Богомилството и дуалистичните религиозни движения

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

Размисли на психолога

Времето, в което са възникнали първите наченки на дуалистичния възглед за света, както и първото обособяване на човешкото Аз от съществувалото някога единство на съзнавано и несъзнавано в човека, не може да се определи със сигурност; и едното, и другото тънат в мрака на далечното минало.

Може би първият подчертано дуалистичен мисловен светоглед, разделящ материята-пракрити от духа-пуруша, е създаден в Индия през V или VII в. преди Христа от легендарния основател на системата Санкхя – мъдреца Капила. Бог, Когото признава Санкхя, не е чист субект, Той съдържа в себе си потенциалността на обекта. Оттам и всички неща, които образуват вселената, са субект-обектни. Духът не може да направи нищо, без да се съедини с материята, но тази връзка поражда болка и страдание, които духът не е могъл да предвиди. Освобождението е в обособяването на духа от материята, в пречистването му с помощта на знанието. Ето как още в индийското учение Санкхя намираме наченки на дуализъм и гностицизъм.

Предполага се, че върху Питагор са повлияли не само орфиците, но и Капила. В основата си орфическите и питагорейските тайни учения почиват върху древни форми на шаманизма и магизма, според които душата, която се е „освободила от тялото“ по време на транс, придобива свръхчовешки способности за познаване на тайното и власт над нещата.

Орфическият мит е дуалистичен като цяло. Човешкият род има двойствена природа: духовна и материална. Материалната произхожда от Титаните, а духовната – от Дионис, когото Титаните са погълнали. Питагор вижда в злото космически недостатък, грешка в самата вселена.

Преди да минем към Платон, трябва да споменем също и гръцкия философ Емпедокъл, който приема четири вечни и основни елементи: огън, вода, въздух, земя, с чието смесване, спойка и разпадане всичко възниква и изчезва. Те се задвижват от действието на две основни сили: Любовта (привличащата сила) и Омразата (отблъскващата сила). Светът е създаден от Любовта като кълбо. След определено време обаче от периферията на кълбото започва, поради действието на Омразата, постепенното разпадане на елементите. След определени времеви епохи и в рамките на големи цикли световете се разпадат и отново се възстановяват.

Никой не спори, че тъкмо под въздействието на орфиците и Питагор Платон е стигнал до идеята, че тялото е гроб или затвор, в който е заточена душата, и че едва с помощта на самопознанието и телесната смърт душата може да освободи от тях. Платон, както по-късно и Плотин, е, от една страна, монист, а от друга – и дори в по-голяма степен – дуалист. Бог като Дух оформя материята според света на идеите, но материята е непокорна и Божиите усилия са успешни само частично. Макар в гръцката философия да преобладава монизмът, тъкмо гръцкият дуализъм е от най-голямо значение за формирането на по-късните еврейски и християнски концепции за дявола, без оглед на това, че борбата на духа срещу тялото е според християнството борба срещу греха, а не срещу материята, както е в гръцката философия.

Преди да се обърнем към гностическото учение, да се върнем към Персия и зороастризма поради известното и вероятно оправдано предположение, че сред най-силните фактори, повлияли върху гностицизма и манихейството, е учението, създадено от пророка на древна Персия – Заратустра, за когото все още не се знае кога точно е живял (приетото по-рано твърдение, че е живял около 600 г. пр. Хр. все повече се подлага на оспорвания в полза на предположението, че е живял много по-рано).

Важно е да се изтъкне вярата на Заратустра, че Бог е Създател само на добрите неща в духовния и материалния свят. Той по никакъв начин не е отговорен за злото. Злото идва от духа-рушител – Ахриман, който от самото начало се противопоставя на Бога. Ето защо „Сатаната“ не е паднал ангел – това би направило Бога отговорен за злото, което е неприемливо за Заратустра. Светът е бойно поле, в което се борят силите на доброто и злото. Бог е създал света и човека, за да му помагат в тази борба.

