Достоевски и Великият инквизитор в нашата епоха

Интервю с о. Николаос Лудовикос

– Какво би станало, ако Христос дойдеше днес — не преди 2000 години, не в друга епоха, а сега, в нашия свят? В един свят с камери навсякъде, със социални медии, с алгоритми, които знаят какво мислим, преди още самите ние да сме го осъзнали. Бихме ли Го разпознали, или просто бихме Го подминали като още една странна фигура в timeline-а си? Този въпрос поставя Достоевски преди почти два века в един от най-потресаващите текстове на световната литература — „Великият инквизитор“. Там Христос се завръща и бива заловен не от враговете си, а от онези, които уж Му служат. Защо? Защото, както казва Инквизиторът, човекът не иска свобода. Иска хляб. Иска чудеса. Иска някой да му казва какво да прави. И точно тук възниква опасният въпрос: ами ако е бил прав? Днес, в свят, в който свободата често се заменя със сигурност, истината се губи в шума, а властта вече не се вижда, а тихо ни направлява — дали живеем в една нова Инквизиция?

Заедно с отец Николаос Лудовикос няма просто да говорим за един текст. Ще говорим за самите нас. За свободата, от която се страхуваме. За истината, която може би не искаме да чуем. И за това дали, ако Христос се появеше днес, бихме Го последвали… или бихме Го докладвали.

— Мисля, че въпросите, които поставихте, са изключително важни. Те имат реална основа и заслужават да бъдат зададени.

Бих започнал с това, че не всички исторически епохи са еднакви. Епохата, в която Достоевски поставя този въпрос, и нашата епоха са духовно различни. По времето на Достоевски се разгръщат огромните възможности на модерността. Просвещението вече е дало своите първи плодове. Появява се онзи вид “героичен” атеизъм, който аз наричам „дневен атеизъм“ — оптимистичният атеизъм. Това е атеизмът, който вярва, че ако отстраним идеята за един централен смисъл на света и вселената, човекът най-сетне ще се наслади пряко на живота. Това е епохата на позитивизма, на вярата в прогреса, на убеждението, че разумът ще реши всичко.

Но още тогава се появяват мислители като Ницше, които започват да усещат, че нещо не е наред. Ницше е гранична фигура — от една страна възхвалява освобождението на човека, а от друга прозира тъмната страна на този процес. Именно затова някои изследователи казват, че той би могъл да „разговаря“ с Достоевски — макар и от противоположни позиции.

След Първата световна война обаче оптимизмът започва да се разпада. Идват големите катастрофи. Появяват се мрачните пророчества за края на цивилизацията. Шпенглер говори за „Залеза на Запада“, Тойнби вижда историята като поредица от възходи и трагични разпади.

И тогава започва това, което бих нарекъл „нощен атеизъм“ — умореният, замисленият атеизъм, който вече не е уверен в собствените си обещания.

Достоевски предвижда нещо удивително. Във „Великият инквизитор“ той сякаш описва не само тоталитарните режими на XX век, но и самата логика на модерната власт. Инквизиторът казва на Христос: „Хората не искат свобода. Направи ги зависими, нахрани ги, освободи ги от тежестта да избират — и те ще те последват.“

– Нима това не е болезнено актуално днес?

Живеем в свят, в който хората доброволно се отказват от части от свободата си в името на сигурността, удобството и комфорта. Свят, в който алгоритмите ни познават по-добре, отколкото познаваме самите себе си. Свят, в който контролът не идва със сила, а чрез съблазън, информация и зависимост.

Големите идеологии на XX век се сринаха — марксизмът, националсоциализмът, утопиите за съвършено общество. И все пак нуждата някой да ни води, да ни освободи от отговорността на свободата, остана. Може би точно това е най-страшното прозрение на Достоевски: че човекът често не се страхува от робството, а от свободата.

Европейският съюз днес оцелява не толкова като духовно единство, а по-скоро като съюз, разкъсван от интереси и вътрешни противоречия. А към това се прибавят и кризите в човешките отношения, в икономиката, в самото образование. Не знам как стоят нещата в Австралия, но в Европа онези неща, които някога изграждаха европейската идентичност и я отличаваха, сякаш се рушат едно след друго. Разпада се самата структура на това, което дълго време смятахме за устойчиво. Разклащат се основни принципи, върху които беше изграден светът ни. И това не се случи случайно. Направиха го конкретни хора, и то в името на един определен възглед за света — в името на атеизма, на идеята, че човекът може да устрои света без Бога.

През целия XX век философията премина през огромно лутане. Тогава все още съществуваха големи обещания и надежди. Именно затова вярвам, че ако Христос се беше появил тогава, щеше да срещне дори по-силна съпротива, отколкото днес — колкото и парадоксално да звучи. Защото през 70-те и 80-те години, когато и ние бяхме студенти, изглеждаше, че пред човека се открива безкраен хоризонт. Имаше усещане за свобода, за сексуална революция, за разрушаване на ограниченията, за свят, в който човек може да прави всичко, което пожелае. Смяташе се, че след като се освободим от „метафизичните тежести“ — от религията, от традицията, от чувството за грях — животът ще стане непосредствен, лек и истински наш.

Но днес виждаме, че реалните възможности на човека са далеч по-малки, отколкото са изглеждали тогава. Нека не забравяме: „Великият инквизитор“ е публикуван през 1880 година — преди почти 150 години. Тогава атеизмът изглежда по-лесен, по-убедителен. Изглеждало е, че отвъд историческите провали на християнството се отваря нов път. Достоевски обаче вижда нещо много по-дълбоко. Той разбира, че западното християнство — и по-конкретно папството — постепенно е подменило истината, която е свобода и свободно общение с Бога, с нещо съвсем друго: с власт, с контрол, с принуда. Именно това символизират трите изкушения на Инквизитора: чудото, тайната и авторитетът.

