Къде беше Бог, когато горяха газовите камери в Аушвиц?

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

Къде беше Бог по време на Аушвиц? Това е главният въпрос на цялата следвоенна религиозна мисъл.

За традиционното православие отговорът обикновено не се изгражда около идеята „Бог е допуснал това“, а около свободата на човека, дълбочината на падението на човешката природа, способността на идеологиите да превръщат хората в оръдия на масовото зло.

Тоест Аушвиц се разглежда не като „Божие наказание“ и не като „Божие допущение“, а като крайна проява на човешкото отпадане от Бога.

Много православни автори, като протопрезвитер Александър Шмеман, подчертават, че проблемът на Аушвиц не е мълчанието на Бога, а това, че хората съзнателно са отхвърлили евангелските заповеди и са създали почти индустриална система за унищожение на човека.

След Аушвиц стана особено трудно да се говори, че „Бог винаги е на страната на християнските народи“; че цивилизована Европа автоматично е християнска; че културата сама по себе си прави човека нравствен.

Защото унищожението на милиони се е случвало в самия център на Европа, сред народи с многовековна християнска история.

Затова за много християни Аушвиц се превърна в обвинение срещу религиозния национализъм, антисемитизма, идеята за „свещена държава“, оправдаването на насилието чрез религията.

След войната започва болезнено преосмисляне: защо много църковни хора са мълчали, защо част от духовенството е подкрепяла антикомунистическия „кръстоносен поход“ на Хитлер; как християните са могли да съществуват съвместно с нацисткия режим.

Особено остро се обсъждат традиционният християнски антиюдеизъм, идеята за колективната вина на евреите за разпятието на Христос и многовековните стереотипи, подготвили почвата за омразата.

При това е важно да се прави разлика между богословския антиюдеизъм от миналите векове и расовия нацизъм на XX век. Това не е едно и също, но след войната мнозина признават, че църковната реторика понякога неволно е подхранвала атмосферата на враждебност.

Много православни богослови след войната казват, че Аушвиц не може да бъде обяснен рационално.

Но може да се говори за Бога, Който не стои над страданието като хладен съдия, а Сам влиза в човешкото страдание чрез разпятието. Тоест кръстът Христов става не обяснение на злото, а свидетелство, че Бог не остава извън човешката болка.

Някои православни автори дори смятат така: Христос е бил и сред затворниците в лагерите.

Защо тази тема е особено неудобна за религиозното съзнание?

Аушвиц разруши привичните схеми: „страдат само грешниците“; „историята се управлява като просто въздаяние“; „християнската цивилизация е нравствено по-висша“.

След лагерите на смъртта стана очевидно, че кръстеният човек може да участва в чудовищно зло, религиозната символика не гарантира човечност, а Църквата може да се окаже твърде близо до държавата и идеологията.

Затова „богословието на Аушвиц“ е по същество опит християнството отново да провери себе си за съответствие с Евангелието след катастрофата на XX век.

За о. Александър Шмеман Аушвиц преди всичко е свидетелство за дълбокия разпад на така наречената „християнска цивилизация“.

Той постоянно подчертава, че външната религиозност, принадлежността към християнската култура, църковната традиция сами по себе си не спасяват човека от злото.

Потресавал го е фактът, че лагерите на смъртта не са възникнали сред „варвари“, а вътре в образованата европейска култура. Шмеман вижда в това краха на самодоволната идея, че Европа вече уж е „християнизирана“. Той пише за кризата на свят, в който християнството е станало част от културата, но е престанало да бъде вътрешно преобразяване на човека.

За него XX век показва, че човек може да слуша Бах, да бъде кръстен, да живее в културна Европа и едновременно с това да участва в масовото унищожение на хора.

Особено важна при него е критиката към идеологиите. Шмеман смята, че тоталитарните системи на XX век — и нацизмът, и сталинизмът — по същество са създавали квазирелигии със собствена вяра; култ; сакрална символика; обещание за „спасение“ чрез историята, нацията или държавата.

Когато Църквата се сближава твърде много с такива идеологии, тя губи евангелската си свобода. В този контекст той се отнася много критично към религиозния национализъм, към превръщането на Църквата в „слугиня на държавата“, към сакрализацията на политиката. Логиката на неговата мисъл води до извода, че Аушвиц е станал възможен там, където човекът е поставил расата, държавата, историята, идеологията над Божия образ в човека.

В дневниците му има една много характерна мисъл: главната трагедия на съвременността е загубата на усещането за човека като тайна и икона на Бога. Затова унищожението на милиони е станало възможно като техническа задача.

Още една важна тема при Шмеман е критиката към „триумфалисткото християнство“. Той смята за опасна идеята за „свещена нация“, „особена цивилизационна мисия“, увереността, че Бог гарантирано е на страната на „нашите“. След катастрофите на XX век подобна религиозна самоувереност, според него, става духовно сляпа.

При това Шмеман не се опитва рационално да „обясни“ Аушвиц като част от Божия план. За него християнският отговор не е обяснение на страданието, а Христовият кръст:
Бог не премахва свободата на човека, но Сам влиза в човешкото страдание и смърт.

Тоест Шмеман по-скоро преформулира въпроса: не „защо Бог е допуснал Аушвиц?“, а “какво се е случило с човека и с християнския свят, щом Аушвиц е станал възможен”?

Дарение с кредитна/дебитна карта