Това, което е от най-голямо значение за нашето изложение, когато става дума за гностицизма – религиозно движение, съществувало в основната си форма още в края на първи век след Христа, за което се смята, че то е могло да се появи съвсем независимо от християнството и преди него – е разграничаването на първата, предкосмична и космогонична фаза на гностическия мит, който тогава все още е подчертано монистичен, и втората му, явно дуалистична фаза. За разлика от хармоничния еманационизъм на Плотин и неоплатониците, гностическият еманационизъм е белязан от катастрофалност. Навсякъде е налице дуализмът: в отношението между света и човека, света и Бога. Според Йонас „и в двата случая става дума за дуализъм на антитетични, а не на комплементарни понятия… Дуализмът на човека и света отразява първичния дуализъм на света и Бога“.      

Песимистичният възглед за света и човека като за творения, създадени не от върховния Бог, а от демиурга, низшето божество, пронизва и практическия живот на гностиците. Само с приемането на едно радикално-аскетично отношение към секса и брака (при което появата на жената се смята от гностиците за извор на злото, а раждането на деца – за множене на душите в плен на тъмните сили) може да се стигне до светлината на знанието, до гнозиса, който освобождава човека от заблудите и злото на този свят, откривайки му директен достъп до истинското Божие царство.

Да обърнем внимание и на Мани и манихейството поради значителното му въздействие върху почти всички дуалистични религиозни движения – от първите векове на християнството и до богомилското движение на Балканите и катарството в южна Европа. Почти сигурно историчната, харизматична личност на Мани, който е смятал себе си за онзи Параклит, Чието идване е предсказал Иисус Христос (Мани е загинал с мъченическа смърт около 277 г. сл. Хр.), е била под несъмненото влияние на староиранския дуализъм. За нашите късни психологически интерпретации от голяма важност е съобщението на Гео Винденгрен, според когото произходът на двамата близнаци Ормузд (Ахурамазда) и Ахриман, принципа на доброто и принципа на злото, които водят изначално война помежду си, е в едно върховно дуално божество, наречено Зерван, бог на съдбата. Пантеистичната основа на зерванизма омекотява радикалния дуализъм на манихеите, не само защото Ормузд е по-мощен от Ахриман, но и защото крайната победа в решаващата битка по време на „третата епоха“ ще се падне на Ормузд, принципа на доброто. Докато „първата епоха“ обхваща състоянието на света преди смесването на доброто и злото, „втората“ – тяхната смесеност и борбата на светлината и мрака, „третата“ ще означава разделението на тези елементи. Тази тройна формула на космичните и земните събития има предходници в текстовете на Упанишадите, т. е. нейният произход е индоирански. Винденгрен с право стига до извода, че Мани не е религиозен философ, а екстатично-синкретичен теософ.

В практичен план манихеите, както и гностиците, водят строго аскетичен живот, отказвайки се от брака, месото и алкохола, сключвайки троен завет (печат върху ръцете, устата и утробата), докато строгият култ, без всякакви изображения, се състои само от молитва.

Ето как в краткия си преглед на най-важните дуалистични религиозни и философски движения от предхристиянско и християнско време стигаме и до месалианите и павликяните, които са дали директно начало на богомилите или пък са повлияли най-много върху тях, макар и да не твърдим (въпреки че сме склонни да го предполагаме), че месалианите, павликяните, богомилите и катарите са звена на една и съща верига, стигаща до гностическо-манихейски извори.

И за месалианите, както и за техните дуалистични предходници манихеите, гностиците и орфиците, човекът е смес на духа и материята, светлината и мрака, доброто и злото. В момента на раждането във всеки човек се заселва добър дух и зъл демон, които ще се борят за него през целия му живот. Телесното в човека е зло по природа, а не поради първородния грях, както учи Църквата. До освобождение от телесното и сетивното не може да се стигне чрез тайнствата кръщение или евхаристия, а само с тотален пост, въздържане от брак, отказ от всякакво имущество, с една дума – с водене на монашески живот и умна молитва, която единствена може да доведе човека до просветление и обожение.

