Пасха

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

Има нещо забележително в това, че в нощта срещу Пасха в храмовете се появяват хора, които почти никога не ходят там. Нещо тайнствено, не винаги осъзнавано, неразбираемо ги привлича натам… Има хора, които не се смятат за християни, но на Пасха непременно се стараят у дома им да има поне боядисани яйца, козунаци и „сирена пасха“ (вид пасхален хляб, бел. ред.). Щом сме разумни, цивилизовани хора, добре би било да се замислим какво означава всичко това. Откъде идва, какво отношение има към християнската традиция? Или това са просто остатъци от езичеството? И доколко е вярно изобщо, че има такива езически остатъци?

Да, древният човек е умеел да благоговее пред величието на възраждащата се природа. Той я е гледал с други очи – за него природата е била и майка, и сестра. И когато след зимния сън тя се събуждала, възкръсвала, човекът ликувал. И не само защото получавал повече храна, а защото усещал нещо особено – сякаш някакви особени потоци се изливали върху него от Вечността, от Космоса.

Затова Църквата не е отрекла тези езически елементи в пасхалните празници. Най-напред самият козунак. Какво символизира той? Човекът събирал остатъците от реколтата на миналата година и като спомен и благодарност за приключения труд изпичал такива хлябове – понякога във вид на птици, понякога в продълговата форма, както правим и днес.

А „пасха“ – това е изпечена форма със знаците на Възкръсналия Христос: ХВ – Христос Воскресе. Нарича се „сирна пасха“, за да се различава от козунака.

Яйцето е чудесен символ, най-древен езически символ на възкресението от мъртвите: яйцето изглежда като мъртъв камък – гладко, неподвижно, но в него тупти живот, в него е скрито удивително чудо. Помислете как израства това чудо: живо, донякъде мислещо, несъмнено чувстващо, красиво движещо се същество, скрито в малкото бяло продълговато кълбо. Затова хората винаги са ценили яйцето като символ на вечния живот, на съживяването, на възкресението.

Имало е и такъв стар обичай: яйцата се поставяли върху покълнала трева. Рано напролет се правел малък „градински“ сандък, в който се засявали семена, най-често овес. Под топлината на слънцето пониквали първите зелени стръкчета, и сред тях се поставяли боядисаните яйца. Този обичай съществува почти у всички европейски народи. За децата е останал обичаят да играят с яйца – търкаляли ги, и печелел този, чието яйце остава цяло при удара – нещо като билярд.

Имало маски, карнавали, различни пасхални игри – време на освобождение и необикновена радост. Мнозина от вас са чували, а някои и виждали, как в предпразничните дни дворовете на църквите се изпълват с хора, които носят своите дарове: козунаци, пасхи и яйца. Спомням си от детството – макар това да беше сталинско време и не беше лесно – щом настъпеше Велика събота, по ранните полутъмни улици се точеха редици от хора с бели вързопчета в ръце. Лесно беше да се разбере накъде отиват – да осветят пасхалната си трапеза.

Защо се освещава трапезата? Защото човекът, който е постил, стига до момента, когато постът свършва, и както Божието благословение е било върху постната храна, така трябва да бъде и върху блажната. За да не мисли човек, че месото или сиренето са нечисти сами по себе си. Господ Иисус отхвърля мисълта, че храната може да бъде нечиста – нечисти могат да бъдат мислите и делата на човека.

Благословението на трапезата е благословение на живота, на човешката радост, на труда, който ни дава тази храна. Такъв е смисълът на този обряд. А какво стои зад всичко това? Ще се докосна накратко до тази важна тема.

Земният живот на Иисус Христос, Неговото кратко свидетелство пред света завършва с крах, с дълбока трагедия. Учениците Му – както всеки човек – търсели победа над злото, външно тържество и могъщество. Те виждали, че в Учителя има сила: Той изцелява, спира бесновати, преминава невредим през тълпите. И изведнъж всичко свършва – сякаш в Гетсиманската градина, където Той се моли да го отмине чашата, всичко това Го напуска.

