкретния, неповторим човек. Живеейки на земята, ние съзиждаме не за да оставим следа в историята (която така или иначе ще се изтрие заедно с нашето име), а защото съзиданието е езикът на вечността. Всяка проява на красота, доброта или истина става част от „небесния Йерусалим“. Нашите малки, незабележими като песъчинки съдби по удивителен начин се вплитат в голямата история на света, в която всичко има значение. Всеки наш избор, всяка стъпка и дори всяка наша мисъл полагат своя неповторим рисунък в вечната памет.

Когато виждах убити деца, смазани под плочи след поредния удар, не знаех какво бих могъл да кажа на техните родители в този момент. И се запитах: а какво би казал в този случай преподобният Серафим Саровски? Навярно същото, което винаги е казвал: „Радост моя, Христос воскресе!“ Може би той би посочил на тези родители небето и те биха видели в каква сияйна светлина сега се намират тези невинни мъченици на тази безсмислена война.

Какво мога да кажа сега на себе си и на всички нас? Само едно: „Всичко, което ни плаши — вече е победено. Всичко, което обичаме — ще бъде запазено“. Това е законът на пасхалното съхранение на енергията.

Живеем в удивително време. Смъртта още отнема тела, болката още е реална, но властта ѝ вече е подкопана. Ние сме хора, които са видели първия лъч на слънцето, макар че в долината още стоят гъсти сумраци. Ние гледаме на света с очите на Онзи, Който знае финала. А този финал не е тъмнина, а пир. Камъкът е отвален от Гроба не за да помогне на Христос да излезе от пещерата. Това не Му е било нужно. Той е отвален, за да можем ние да надникнем вътре и да видим: там няма смърт. Там са само оставените пелени на старите тревоги и внимателно свитият настрани плат на болката.

„Радост моя“ на преподобния Серафим не е за веселие. В християнския смисъл радостта не е отсъствие на страдание, а присъствие на смисъл. Когато се случи нещастие, то заема целия хоризонт. Човек усеща, че стената на смъртта или загубата е окончателна. Но Възкръсналият Христос ни казва: „Да, сега е тъмно и много те боли, но това не е стена, а врата“. Скръбта остава реална, но престава да бъде безнадеждна. Можеш да плачеш, както Христос плака за Лазар, можеш да се страхуваш, както Христос се страхуваше в Гетсиманската градина, но трябва да помниш, че този влак те води към дома. И прозорците на този дом светят от бъдещето към настоящето.

Ако Христос е възкръснал, то всяка частица истинско добро, любов, нежност и връзка между хората не се изхвърля в „кошчето на историята“, а преминава във вечността. Скръбта е цената, която плащаме за любовта. Но радостта на преподобния Серафим е гаранцията, че тази цена не е платена напразно.

Не можем да спасим целия свят, но можем да върнем мира в собственото си сърце. Да го съхраним сред ада на войната, омразата, безумието и страха. Точката на опора е вътре в нас — това е нашата вяра. Нека запомним тази формула: „Всичко, което обичаш — ще бъде запазено, всичко, което ни плаши — вече е победено“.

Вече няма да се възроди градът, в който е минало моето детство. Но във вечния живот на същото място ще стои нов град, в който ще живеят добри хора. И в този град вече няма да има нито скръб, нито болка, нито страдание.

Когато се сблъскваме с поредната новина за смърт, болест или подлост на политици, ние автоматично поставяме трагедията в центъра на вниманието. Преподобният Серафим предлагаше с волево усилие да поставим в центъра факта на победата над трагедията. Това не е отричане на реалността (той е виждал и рани, и сълзи), а пренасочване на вниманието от „процеса на умиране“ към „факта на живота“. Голямата тайна е, че радостта е усилие, а не емоция.

За преподобния Серафим радостта не е била чувство, което идва от само себе си. Тя е била позиция. Той вярвал, че човек може да избере — да гледа в бездната или да гледа към светлината, която осветява тази бездна. Неговото „Радост моя!“ не е комплимент към събеседника, а констатация за това кой е човекът във вечността, въпреки всичките му сегашни белези и грешки.

Войната се стреми да завладее не само територии, но и вътрешното пространство на човека. Нейната цел е да засели в душата омраза, страх и опустошение. Волевото усилие тук е да кажеш: „Можете да разрушите дома ми, можете да ме убиете или осакатите, но няма да ме накарате да стана огледало на вашата тъмнина“.

Радостта е запазването в себе си на способността да виждаш човешкото, да състрадаваш и да съзиждаш въпреки разрушението. Това е утвърждение, че животът в нас продължава, докато в нас е жива любовта, а не само инстинктът за оцеляване. Това е нашата Пасха, нашата победа с Христос, нашата радост, която никой не може да ни отнеме.

Христос воскресе!

Дарение с кредитна/дебитна карта