Павликянската теология също приема дуализма на доброто и злото начало, бога на този век и бога на бъдещия век. За разлика от доброто божество, „господаря на бъдещия век“, който няма никаква власт над сегашния свят, лошото божество, демиургът е творец на видимия свят и човешкото тяло. В христологичен план павликянството е докетизъм. Христовото въплъщение, смърт и възкресение са само привидни. Без литургични ритуали, павликяните на своите събрания са практикували само обща молитва на вярващите.

От Бориловия Синодик се вижда, че първоначално поп Богомил е проповядвал в България павликянската ерес и само впоследствие е станал основател на ново еретическо учение. Без да се ангажирам подчертано с никоя от двете основни хипотези за произхода на богомилството, аз все пак съм по-склонен да приема онази от тях, която вижда в него завършек на многостранната еволюция на едно по-старо еретическо и дуалистично наследство, а не онази, според която то е оригинално създание на южните славяни; смятам, че това се потвърждава и от Беседа против богомилите на презвитер Козма от края на Х в., където се казва, че те наричат дявола „господар и владетел на Божието творение“. Всичко телесно, учат богомилите, е въплъщение на злото по самата си природа и е чуждо на душата като чиста спиритуалност. Богомилите отхвърлят Стария Завет, култа към Богородица, прародителския грях и светите тайнства, иконите и кръста. Единствената молитва, която признават, е Отче наш. От своите последователи искат чист и непорочен живот, въздържание от брак, месо и насилие от всякакъв вид.

Интересен факт е, че космогоничното учение на богомилите е с умерено дуалистична ориентация (за разлика от екстремния дуализъм на други ереси). То тръгва от един Бог, създател на духовния свят и материалните стихии, чието отпаднало творение – Сатаната създава с все още неизгубената си творческа мощ за шест дни видимия свят и човека.

От досегашното ни изложение на историята и съдържанието на различните дуалистични направления в религията и философията бихме могли да заключим, че още от най-старите си исторически, а вероятно и праисторически времена човекът е имал силната потребност да противопостави принципите на светлината и мрака, доброто и злото, Бога и дявола (едно дуалистично противопоставяне, което най-общо можем да наречем манихейско) и че тази склонност към дуализъм се корени в психологичните дълбини на собственото му същество. Всяко дуалистично движение, било то в рамките на религията или (впоследствие) на философията, политиката и идеологията, е вторично по природа и не е нищо друго освен проекция на първичния дуализъм в човека като неделима част от най-дълбоката му същност.

Интересно е да се види как появата на дуалистичните идеи и усети в човека се обяснява от две съвременни школи на дълбинната и динамичната психология. Едната от тях тръгва от психоанализата на Зигмунд Фройд и се развива впоследствие самостоятелно в ученията на Мелани Клайн (оценявана като „обективен манихей“) и Ото Кернберг; другата е аналитичната психология на Юнг и на един от най-оригиналните му последователи – Ерих Нойман. Въпреки привидната им нееднаквост, мисля, че ще мога да покажа, че теоретическите и практическите идеи на двете школи са в основата си комплементарни – поне по отношение на проблема, който ни интересува в момента.

* * *

Според хипотезата на Маргарет Малер (1975), изтъкнат психолог измежду съвременните психоаналитици, човешката екзистенция има симбиотичен произход; за да стигне до чувство на себеидентичност, детето трябва да мине през интрапсихичната фаза на т. нар. сепарация – индивидуация. За всяко развитие, психологично или биологично, е характерно придвижването от едно относително дифузно функциониращо всеединство (симбиозата на майката и детето), през диференциацията на различните и противоположни елементи в детето и извън него, до най-високата възможна интеграция на тези елементи.