И започва най-страшното: водят Го като престъпник, унизен, разсъблечен, разпънат между двама разбойници, с подигравателен надпис над главата. Скоро Той издъхва, молейки се за убийците Си… И всичко сякаш свършва. Ето тук би трябвало да свърши и християнството.

Някои казват: учениците са запазили паметта Му. Но те не са били хора, способни да съхранят учение, това са били прости рибари и занаятчии. А пред очите им се е случила катастрофа, унищожила надеждите им: „А ние се надявахме, че Той ще избави Израил“ от потисниците… Състоянието им било страх, отчаяние, дълбоко разочарование. Те прекарали съботата заключени – според еврейския закон в събота не било разрешено да се отдалечаваш от дома си. Те останали в мълчание, в своеобразен ступор, в скръб – не само за близкия човек, а за рухналия смисъл на живота им.

И ето след известно време, рано сутринта, още преди да е изгряло слънцето (по нашата система за измерване на времето това бил първият ден от седмицата, който сега наричаме неделя) при тях притичва Мария Магдалина. Знаем малко за тази жена. Легендите казват, че била блудница. Това често се използва като мотив в романи и филми, макар че нищо не е известно със сигурност; всичко това са измислици. Евангелието казва само, че тя била болна и че Той изгонил от нея седем беса – толкова.

Тя идва и казва: „Видях Го“. Те имат само един отговор – че бедната жена е полудяла от скръб. Но тя разказва, че стояла при гробницата, при склепа, камъкът бил отвален; стояла и плачела, защото други жени видели, че гробът е празен, а щом е празен, значи властите просто са извадили тялото и са го скрили някъде, за да не ходят хората да се молят на гроба. Естествено обяснение.

Тя казва: „Зад мен се приближи човек и ми каза нещо. Аз помислих, че е градинарят (там имало градина и склепът се намирал в нея). Казах му: „Господине мой, ако ти си Го изнесъл оттук, кажи ми къде си Го положил.“ А Той ми каза само една дума: „Мария“ – и аз Го познах; пред мен беше самият Той! Хвърлих се да се допра до Него, а Той ми каза: „Не се допирай до Мене, не се допирай, защото още не съм възлязъл там.“ Странни думи, нали? „Ето, когато възляза, тогава ще се допреш…“ (После ще ви обясня какво означава това).

Разбира се, никой от учениците не ѝ повярвал. Наистина, какво може да каже жена, доведена до отчаяние? Но после идват още няколко жени. Те били тръгнали да извършат последния обряд над Него – помазването. На Изток има такъв обичай: тялото на покойника се помазва със скъпо благоухание – много скъпо вещество. А тъй като Иисус бил погребан набързо (трябвало да се успее преди залез слънце), не били прочетени всички молитви, не било извършено помазването както трябва – и те искали да довършат това.

И така, те тръгнали. Дори не знаели, че склепът се пази. Идват – огромният камък, кръгъл и плосък, който се търкалял по жлеба – е отвален; гробът е празен; и седи младеж в бяла дреха и казва: „Защо търсите Живия между мъртвите?“ Те се ужасили, уплашили се. Имало нещо в този младеж в бяло, което ги изпълвало със страх. Побягнали и не се осмелили да кажат на никого нищо. Страхували се. От какво? Ужас ги обзел – сякаш се били докоснали до някаква неземна, нечовешка тайна.

