Истинската любов

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

Никой не може да види Бога. Никой не може да Го обхване с поглед, да Го побере, да Го усети напълно, да Го овладее, да си Го представи или да Го вмести в ума си. Бог не се побира в човешките представи. И всички понятия, образи и фантазии, които имаме за Него, започват да отпадат, когато човек започне истински да Го познава. Както казват отците-аскети, когато човек приближи много близо до Бога, всичко, което е имал като представа за Него, се отменя. Вътре в нас не остава нищо от сътворения ни опит, с което бихме могли да оприличим Бога. И тогава Бог се открива като нещо напълно ново.

Колкото повече човек се приближава до Него, толкова повече разбира, че думите не стигат. Докато сме далеч, казваме: „Бог е любов“, „Бог е милост“, „Бог е промисъл“. Но с напредването тези понятия вече не са достатъчни, за да опишат какво е Бог. Разбираме, че Той е нещо неизмеримо повече. Затова св. ап. Павел говори за онези неизказани видения и казва: „ чу неизказани думи, които човек не може да изговори“. Дори да ги види, човек не може да ги предаде с думи. Имаме писмени свидетелства от много свети отци, които казват, че това, което преживяват, е невъзможно за изразяване, защото е отвъд човешкия опит.

Това в нашата богословска традиция се нарича апофатизъм — невъзможността Бог да бъде описан с понятия, които вече познаваме. Не можем просто да кажем: „Бог е това или онова“. Той е несравним, неподобен на всичко. И именно Божията любов е първото велико и непостижимо нещо, което преживяваме. Тя е неочаквана. Бог би могъл да не бъде любов. Би могъл да бъде само справедливост. Или дори не това — би могъл да бъде напълно неразбираем, произволен, безразличен към света, както е богът на Аристотел: първият двигател, който задвижва всичко, а после остава безучастен. Но ние говорим за Бог, Който е любов. И това е откровението, което получихме чрез Иисус Христос, Сина Божи. Научаваме, че Бог е любов в самото Си битие — Отец, Син и Свети Дух.

Ако някой попита какво точно означават Отец и Син, богословието не може да даде човешко описание. Не можем да си представяме Отца като старец с бели коси, Сина като по-млад човек, а Духа като гълъб, както понякога наивно се изобразява. И трите Лица са личности, но непостижими за човешкото разбиране. Затова и в библейските явявания на Бога виждаме три еднакви същества — например тримата ангели при Авраам. Дори старецът Йосиф Исихаст разказва за видение на три еднакви деца, говорещи в пълно единство — образ на Светата Троица.

Нямаме човешки образ, който напълно да съответства на Бога. За нас Той е Отец, но това не е бащинство като познатото ни човешко бащинство. Ако погледнем психологически, майката е тази, чрез чиято безусловна любов детето открива себе си. Бащата влиза като трети в тази връзка — като закон, език, граница. Детето пораства, но губи първоначалното райско единство с майката.

Тогава Бог баща ли е или майка? Той е източникът и на двете, но не прилича напълно на нито едно от тях. Бащата често се свързва със закона и наказанието. Затова, когато страдаме, всички казваме: „майко мила“, дори бащите. Защото копнеем за онова първично чувство на безусловен прием, сигурност, закрила и нежност.

Бог е жертвена любов — бащинство без жестокост и власт. Любов, която превъзхожда и бащинството, и майчинството. Наричаме Го Отец, защото вземаме най-светлия и жертвен смисъл на бащинството. Св. Йоан казва: „Бога никой никога не е видял. Ако любим един другиго, Бог пребъдва в нас, и любовта Му е съвършена у нас“. Как да разберем, че Божията любов живее в нас? По това дали в нас извира любов към другите. Когато човек обича другите, тогава Божията любов започва да почива в него.

Това не означава, че Бог не обича онези, които не обичат. Той и тях обича . Но такъв човек не може да приеме даровете на Духа. Както казва Писанието: „Че ние пребъдваме в Него и Той в нас, узнаваме от това, дето ни е дал от Своя Дух“. Тоест, когато човек не обича, това показва, че не е приел напълно Духа. Нещо в него пречи на Бога да се съедини напълно с него и да му даде онази любов, мир и благодат, които идват със Светия Дух.

Първият белег, че човек носи Духа, е именно тази любов. Ако тя липсва, значи Божият Дух не почива в него. Бог продължава да го обича, но нещо вътре в човека възпрепятства пълното единение с Бога — единение, което носи мир, благодат и дарове, несравнимо по-висши от всичко, което човек може да си представи в този живот.

Мирът на Светия Дух е нещо велико и страшно в добрия смисъл. Огромен дар. Както и всичко останало — вярата, добротата, кротостта. Ще кажете: „Но тези неща се виждат.“ Не винаги. Парадоксално е, но често те не се виждат външно.

Има хора емоционални по природа — лесно съчувстват, лесно проявяват внимание. Това е психологическа особеност, естествен дар. Но любовта е нещо по-дълбоко. Истинската любов не е непременно нещо, което винаги се вижда отвън.