След специфичната обвързаност с един-единствен обект – какъвто е за детето майката, около чието присъствие или отсъствие се разиграват най-важните му преживявания – още във втората половина на първата година от живота се наблюдава постепенна сепарация, бавно диференциране на собственото Аз от майката като вид „Друг“. Началото на тази сепарация като правило се придружава от един – смятан за нормален – страх у детето.

Стигаме сега до една теоретична концепция на Мелани Клайн, за която се смята, че тя е намерила достатъчно потвърждения от гледна точка на реалните отношения между майката и кърмачето. Нагонът за живот и нагонът за смърт съществуват според Клайн още от момента на раждането, а потенциалите на любовта и омразата са налични в различна степен при различните хора. Тази първа подялба на обекта на „добър“ и „лош“, проектираща се в т. нар. „добра“ и т. нар. „лоша“ гърда на майката, е заложена по рождение, тя е предизвикана не само от външните лишения или задоволявания, които тръгват от един или друг реален обект, а и от дълбоката вътрешна потребност на детето от разграничаване на двата противоположни нагонови импулса, съответно от проектиране на собствения си деструктивен импулс навън, върху т. нар. „лош“ обект. Конфликтът между любовта и омразата, особено ако той е предизвикан от едни или други неадекватни преживявания на детето в процеса на сепарацията, води до засилване на състоянието на амбивалентност, пораждащо чувство за вина и водещо до появата на патологична сепарационна анксиозност.

Гледището на Кернберг за психичното развитие е модификация на теорията за обектните отношения на британската школа (Феърбърн, Уиникът, Мелани Клайн), приспособено към аз-психологията на Хайнц Хартман. Процесът на психично развитие започва според Кернберг от едно „първично недиференцирано състояние“, което отговаря на Фройдовия термин „първичен нарцисизъм“. В това състояние, което трае през първия месец след раждането, възприемането на самия себе си е еднакво с възприемането на външния обект (т. нар. фузия Аз – обект). Обогатяването на психичните съдържания върви постепенно чрез процеса на интроекция и идентификация и завършва с установяване на Аз-идентитета, т. е. на психичната зрялост. Интроекциите, които са свързани с позитивни афекти, т. е. с любов, се представят в съзнанието на детето като положителни, „добри“, докато онези, които са свързани с негативни афекти, каквито са агресията и омразата, се представят като негативни, „лоши“. Важно е да се посочи, че позитивните и негативните представи за себе си и за обектите се групират тъй, че позитивните се разграничават от негативните. И самото дете, и хората от неговото обкръжение се възприемат или като „изключително добри“, или като „изключително лоши“.

С времето, при благоприятни условия за развитие, „добрите“ и „лошите“ обекти се интегрират в едно цялостно възприятие, в т. нар. „обективна константност“. За бъдещото единство на личността е важна възможността за интеграция на позитивното и негативното – както на онова, което идва отвън, така и на онова, което идва отвътре. Но и тогава детето, а донякъде и възрастният човек, неминуемо изпада в конфликтни ситуации, което значи, че той се сблъсква с вечните човешки проблеми: зависимостта и свободата, хетерономията и автономията, послушанието и бунта, сепарацията, съответно обособяването от цялото, и новият копнеж по това цяло.

Когато условията за развитие не са благоприятни или имат подчертано рестриктивна природа, в по-късния живот на индивида може да се съживи механизмът на разделението, водещ до нова подялба на представите за света и за себе си на „изключително добри“ и „изключително лоши“, което всъщност не е нищо друго освен регресивно завръщане към по-ранните стадии на развитието. Има и още една регресивна и патологична форма – когато във вътрешното въображаемо „скривалище“ доминира т. нар. грандиозно Аз. Това е свят, изпълнен с илюзии за самодостатъчност, неразрушимост, незаблудимост, независимост и предопределеност. Вместо антропоцентричното чувство за самоценност, възникнало в рамките на нормалното праотношение с майката на основата на доверието и любовта, когато персоналното „Аз“ е в тясна връзка с трансперсоналното „Мен“, там, където липсва това прадоверие, е отслабено и отношението Аз – Мен, при което се стига или до прекалено наблягане върху анонимно-колективното в индивида, или до едно нарцистично, егоцентрично Аз.