В същия ден двама ученици вървели към едно село близо до Йерусалим; вървели и разговаряли помежду си, оплаквайки съдбата Му, оплаквайки цялото това нещастие. Настъпвала вечерта… И ето, някой се присъединил и тръгнал редом с тях. „За какво говорите, защо сте толкова тъжни?“ – попитал в здрача непознатият. „Нима си чужденец тук, не знаеш ли – отвърнали те – това беше Иисус Назарянинът, Който умря. Разпнаха Го преди три дни, а ние мислехме, че Той е Спасителят на Израил и на света.“

И изведнъж Той им отговорил: „Неразумни сте вие, бавни и закоравели по сърце. Нима в Писанието не е казано, че Спасителят, когато дойде в света, трябва да пострада, да умре и да възкръсне?“ И започнал да им привежда думите на старозаветните пророци, думите на псалмопевците, където се говори, че Избавителят, приближавайки се към хората, ще понесе страдание – велико страдание, дори до смърт.

И изведнъж им станало леко, спокойно и ясно. Стигнали до своето село… А Той се канел да продължи, и те казали на Непознатия: „Остани с нас, постой при нас, вечеряй с нас – денят вече преваля.“ И Той влязъл… Влязъл при тях в полутъмната стая. Запалили лампите, сложили на масата хляб.

Той взел хляба и го разчупил,  благословил го с онзи познат жест, който бил толкова близък на учениците. И изведнъж те се вгледали в тези черти – и… останали сами двамата… Хлябът лежал на масата – трохи върху покривката, двама ученици в стаята.

Те скочили и казали: „Не горяха ли в нас сърцата ни, когато Той ни говореше? Това беше знак!“ И се втурнали обратно, вече в тъмното, от това село Емаус, стигнали до Йерусалим, потропали на учениците, а те били се били заключили от страх пред стражите и войниците. Когато им отворили, вече нямало плач, нямало траур – всички се прегръщали, смеели се и казвали: „Той се яви на Петър, жените Го видяха!“

И те разказали как са Го познали при преломяването на хляба, в един свещен акт. Ние го наричаме Евхаристия – нашата Литургия. Ние, вярващите, познаваме Неговото велико присъствие чрез преломяването на хляба.

После седели заедно – смутени, развълнувани, но безкрайно радостни, още неразбиращи какво се е случило. И изведнъж чули гласа Му: „Мир вам“. „Мир вам“ означава: „здравейте“, „приветствам ви“. И Той стоял сред тях. Нито вратата се отваряла, нито чули почукване. Лицето Му непрестанно се променяло. Това била удивителна среща, защото не може да се говори за просто „оживяване“ на тялото. Гробът бил празен, но им се явявал един друг, по-различен Иисус. Той им казвал: „Даде Ми се вече всяка власт на небето и на земята“. Бил разпознаваем и неразпознаваем едновременно. Изчезвал така внезапно, както се появявал.

Но трябвало да се живее по-нататък, трябвало да се изкарва прехраната с труда на ръцете.

Повечето били рибари. Отишли на Галилейското езеро, хвърлили мрежите – извадили ги празни, пак хвърлили… Било ранно утро, слънцето още не било изгряло, но повърхността на езерото вече проблясвала. Приближили се към брега и видели в далечината някого. „Имате ли нещо за ядене?“ – извикал Той. Често се случвало хора да идват и да купуват направо от лодките прясна риба. Те отговорили: „Не, цяла нощ ловихме и нищо не уловихме“. И изведнъж си спомнили.

Йоан, най-младият от тях – може би още нямал двадесет години – си спомнил как, когато Господ Иисус ги призовал, било същото: „Петър се трудил цяла нощ и нищо не уловил, но по думата на Иисус хвърлил мрежите – и те се напълнили“. И докато мислел това, от брега се чул вик: „Хвърлете отдясно“. И те като насън хвърлили мрежите и веднага усетили как се изпъват. Хванали греблата и се насочили към брега. Младият Йоан се прилепил до Петър и прошепнал: „Това е Той, това е Учителят“.

А Петър не бил човек, който да разсъждава дълго – препасал се веднага (били полуголи в лодката) и се хвърлил да плува към брега. Когато стигнал, на брега стоял човек с едва разпознаваеми черти; горял огън, на жаравата се печала риба, имало хляб – трапезата била готова. „Елате – казал Той, толкова познат и същевременно непознат – елате, седнете, яжте“. Мълчаливо, един след друг те се подсушавали, сядали край огъня, мълчаливо си подавали хляба и рибата.

