Етиката на вкуса и християнството

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

Това, което ще кажа, няма да бъде лесно, но ще бъде вълнуващо. За мен богословието не е нравоучителна проповед. Такива получаваме предостатъчно — започвайки от политиците, които след щетите, които нанасят, започват да ни четат морал. Днес светът е препълнен с различни видове „морал“, който вече няма нищо общо с нравствеността, позната в продължение на векове. Настъпила е дълбока мутация, която ще се опитам да опиша колкото мога по-радикално.

Ще започна от бунта — явление, характерно за модерната епоха, такова, каквото го виждаше един човек, помогнал ми много в младостта ми, един от най-зрелите умове на ХХ век в Европа — Албер Камю. Той написа книгата “Разбунтуваният човек”, с която се срещнах още във втори гимназиален клас. Тя ме научи да разчитам онази вътрешна експлозивност, която усещах, без да знам откъде идва и коя е първопричината за нея.

Според Камю бунтът е насочен срещу абсурда, защото светът е станал абсурден. Особено след Втората световна война и безумието, което тя остави след себе си — продължение на абсурда на Първата световна война, както и на безумието, изразено чрез болшевизма и потъването в абсолютния ужас на масовото унищожение на милиони хора, които дори не са знаели защо умират. Абсурдът действително се превърна в състояние на света — в начин, по който западният свят изразяваше себе си.

От тази бездна се роди една зрялост, която трябва да приемаме сериозно всеки път, когато говорим за Запада. Западът не е просто „плашило“, не е само обект на отрицание. Той е и път към едно съзряване, което трябва да разберем, за да можем да дадем убедителни и преживени отговори — не просто лозунги. Лозунгите нямат никаква стойност, дори психологическа. И е поразително, че гръцките интелектуалци не осъзнават, че именно тази зрялост е най-важното нещо, случило се на Запада през последните седемдесет години.

Бунтът, следователно, е насочен срещу абсурда. Важно е обаче, че в епохата след Втората световна война този абсурд се възприема като нещо външно спрямо човека. Хората смятат, че безумието идва отвън.

На второ ниво, казва Камю, ако ще има революция — а тази идея е следвана от мнозина през 50-те години — тя трябва да бъде в името на една обща истина. Революцията не е егоизъм; тя трябва да служи за спасението на общото благо. И накрая — това е бунт срещу всяка власт и авторитет.

Първият авторитет, разрушен от Просвещението, е авторитетът на Бога. След това възниква друг авторитет — този на историята. Но и той рухва в съзнанието на големите мислители след Втората световна война и катастрофата на съветския марксизъм. Катастрофа, която всъщност представлява срив на всяка мечта. След като първо бе „убит“ Бог, после рухна и идеята за социална справедливост. И се роди една неизразима варварщина — подчинение на волята на конкретно същество, напълно атеистично, но надарено с почти божествени качества и претендиращо да решава съдбата на всички. Говорим за съветските лидери, начело със Йосиф Сталин. Така рухна и последният бог — историята.

Когато Камю стига до своите предложения, човек почти се усмихва. Той казва: нека отново видим относителното, нека вървим с малки стъпки, внимателно. Сякаш казва: „Да, танковете ни прегазиха, но ние имаме конфети и ще ги победим с тях.“ Но радикалното зло не може да бъде победено с конфети. То се побеждава само чрез радикално добро. А такава революция още не се е случила.

След тази епоха на многопосочен бунт започна да се променя и самият процес на бунта. Например бунтът срещу понятието за човешка природа. Какво всъщност е човешката природа?

Тези, които са чели книгата ми “Кадифеният тоталитаризъм”, знаят, че един от най-големите проблеми преди и по време на Просвещението е именно невъзможността да се определи дали човешката природа има утилитарен характер — тоест дали е нещо, което просто използваме и моделираме според желанията си — или има нормативен характер, тоест дали тя сама по себе си предполага определено поведение и нравствен ред.

Бог вече не съществува — приключили сме с Него. Но може ли тогава природата, с която разполагаме, да ни каже как да живеем? И може ли науката, която претендира, че разбира природата, да ни покаже пътя?