Какво ни дава досегашното ни изложение за решението на загадката на психологичния, а донякъде и онтологичния произход на дуализма? От времето на Юнговия последовател Ерих Нойман започна решаването на тази загадка, а и от съвременните психоаналитици получихме доста материал за решението й. Успяхме да разберем, че дуалистичните движения навсякъде по света са започнали толкова отдавна, защото се коренят в самата човешка природа, в най-ранната фаза на живота на човека – веднага след раждането му. Видяхме, че след началната фаза на симбиозата, след първоначалното единство дете – майка, настъпва неизбежно обособяването (сепарацията), белязано от ранно противопоставяне на „добрия“ и „лошия“ обект, т. е. от едно ранно раздвоение, разпад на изначалното единство на две полярни половини. Осъзнахме също и че само при благоприятни външни условия за ранното си развитие възрастният човек успява да интегрира двата противоположни полюса в своята психика. При повечето други, обикновено неблагоприятни, условия дуалистичната изостреност във възприемането на себе си и околните, на света и Бога остава да присъства трайно в психиката на човека, който в този случай се и държи по дуалистичен начин, чак до степен на грубо и опростено виждане на живота и хората в черно-бяла перспектива.

Да видим какво още може да ни предложи аналитичната психология по отношение на дуалистичните наклонности на човешката природа.

Един от най-разпространените символи на съвършенството, на изначалното единство, на прасвета, както и на оплоденото яйце, е кръгът. Уроборосът, празмията, която хапе собствената си опашка, която е едновременно мъж и жена, активност и пасивност,  самооплождане и самоубийство, е символ на първоначалното психично състояние и на първичната ситуация, в която човешкото Аз и човешкото съзнание все още не са разгърнати, на фазата на първичния нарцисизъм като състояние, все още свободно от обекта. Уроборосът е познат като символ още на старите египтяни, вавилонци, финикийци, но и на гностиците в синкретичния Рим; на първите християни, но и на алхимиците от късното Средновековие.

Развитието на човека и човечеството и особено на неговата култура, която е немислима без съответното развитие на съзнанието, започва с раздвояване и разпад на първичното единство. При детето, както и при първобитния човек, този разпад може да е вече предстоящ, но все още не е достатъчен. С по-нататъшното развитие на личността и постепенното освобождаване на съзнанието от властта на несъзнаваното човекът все повече разширява своето съзнание, но пък и изпада във все по-силна поляризация: той се разкъсва между противоположностите съзнание-несъзнавано, добро-зло, любов-омраза, Аз-тяло. Особено отношението към тялото става все по-нееднозначно. С усилването на съзнанието тялото се разглежда с все по-голямо недоверие, страх, понякога омраза и презрение, защото тъкмо от него идват на вълни опасните нагонови желания, неконтролируемите сетивни импулси и внезапните, непредвидими реакции. За да стане независим от природата, човекът трябва преди всичко да стане независим от тялото, защото и природата, и тялото еднакво заплашват крехкото Аз и съзнанието, което го съдържа. Още с появата на Аз-принципа и особено с неговото по-нататъшно засилване райското състояние на първоначалното единство с Бога, майката или природата (не влизам тук във въпроса кое от тях е първично) е завинаги изгубено. Под въздействието на някаква сила, която не ни е докрай позната и която ни прави създания от дух, а не само от нагони, човекът се е отчуждил, отцепил от праединството; с това той е станал едно „паднало същество“, което страда и се усеща самотно, което е болно и умира, но и едно дуално същество, което не различава никога в достатъчна степен „доброто“и „злото“, любовта и омразата. Първоначалното единство на света и Бога е разцепено от първородния грях и светът, който е възникнал от това разцепление, търпи наказание за своята вина. Религиозният стремеж на човека, изразен особено силно в мистиката (mysterium conjunctionis), води според теистичните схващания човека отново до изгубеното единство с Бога, а според нетеистичните го връща в нищото на неорганичното, в смъртта (Танатос).