Познавам хора с огромна любов, които умееха да я скриват. И Бог понякога скрива Своята любов. Защото ако вземеш едно дете и непрекъснато му повтаряш: „Обичам те, обичам те“, ако постоянно го обсипваш с внимание и показваш чувствата си, в един момент детето ще се умори, ще се натовари психически. И никога няма да развие собствената си личност, ако майката непрестанно е вкопчена в него.

Психолозите казват, че такова дете никога няма да стане „майка за самото себе си“ — няма да може да се погледне отстрани, да се научи да стои самò. Майката ще остане като част от неговия вътрешен свят, винаги ще го пази, ще го обгрижва, ще го управлява. Затова свръхзакрилящите майки често създават деца, които не могат да излязат в света и да заживеят самостоятелно.

Бог не е такъв. Понякога Той скрива любовта Си, защото иска да ни помогне да се научим да стоим на собствените си нозе.

Затова човекът, който се възпитава в любовта, преминава през различни изпитания. И онзи, който истински обича, знае, че любовта не може винаги да бъде видима. Любовта не е непременно нежни погледи, жестове и постоянна демонстрация на чувства. Понякога точно това пречи на любовта.

Понякога любов означава да се отдръпнеш. Понякога любов означава да поставиш другия на мястото му. Нали и Христос взе бич в храма и преобърна всичко. Нима тогава не е имал любов? Понякога любовта разтърсва земята.

Има земетресения, глад, катастрофи — неща, които Бог не желае сами по себе си, но които, както казват отците, по допущение стават проявления на една по-дълбоко възпитание на любовта. Както при детето — виждаш, че добротата ти започва да се превръща в предмет на използване и експлоатация. И тогава си принуден да направиш крачка назад, временно да ограничиш грижите и даровете, за да може то да разбере кой наистина го обича, кой го подкрепя и откъде идва истинското му щастие. Защото то още не знае това и си мисли, че всичко му е позволено. Така и Божията любов не е нещо показно. Истинската любов никога не е креслива и демонстративна. Тя има своя вътрешна логика, свой тих начин на действие. Разбира се, любовта има и белези — не бива просто да си въобразяваме, че обичаме. В човека, който обича, винаги има вътрешна откритост към другия. Този човек не може истински да мрази никого.

Един духовен човек, който някога беше мой изповедник, казваше: „Сърцето ми има само входове — изходи няма. Който влезе вътре, не може да бъде изхвърлен, каквото и да ми направи.“ Това беше отец Епифаний Теодоропулос. Казваше ни: „Ще намерите по-свети духовници от мен, ще намерите и по-мъдри. Но трудно ще намерите човек, който да обича духовните си чеда повече от мен. И все пак аз няма да получа награда за това, защото тази любов ми беше дарувана от Бога.“ Ако човек го видеше отвън, никога нямаше да предположи това. Приличаше на строг стар военен — суров, мълчалив, рязък, затворен в себе си. Първото чувство, когато се приближиш до него, беше: „Как по-бързо да си тръгна оттук?“ Погледът му беше тежък, думите — кратки и отсечени.

И все пак в този човек живееше такава любов, че понякога, когато я виждахме в действие, оставахме безмълвни. Но това беше сериозна, духовна любов — не сантиментална, не емоционална, не користна. Съвсем различна любов.

Разбира се, този човек не беше получил това без труд. Той се беше подвизавал, борил се беше, за да придобие такава любов. Спомням си как веднъж го попитах:
„Отче, вие никога ли не сте участвали в религиозните организации по времето, когато сте следвали богословие?“ Тогава те бяха навсякъде, нямаше почти нищо извън тях. А той ми отговори:
„Не, дете мое, аз не минах през това. Аз знаех само параклиси и манастири. На това ме научиха.“ Той не разбираше тези организационни структури.

Когато ми каза това, се потресох. Защото разбрах, че този човек не е стигнал до любовта лесно. Той беше изключително чувствителен човек — беше преживял много, бил е нараняван, търпял е много човешка глупост и духовна посредственост, докато му бъде дадена тази любов.

Разбирате ли какво казвам? Това не са просто „дарове от Бога“, които идват автоматично. Не е като касета, която пускаш и тя винаги свири еднакво. Затова имаме Светия Дух. Имаме тази любов, която свидетелства за Духа и не Го възпрепятства в нас. И чрез този Дух разбираме, че наистина Отец е изпратил Сина в света.Защото външната вяра може да казва: „Вярвам в Иисус Христос, Сина Божи“ — просто като думи. Но ако човек не го преживее, ако не го усети вътрешно, тази жива вяра не се ражда.

Едно е да казваш „Вярвам в Бога“, и съвсем друго е да знаеш, че Христос наистина е Син Божи и твой личен Спасител — да го усещаш така непосредствено, както усещаш света около себе си, тялото си, деня. Тази вътрешна увереност е духовно състояние. Отците я наричат „догматично съзнание“ — не просто догма като текст, а преживяна истина. Едно е самото учение, друго е съзнанието за истинността му като жив опит. И това идва винаги чрез Светия Дух, Който се вселява в човека, когато той се отвори към Бога и към ближния, и започне да живее любовта. Тогава се дават даровете на Духа. Първият дар е именно това опитно познание за истината.

Подготвил: Константин Константинов
Източник: YouTube

Дарение с кредитна/дебитна карта