Въпросът за природата е бил неразрешим още преди Просвещението и остава неразрешим и днес на Запад. В книгата си се опитвам да очертая една фундаментална разлика между Хуго Гроций и Томас Хобс. Става дума за природата, поставена на мястото на Бога и превърната в източник на всички истини. Но дали тя задава нормативни ценности или не?

Хобс на практика казва, че съществува само индивидуалната ми природа, с която мога да правя каквото пожелая. Именно тази идея днес е достигнала крайните си последици. Стигнали сме до нихилизъм — до отричане на всяка божественост и съответно на всякакъв божествен източник на природното. Бог вече не е източникът на природата; самата природа е поставена на Неговото място.

Това води до форми на поведение, които завършват в натурализъм от вида на Хобс — разбиране за природата единствено като полезност. Независимо дали това се проявява под формата на либерализъм, където човек сам определя собствените си ценности и не дължи обяснение никому, или като реализъм, който свежда човешкото съществуване до чиста функционалност, или като неоезичество, което обожествява природата — всички тези течения завършват в един натурализъм без нормативен хоризонт. Той не може да ни каже как трябва да живеем.

Тази линия на мислене се оформя преди векове и дори днес не можем да се освободим от нея. Но никой вече не разбира природата така, както са я разбирали стоиците и Хераклит, за които природата е абсолютна разумност. Когато те казват „да живееш според природата“, имат предвид да живееш в съгласие с реда на цялото битие — тоест обратното на произвола. За Хераклит всичко е в съзвучие, защото всичко е едно. А ако всичко е едно, тогава дори движението, с което сега отпивам чая си, има отражение върху всички същества и върху цялата история, защото всичко зависи от всичко.

С Просвещението обаче всичко това приключва. С Просвещението не приключва само библейското богословие — приключва и древногръцкото разбиране за света. След Томас Хобс всичко това постепенно се обезсмисля. Малко по малко тази тенденция приема различни форми и цялата мъдрост започва да се търси единствено вътре в самата природа.

Ако четете гръцките журналисти или евтините „мислители“, които пишат в големите списания, ще видите, че всички са съгласни именно с това. Ако им кажете: „Открих нова страна на подсъзнанието, която ще ви направи по-умни, по-сексуално успешни, по-активни, по-богати“ — знаете ли колко хора ще се съберат и ще плащат, за да ви слушат?

Един обигран човек може лесно да измами тези хора, защото те вярват, че цялата спасителна истина се намира вътре в самите тях и че нищо не идва отвън. Те вярват, че няма източник на природното — нито Логос, нито Бог — а че природата е самодостатъчна и цялата мъдрост е скрита в нея. Затова и днес духовността, която хората отчаяно жадуват, се търси в рамките на самото природно: като мистицизъм, свързан с еротизъм; като мистицизъм, свързан с „тайните на душата“ и скритото познание. Цялото Ню Ейдж движение стъпва върху това убеждение — че вътре в нас има извори на върховна мъдрост.

Казват на един човек, който е полужив от успокоителни и вече не знае на кой свят се намира: „Открий тайните извори в себе си.“ И започват да го влачат през метода „Силва“, през азиатски учения и всякакви подобни практики. Ако в тях имаше дори малко истина, днес всички щяхме да летим от щастие и блаженство.

През 70-те и 80-те години, ако хванехме ръката на някое момиче, го смятахме за огромна революция — какво остава за нещо повече. Онези, които успяваха дори само това, бяха „големите мъже“ и ни гледаха отвисоко. Именно това направи сексуалната революция — уж ни разкри тайните на секса, които били скрити вътре в нас. Следователно, ако светът вече се е превърнал в една огромна спалня, всички би трябвало да са безкрайно щастливи. А виждаме точно обратното — болка, безизходица, страдание. Защо? Ако отидете при „специалистите“, ще ви кажат: „Още не сме намерили правилната формула.“ Но каква формула? Нима не опитахме всичко? Какво още остава да видим и направим? Остават две възможности. Имаш тази чаша чай и искаш от самия чай да извадиш зайци, слонове, крокодили… И ти казват: „Всичко е вътре в чая.“ И ти им вярваш, че цялата вселена е скрита вътре в него. Но нищо не излиза. Защото небето е затворено. Човекът вече дори няма възможност да постави въпроса за източника. Занимаваме се само с обработката на нещата, но не и с техния произход. Ако кажа, че от чая могат да излязат крокодили, зайци и слонове, това звучи „научно“. Но ако кажа, че Бог е сътворил чая, зайците, крокодилите и слоновете — тогава вече нямам „научен авторитет“.