За разлика от християнското становище, според което за това разцепление е виновен първият човек, Адам, за орфиците, питагорейците и тъй нататък – чак до гностиците и богомилите – човекът не носи вина за това падение. Поради това не съществува и никакъв „праотечески, наследствен грях“, защото вината е само на онзи, който е отпаднал тогава от Бога и по този начин е създал с отслабената си сила този свят.

Прастарият страх от света на инстинктивното несъзнавано и свързаното с него женско начало е създал в прекалено патриархалните култури мита за сътворението на жената от мъжа (Ева от Адамовото ребро), както и за това, че мъжът е бил измамен от жената и подтикнат от нея към първородния грях. Така се е създал „протестантският идеал“ за човешки живот, познат не само в страните, в които господства протестантската версия на християнството, но и навсякъде, където условията за един такъв негативен развой са налице още от ранното детинство на човека. По този начин цялото това патриархално възприемане на вината се е изявило по четири характерни начина в западнохристиянската култура: 1) в аскетично-моралната област, която трябва да преодолее „злата природа“, 2) във верския ритуал, който трябва да смекчи чувството за вина, 3) в акта на Божията милост, която единствено може да избави грешната човешка природа и  4) в гностическото знание, което изобличава измамната човешка природа и кара човека да осъзнае своята истинска, духовна природа.

Междувременно автентичният християнски аскетизъм според Николай Бердяев е нещо съвсем различно от онази аскеза, в която са проникнали неоплатонически, стоически и манихейски елементи. „Евангелието иска не аскеза, а жертва от любов. Аскеза не е имало в апостолската Църква, нито в първоначалното християнство. Когато изучаваме психологията на аскезата – продължава Бердяев – ние неизбежно се сблъскваме с проблема: угодно ли на Бога самоизмъчването на човека? В историята на аскетизма голяма роля е играело вярването, че човекът умилостивява Бога и успокоява Неговия гняв чрез съзнателно и методично измъчване на самия себе си, което означава внасяне на древните езически вярвания за необходимостта от умилостивяване на боговете с кръвни жертви в християнството… това е аскеза на страха и заслугата“.

„Поразителен факт е – завършва Бердяев – че Църквата е изисквала твърде строга аскеза, почти граничеща с терор, докато в същото време е била твърде мека към греховете, свързани с властта, користолюбието, лакомията и икономическата експлоатация на ближния“. Ето защо психологическите проучвания на съвременната дълбинна психология съвсем не ни изненадват с оглед на факта, че досегашното отношение на християнството към тялото е било тъкмо такова.

Ерих Нойман обобщава по следния начин цялото това развитие на човека и човечеството: разлагането на първоначалното уроборосно състояние (за което вече разбрахме, че е било хермафродитско) води до дуална диференциация, до подялба на света на субект и обект, вътрешно и външно, мъжко и женско, както и до появата на „добро“ и „зло“, които все повече се възприемат като противоположности. Твърдението на всяка монотеистична религия, както и на всеки монизъм, че всичко произлиза от един Бог, намира потвърждение от страна на аналитичната психология и учението ѝ за развоя на раздвоеното съзнание от първоначалното уроборосно единство.

Преди човешкото съзнание да стигне до монотеизма, то е разбирало всеки бог като манифестация на добрата и тъмната страна на божествеността. Владеела е пълна двусмисленост. В гръцката религия Хера е в известен смисъл женското начало на Зевс, както Артемида – на Аполон и Персефона – на Плутон. Монотеизмът потвърди архаичното и оправдано предчувствие за праединството на Бога и материята, но поради

свободата на човека и на неговия „индивидуационен процес“ неизбежно разви дуалистично съзнание у него. Поради всичко това Джефри Ръсел с право стига до извода, че орфическият и иранският дуализъм обединяват, а християните и евреите приемат идеята, че тялото и телесните желания са последица на космичното зло. Въпреки че повечето християнски и еврейски мислители са отхвърлили този идея в нейния изричен вид, тя е била най-постоянният източник на ереси от времето гностицизма и до днес. Видяхме и защо е така – защото тя спада към корените на човека и се отразява още в най-ранната му възраст.