И изведнъж всички почувствали, че всичко е както преди. Той е сред тях. Лицето е прикрито, очите сведени… Никой не се осмелил да попита: кой си Ти? Но тези прости сърца изведнъж усетили: това е Среща, това е Посещение.

После Той станал, хванал Симон Петър за ръка, отвел го настрани, а младият Йоан тихо вървял след тях. И Петър чул: „Симоне, Симоне, сине Йонин, обичаш ли Ме?“ „Да, Господи, обичам Те“ – казал той. И чул безкрайно познатия глас: „Паси Моите овце“. И пак го попитал: „Симоне, сине Йонин, обичаш ли Ме?“ „Да, Господи, обичам Те“. „Паси Моите агънца“. И трети път: „Симоне, обичаш ли Ме?“

И тогава Симон си спомнил как три пъти от страх се отрекъл от Него, че „не познава този човек“… Натъжил се и казал: „Ти всичко знаеш. Ти знаеш, че Те обичам“. И отново чул гласа: „Паси Моите овце. Следвай Ме. Когато беше млад, ходеше където искаш; когато остарееш, ще ти вържат ръцете и ще те заведат където не искаш. Следвай Ме“. Тоест – върви по пътя на кръста.

„А той?“ – попитал Симон за младия си другар Йоан. „Не мисли за него. Ако поискам, той ще остане на тази земя, докато дойда. Ти върви след Мен.“

После – отново хълмовете на Галилея. Там навсякъде – места, където Той е бил. Той разпознава всеки хълм. Вие всички добре знаете колко скъпи ни стават местата, където сме се срещали с някого, когото обичаме. И ето – те идват в Галилея, вървят по тези долини, сред смокини, кестени, кипариси, и казват: „Ето тук беше Той с нас, тук говореше това и това, на този бряг извърши такова и такова изцеление…“ И ето, виждат Го да стои на една планина и Той им казва тържествени думи, особени думи, сякаш прозвучали за целия свят, отекнали през всички векове: „Даде Ми се всяка власт на небето и на земята. И тъй, идете, научете всички народи…“ Значи – дадена Му е.

Значи, докато Той носеше Своя кръст на земята, Той не е имал такава власт. Той е бил подвластен на болести, на всички човешки немощи и дори на смъртта. А сега казва: „Даде Ми се всяка власт на небето и на земята. И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух, като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал; и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света.“

Кръщението означава съединяване в едно, в духовна общност, която днес наричаме Църква. Ето какво е кръщението. „В името на Отца и Сина и Светия Дух“ – на Единия Бог, явил се като Създател на света, открил се като Божествена Любов в този свят, в който Той се яви. И на Божия Дух, Който е живял, живее и ще живее в човечеството, в Неговата общност – Христовата Църква.

„Идете и научете всички народи…“ В този момент започва историята на Църквата – преди две хиляди години, от едно малко начало, от малко ручейче.

Какво означава Възкресението? Победа на Истината. Както казва великият руски философ Владимир Соловьов, ако прави бяха Пилат, първосвещеникът и всички тъмни сили, животът би бил безсмислен, защото тогава злото би победило, би пречупило най-прекрасния, най-чистия, безгрешен Богочовек. Но, както ни казва Новият Завет, смъртта не можеше да Го задържи. Нашият дух е безсилен да спре процесите на болестта и разпада, но чистият, обожествен дух е способен да извърши победа над разлагащите се сили на материята.

Ето откъде идва това чудесно историческо събитие: вчера шепа уплашени рибари, днес те излизат на площадите и казват: „Христос възкръсна!“ Това казват те на хората – същите, които вчера се страхуваха дори да шепнат за Него. Това го знаят историците, това го знае историята на света. Никой не е видял тайната, която се е извършила в гроба. И не бива да се опитваме да си я представяме. Но пред нас стои факт: сякаш от малко зърно е станал взрив.