Наскоро заснех видео за себепознанието. Себепознанието винаги е относително. Себепознание без мярка за сравнение неизбежно води до нихилизъм. Защото, спрямо какво ще се познавам? Нужно ми е нещо спрямо мен — някакъв хоризонт, ориентир.

По-късно на една конференция една психоложка ми се нахвърли: „Говорите за себепознание и намесвате Светия Дух?“ Разбира се, че да, ѝ отговорих. Себепознанието означава да познаваш вечния източник и вечното предназначение на човека.

Един от отците в Добротолюбието казва, че трябва да видим как Бог ни е създал, за да разберем в какво ни е превърнал начинът на живот, който водим. Ако не видиш хоризонта, не знаеш кой си. Когато обичаш едно дете и искаш да му помогнеш, ти не го виждаш само такова, каквото е днес. Виждаш го в хоризонта на неговата бъдеща зрялост и творчество. Себепознанието не е проста тавтология — „аз съм това, което съм сега“. Ти си и много други неща, в чието осъществяване аз трябва да ти помогна. Затова и Отците на Църквата, начело със св. Максим Изповедник, никога не определят човека по окончателен начин. Те говорят за него само аналогично — чрез отношения и движение. Но аналогично спрямо какво? Спрямо новите форми на волята, които чрез диалог се разгръщат между човека и Бога. По този начин личността е нещо, което непрекъснато се обновява. И това обновяване никога няма да свърши. Никога. Нито пък ще свърши младостта. Св. Максим го е изразил с думите: „вечно движещ се покой“. Покой — защото остава същият; вечно движещ се — защото непрестанно става нов. Ако общуваш със Същество, което е винаги ново и неизчерпаемо богато, каквото е Бог, няма ли и ти самият непрестанно да се обновяваш? Може ли изобщо да остарееш? Остаряваш едва когато изгубиш това общение и тази връзка.

След всичко това преминаваме към един нов тип нравственост, която други — не аз — нарекоха „етика на вкуса“. Мисля, че това название е много точно. Тази етика не произтича нито от някаква откриваща истина природа, нито от Логоса, нито от Бога. Тя е именно „етика на вкуса“. Това е революционна етика — но революционна до крайност. Толкова крайна, че вече не може дори да говори за добродетели. Днес добродетелите сякаш не съществуват. Знаем ли изобщо какво означава думата „добродетел“?

Съвременният човек не познава това понятие. Ако го попитате, вероятно ще каже: „Добродетел е да живееш добре, да си прекарваш приятно.“ Но човек може да си прекарва чудесно, докато мачка четирима-петима души и се качва на главите им. Затова етиката на вкуса е тясно свързана с волята за власт. „Нахъсан съм, успявам, печеля пари — дори за сметка на чуждата глупост. Ако и другите можеха, нека и те да печелят. Но не могат. Аз мога.“

Тази етика се основава върху де-онтологизацията на света. Вече няма смисъл да казваш, че нещо „е“. Самата дума „е“ предполага участие в битието. Да бъдеш означава да участваш в съществуването, а битието има източник — Бог, същността на света. Днес обаче думата „битие“ вече не помага на никого. Всичко е психологизирано. Затова светът се напълни с психолози — и най-вече с психоложки. Факултетите по психология са пълни почти само с жени: деветдесет и девет студентки и един студент, който се оглежда и се чуди как да избяга. Същото е и сред преподавателите — един мъж сред десетки жени, и той гледа да е външен преподавател, за да не присъства на заседанията и да не слуша поредните „революционни“ моди. Тази феминизация, казват някои автори, е свързана с това, че женската природа е по-революционна, по-малко привързана към рационалността и по-анархична.