Заключение

Ако приемем, че богомилството е иранско-късноюдейско-гностическа дуалистична секта с изключително строг патриархален мъжки принцип (който отрича женския принцип, а с това и раждането на деца), чиито идейни създатели в православния Изток според изворите са били монаси и свещеници, то, наблюдавайки този дуализъм от една чисто психологична гледна точка, можем спокойно да кажем, че всеки от нас носи „богомила“ в душата си.

Съвместното съществуване на атеизма и развратното идолопоклонство, „доброто“ и „злото“, любовта и омразата, е обичайно явление в историята на религиите, а в психологичен смисъл – очевидна манифестация на „Сянката“ във всеки човек.

Доколко актуално е изучаването на богомилските и изобщо на дуалистичните движения от миналото и днес? Да опознаеш „богомила“ в себе си означава да опознаеш някои свои негативни и позитивни психични свойства. В негативния си аспект дуалистичният възглед за света е „религия на бунта“, жажда за принадлежност към елита, т. е. типична проява на гордостта на „избраните“. Този „богомил“ в нас демонстрира „воля за власт“ в своето вироглавие и противопоставяне на всичко, без да разбира какъв е смисълът на болезнения, понякога трагичен, но не и нерешим сблъсък пистис – гносис (вяра – знание). Антикосмизмът и антисоматизмът и свързаното с тях отрицателно отношение към „Анима“, женския принцип, който присъства във всеки мъж, задълбочават фанатичното разделение на „добро“ и „зло“, „бог“ и „дявол“; дуалистичният възглед за света е всъщност един дълбоко песимистичен, пък и нихилистичен възглед, който не вярва в крайната победа на доброто над злото, който вижда във всичко, което се случва, признак за края на света, жадувайки този край и събирайки по един некрофилски начин всички лоши „камъчета“, които допълват неговата апокалиптична „мозайка“. Според дълбинната психология тези настроения се появяват по време на ранното детинство, когато количеството понесено от детето „зло“ под вид на разнообразни травми и лишения, надвишават количеството „добро“. Хората, които ръководят дуалистични секти, са най-често харизматични личности с „грандиозно Аз“ и хипертрофиран Аз-идеал.

В позитивен смисъл „богомилът“ в нас е онзи ревностен борец за добро, който търси антропологична и морална обнова на човека в името на евангелския идеал на „събличането на стария и обличането в нов човек“, казано с думите на апостол Павел; който сочи крещящата противоположност между учението на християнската Църква и практическия живот на християните и християнските народи. Ето как „богомилът“ в нас може да бъде оправдан критик на църковната догматика, когато тя става застинала и безжизнена, но и на много идеологии и политически събития в света.

Драголюб Драгойлович пише, че „учението на богомилската ерес е било следвано в течение на много векове в по-голяма или по-малка степен от всички социални слоеве: свещенството и монашеството, градското и селското население, светските и църковните велможи“.

Владимир Дворникович смята, че балканското богомилство е най-ранният протестантизъм в европейското християнство като цяло, защото е въстанало и против византинизма (в България и Сърбия), и против католицизма (в Босна).

Макар и рядко, „богомилът“ в нас може да стане също и предизвикателство и шанс за собственото ни поправяне и преобразяване, за да се стигне впоследствие и до поправяне и на една по-широка общност. „Ако не станем по-добри, ще станем по-лоши“, гласи една хасидска максима.

Превод: Андрей Романов
Откъс от книгата “Психологическото и религиозното битие на човека”, ИК Омофор

Дарение с кредитна/дебитна карта