Вероятно мнозина от вас са чували, че според съвременните теории Вселената е възникнала от малко ядро, а после – взрив, голям взрив – и започва да се разгръща мирозданието. Така е и с християнството: посятото някога зърно преминава във взрив, Христос поставя началото на Църквата, и ето – две хиляди години тези църковни галактики се разпръсват в различни посоки.

И още – това означава, че Той е останал с нас. Ето това е най-важното. Например за мен в Църквата са скъпи, разбира се, както от детството, и песнопенията, и църковната архитектура, и традициите, и книгите, и обичаите. Но всичко това би имало преходен смисъл, не по-важен от традициите на древните индианци или египтяни, или на който и да е друг народ или време, ако не усещах, че Той действително е останал, ако не чувах Неговия глас вътре в себе си – ясен глас, по-ясен от всеки човешки глас.

Това е тайната на историята, тайната на земята – Той е останал. Най-великият двигател на историята, скрито, дълбоко е останал в света: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на века“. Той възкръсна, за да присъства навсякъде в нашия живот. И днес всеки може да Го намери. Той не е историческа личност, за която можем да си спомним, а можем и да забравим. Да, Той е живял преди две хиляди години. Да, след десет години ще празнуваме две хилядолетия от Неговото рождение. Но Той не просто е бил – Той е. В това е цялата тайна на християнството, разгадката на неговата сила.

През последните двадесет века е имало много велики учения. Изявявали са се много умове в областта на философията и политиката. На остров Света Елена Наполеон е казвал, че е искал да създаде нова вяра в света. И е казвал: уви, аз със своите полкове и армии не успях да постигна това, което постигна Иисус Христос, Който без армия научи хората да Го обичат в продължение на векове.

Христос винаги е побеждавал безкръвно. И когато в Негово име са се вършели насилия, когато са се опитвали да наложат Евангелието със сила или чрез принуда – това е било измена на Христовия дух. И тогава неизменно е следвало възмездие, историческа разплата. Защо, мислите, в историята на християнските църкви има толкова трагични страници? Защо толкова пъти са претърпявали тежки поражения? Само защото е имало зли политически или други сили? Съвсем не само поради това.

Всичко е започнало от нас, християните. Когато сме отстъпвали от Него, в това вече е имало зародиша на бъдещата катастрофа. И когато днес виждам с тъга и болка в сърцето разрушени храмове или снимка на църква, която вече не съществува, разбирам, че това е дело на варвари, на културни, така да се каже, диваци, дело на тоталитаризма, насилието, нетърпимостта, черната омраза… Но главния корен намирам другаде.

Светинята остава здрава и непоклатима само тогава, когато хората, събрани около нея, не губят духа си. Господ Иисус каза на онези Свои ученици, които искаха да свалят огън от небето, за да накажат грешниците: „Не знаете от какъв дух сте“. Ето думи, които можем да отправим към нашите братя: не знаете от какъв дух сте. Това е много важно.

Нищо случайно няма в историята, нищо случайно няма в живота: каквото сеем, това и ще пожънем. И ако днес плачем над руините на църквите, трябва не по-малко да плачем над миналите грехове и грешки на християните – на нашите предци, духовни и плътски. Нещо очевидно не е било наред, щом се е случило такова нещастие. То не е могло да стане просто така. Защото Той е останал и продължава да действа.

Той каза: „Сега е съд за този свят“. В момента, когато Той дойде, когато Неговият поглед проникна в душите на хората, започна съдът над съвестта и съдбата на всеки човек. И този съд продължава и днес. Този съд е очистване. Този съд ни издига от животинското състояние, от сивотата на делниците, издига ни към духовност, прозрение и към осъществяване на нашия божествен идеал в този земен живот.

Лекция, прочетена на 2 май 1989 г.

Дарение с кредитна/дебитна карта