Както и да е, днес вече не говорим за добродетел, а само за психология. Върху това е изградена съвременната нравственост — която всъщност не е нравственост, защото няма никаква връзка с истината за нещата. Тя дори не поставя въпроса за истината.

Не е случайно, че една известна лесбийка и активистка за правата на животните посвещава живота си на разрушаването на самата идея за природа. И тук възниква важният въпрос: кучето не поставя под съмнение своята природа и своя вид. Нито котката. Нито крокодилът. Нито маймуната. Само човекът изглежда е същество, което коментира и оспорва природата.

А въпросът, който винаги стои зад това оспорване, е следният: природата има ли Творец? Има ли нейното съществуване нормативна стойност за мен, или мога да я превръщам в каквото пожелая? Ако мога да правя с нея каквото искам, тогава защо в сексуалната сфера утре да не бъдат приети практики, които днес все още ни ужасяват? Знаете какво имам предвид. Бесилката вече е издигната — остава само да бъде доведен осъденият. А бесилката е идеята „Аз решавам.“ Това е чист пост-екзистенциализъм, при който човешката природа практически не съществува. Човекът е просто „проект“ — това, което сам избере да проектира и конструира.

Зад всичко това стои и изкушението на „надграждането“ чрез биотехнологиите. И защо не? Защо виртуалната реалност да не се превърне в самия свят? „От малък чувствах, че момичетата ме отхвърлят. Защо тогава да не си създам изкуствено всички, които искам? Няма да насилвам никого. Ще ги нося в главата си чрез чип и виртуална реалност. Защо да не го направя?“ Това отново е воля за власт — защото така всичко ще бъде мое. И това е етиката на вкуса — вече няма да ме интересува никакъв естествен отклик на реалността. Но тогава възниква въпросът: защо не?

Проблемът е, че днес никой не може убедително да отговори на този въпрос. Засега няма отговор, макар че има мислители, които сериозно се тревожат от това — не в Гърция, а в страни, където хората все още мислят.

В една моя статия, публикувана в списание Теология, споменавам имената на редица мислители, започвайки от Мартин Хайдегер, които размишляват върху изкуствения интелект и неговите последици. Гръцката интелектуална среда обаче е предимно посредническа. Като търговец на автомобили: отиваш при него и той ти казва: „Този модел лети, пее и става и за подводница!“ Неговата цел е да ти го продаде. Той не чувства никаква отговорност — казва си, че отговорността е на производителя. Но ако отидеш при самата компания производител, тя ще ти каже: „Е, да, вярно е, има и някои проблеми…“ Тъй като тези идеи се раждат на Запад, там хората обсъждат и опасностите, които те носят. В Гърция обаче проблеми няма. А всеки, който говори за опасности, веднага бива наричан песимист, консерватор или поп. На Запад обаче няма да ви кажат това толкова лесно. Затова и Гърция се е превърнала в огромно експериментално поле — тук всичко може да бъде изпробвано, без почти никой да възрази. Една американска философка ми каза това лято: „В Америка никой не би посмял да наложи локдаун.“ Локдаун в Америка? А тук, казах ѝ, малко оставаше да забравим, че изобщо съществуват хора около нас.

Разбирате ли какво искам да кажа? Не съм против нищо конкретно, но ме поразява самият манталитет. Достатъчно е някой да каже: „Това сега е модерно на Запад“ — и всички веднага започват да го възприемат. Винаги ми е правело впечатление, когато бях в чужбина, колко различно се обличат жените там, докато в Гърция всички изглеждат почти еднакво. Личността не се насърчава, защото непрекъснато смятаме, че трябва да подражаваме на нещо външно.

А темите, за които говоря, не са измислени от мен. Те са поставени от чужди мислители — не от гърци. На Запад вече петдесет години говорят за „аз без ние“, а тук внезапно се появява Стелиос Рамфос и започва да обяснява, че трябва да спасим индивидуалността…

Извинете ме, че говоря така, но това е реалността. И бих искал новото поколение да учи езици, да чете, да излиза в чужбина, да вижда света, за да може истински да оцени това, което имаме тук. Поне аз се опитвам да правя именно това — по един или друг начин. Не да превръщаме собствената си истина в знаме и да се крием зад нея с думите: „Аз притежавам истината.“ Трябва да бъдеш в контакт с реалността. Но е важно това да става с честност, смелост и отдаденост. Нима точно това не са правили Отците на Църквата през всички епохи? Истината не се осквернява и не се помрачава, когато се изправи пред безизходицата. Напротив — тогава започва да свети още по-силно.

Ако сме последователни спрямо „етиката на вкуса“, би трябвало да бъдем поклонници на ефимерното. Днес следвам едно желание, утре друго. Сменям мисли, идентичности, роли, дори полове. Защо не? Нали всичко е въпрос на личен избор и бунт? Нали природата е само индивидуален материал за употреба, без никакъв източник и без никаква висша мярка? А и мен ме интересува единствено това, което ми доставя удоволствие.

Преди време почина Захос Хадзифотиу, обичан от мнозина човек, на 99 години. На надгробния му камък пишеше: „Живях така, както исках.“ Когато прочетох това, изпитах шок. Ако Хераклит беше чул подобни думи, щеше да се ужаси. Той би казал: „Не — исках да живея според Логоса.“ Платон би казал: „Исках да живея според Единното, което се отразява във всички неща — не според собственото си желание.“ А ако го кажете на св. ап. Павел, той би отвърнал: „И вече не аз живея, а Христос живее в мен.“ Колко „неразумен“ изглежда св. ап. Павел за съвременния човек — да позволиш на Логоса, на Бога, да живее в теб, вместо просто „да си прекарваш добре“, както всички днес разбират това.

„Живях както исках“ — за мен това е форма на духовен терор. Човек, който живее единствено така, неизбежно ще нарани и други хора. Не обвинявам конкретния човек — говоря за начина на живот, за целия модел на съществуване. Това е начин човек да умре още докато е жив. Фридрих Ницше го е казал прекрасно. В “Тъй рече Заратустра” Заратустра влиза в града и вижда акробат, който върви по въже над площада. Хората отдолу викат и треперят от напрежение. Акробатът се подхлъзва и пада. Учениците казват: „Горкият човек, умря.“ А Заратустра отговаря: „Защо ‘горкият’? Той не умря сега.“ „Какво искаш да кажеш, учителю?“ „Душата му беше умряла много преди тялото.“ Разбирате ли?

Днес човекът е призован да живее именно такъв живот — живот без душа, без смисъл — и въпреки това го нарича „непрестанно удоволствие“. Нарича го забавление. Както гимназистите на първата си екскурзия смятат, че непременно трябва да се напият и да правят безумия, защото това им изглежда като бунт. Добре — децата могат да бъдат извинени. Но ние, които сме станали „големи деца“? Продължаваме да правим същото в епоха, в която рухна историята, а дори и самата наука започва да се разпада.

Ницше казваше: след смъртта на Бога ще умре човекът; после науката ще заеме мястото на човека и накрая и тя ще рухне. И едва тогава ще започнем да задаваме истинските въпроси. Днес живеем именно в тази епоха — времето, когато трябва да започнем да задаваме истинските въпроси.

И виждате как Бог се намесва, за да извърши истинското „надграждане“ на човека. Бог иска преобразяване, защото знае, че зад нашето сътворение стои Неговият собствен замисъл — замисъл, който води обратно към Него Самия. Да сътвориш означава: „Ти си Мой образ. Принадлежиш Ми. Ще ти дам от това, което Аз съм.“ Нима всички ние не даваме от себе си на това, което създаваме? Попитайте един художник и той ще ви каже: „Това произведение е душата ми. Вложих себе си в него.“ Е, Бог е вложил Себе Си в творението. Отците на Църквата казват, че още самото Въплъщение на Словото е велико утвърждаване на природата и на битието на съществата. Това е едно огромно „да“ към творението. Бог не само създава света — Той го приема отново в Себе Си, прави го Свое тяло. А има ли по-голямо потвърждение за стойността на творението от това?

Утвърждението е първият етап, а вторият, който следва, е преобразяването — надграждането на човешката природа. Бог преобразява тази природа и я прави, както казва св. Максим Изповедник, „да действа отвъд собствените си граници. Тоест човекът става Богочовек — и това не е метафора, а нещо напълно реално.

Обърнете внимание: Бог не прави човека просто „добро дете“. Ако биеш някого достатъчно дълго, и то ще стане „добро дете“ — макар след това ще има нужда от психиатър. Но послушно определено ще стане. Йосиф Сталин отлично е знаел това. След милионите жертви на репресии всички, които останали извън лагерите, били „добри хора“ — толкова „добри“, че човек буквално умирал от скука сред тях, защото говорели само онова, което е позволено да се казва, и нищо повече.

Първата жена на Сталин умира и така се „спасява“. Втората се самоубива. А той приема самоубийството ѝ като лично предателство и в отмъщение унищожава цялото ѝ семейство — братя, сестри, родители, роднини по сватовство, деца. До втора степен родство — всички са ликвидирани, защото тя се е осмелила да го напусне, понеже вече не издържала. Сталин е бил звяр — цял легион от демони.

Следователно човек може да стане „добър“ чрез страх. Но не може чрез страх да стане бог по благодат.

Аз самият бях атеист и ви казвам искрено: щях да остана много последователен атеист и до днес, ако не бях срещнал съвременните светци. Един преподавател от Богословския факултет ми каза:
„С такъв ум — и се занимаваш със старци?“ А аз му отвърнах:
„Виж неразумни, ако не ги бях срещнал, сега щях да се боря именно срещу онова, за което пишеш.“

Тези хора ми показаха преобразената човешка природа — обожената природа, придобила приживе божествени свойства. Всичко онова, което те правеха, днешният човек би искал да постигне чрез биотехнологии. Но такава съвършена технология никога няма да съществува. Да знаеш бъдещето след тридесет години. Да изправиш човек от нелечима болест само с една молитва. Ние видяхме всичко това с очите си.

Срещал съм и други хора в Църквата, които благодатта беше преобразила дотолкова, че буквално царуваха заедно с Бога над света. И никой няма да научи имената им.

Както при Авва Варсануфий, който бил затворен четиридесет години в пещера. Попитали го:
„Какво правиш там вътре?“ А той отговорил:
„Управлявам света заедно с Бога.“ Божият човек управлява света — нека това не ви изглежда странно. Всичко му служи. Всичко му съдейства. Той е ходещ цар, дори когато е облечен в дрипи. Може да е напълно незначителен според света. А може и да е значим, макар такива да са по-редки. Но Бог действа чрез тях. И тогава се изпълняват думите от Божествена Литургия:
„Твоя от Твоих, Тебе приносяще, о всех и за вся“. Бог иска да извърши удивителни неща с всеки един от нас. Но ние се затваряме — затваряме се именно в „етиката на вкуса“. В дълбочина тази етика е форма на безумие. Не казвам, че хората трябва да ходят на психиатър, а че се държат като клинично параноични. Днес изкушението е изключително силно.

Едно момиче на 22 години ми каза:
„Нямам приятел.“ А аз ѝ отговорих:
„Това означава, че имаш високи критерии. Ако критериите ти бяха ниски, още на 14 години щеше да намираш всички за прекрасни. Но когато човек има истински критерии и качество в търсенето си, естествено е да трябва повече време.“

Без тази „малка подробност“ — Божията намеса в света — няма да разберем нищо от нашето време. И не само това: страхувам се, че предстоят и тежки беди. Защото, докато човек се опитва да намери истината единствено с човешки средства, винаги ще стига до едно и също заключение: че същността на западната метафизика е волята за власт.

Подготвил: Константин Константинов
Източник: YouTube

Дарение с кредитна/дебитна карта