Чудото, което подчинява човешкото съзнание.
Тайната, в която властта се затваря и не допуска никого.
И авторитетът — огромният механизъм, който решава вместо човека дори въпросите за вечния му живот.

Тук Достоевски проявява удивителна богословска прозорливост. Той разбира дълбокия проблем на римокатолическата еклисиология — идеята, че църквата постепенно започва да стои на мястото на Христос, вместо Христос реално да живее в нея.

В края на текста Христос идва именно за да съди това духовно строителство. Инквизиторът обвинява Христос в едно: че е дал на хората свобода вместо хляб. Но може ли човек да живее само с хляб? А под „хляб“ днес можем да разбираме сигурност, работа, социални придобивки, комфорт. И тук е пророческата сила на Достоевски. Когато четеш този текст, настръхваш, защото той сякаш предвижда цялата логика на по-късния тоталитаризъм — особено съветския марксизъм.

Инквизиторът казва:
„Ние знаем какви са хората. Те са слаби. Страхуват се. Треперят пред смъртта. Искат да се наслаждават. Не могат да понесат свободата, която Ти им даваш.“

– А какво всъщност е свободата?

Свободата означава човек да надмогне страха и зависимостта от собствените си нужди. Да не бъде смазан от егоизма и страха за себе си.

– Много дълбоко е това, което казвате: за да бъде човек свободен, трябва да бъде аскет.

…Тоест човек, който може да постави нуждите си отвъд страха от самосъхранението. Защото страхът непрекъснато му нашепва:
„Имаш нужда от това. И от онова. Трябва ти сигурност. Трябва ти защита. Трябва ти хляб.“

Но идва моментът, в който човек трябва да реши:
„От какво имам най-голяма нужда — от сигурност или от истината?“ Ако избере истината — тогава е с Христос. Ако не — Инквизиторът вече е победил. И именно това прави текста на Достоевски толкова потресаващ и толкова болезнено актуален днес.

Днес има много повече страх. Много повече самота. Много по-дълбока несигурност и разочарование от самите нас. Да, новите технологии и науката ни дадоха огромни възможности, но ако човекът не е духовно и психически здрав, той дори не може истински да им се радва.

Ще го кажа по друг начин: щастието, което очаквахме, когато тръгнахме по този път, се оказа много по-малко от онова, което си представяхме.

Някога си въобразявахме, че човечеството почти ще се самообожестви. И днес все още има хора, които говорят така — особено около темата за изкуствения интелект. Но кой не вижда колко страшни могат да бъдат последствията? Кой не вижда, че съдбата на човечеството често е в ръцете на хора, които действат без да осъзнават последствията от собствените си решения?

Затова, връщайки се към първия ви въпрос, бих казал нещо парадоксално: ако Христос се появеше днес, съдбата Му вероятно щеше да бъде по-добра. Колкото и странно да звучи, мисля, че днес Той би намерил повече хора, готови да Го защитят срещу „Великия инквизитор“. А и самият Инквизитор днес трудно би могъл да съществува. Защото вече няма „притежатели на абсолютната истина“. Постмодерният свят разруши именно претенцията за единствената истина.

Кой днес може да осъди Христос от позицията на човек, който твърди, че притежава цялата истина? Разбирате ли? Тогава подобна претенция все още е била възможна. Днес дори папата трудно би могъл да говори по този начин, защото веднага ще бъде поставен под съмнение, дори от собствените си хора. Едно от нещата, които рухнаха в модерността, е именно авторитетът на „единствената истина“. А без тази претенция самият Инквизитор губи основата си.

Ако все пак си представим, че днес се появи някакъв нов Инквизитор, той вероятно би би казал на Христос:
„Остави хората на спокойствие. Ние вече сме ги успокоили. Защо идваш да ги разтърсваш?“ Но дори това не би могъл да го каже убедително. Защото мислещите хора — онези, които още чувстват и осъзнават — виждат, че този път е станал изключително опасен. Ако някой днес не вижда това, значи е духовно полумъртъв.

— Можем ли да направим аналогия между трите понятия на Достоевски — чудото, тайната и авторитета — и днешния свят? Например технологиите, институциите, корпорациите, държавите?

Да, можем. И можем да предположим, че и днес има хора, които намират утеха именно в това. Но цената вече е огромна.

Не мога да ви опиша как изглежда електронната ми поща или съобщенията на телефона ми. Всеки ден получавам писма от млади хора — хора на вашата възраст — които са вътрешно сринати. Тази сутрин, преди разговора ни, отново получих такива съобщения. Хора, които ми описват точно това чувство — че нещо в тях е рухнало.

И тук възниква въпросът: върху какви психически и духовни сили изобщо се крепи съвременният човек?

Преди няколко дни споделих в друго предаване резултатите от един малък експеримент, който направих със студентите си в Университета в Йоанина. В аудиторията имаше над 300 души. Попитах ги:
„Колко от вас искат да се оженят и да създадат семейство?“ Само около 15 души вдигнаха ръка. Попитах отново, защото не можех да повярвам. Не ги питах дали ще се оженят, а дали изобщо го желаят. Отговорът беше потресаващ. Тези млади хора не искат семейство. Не защото са лоши хора, а защото не виждат нито в себе си, нито около себе си достатъчно духовни и психически сили за такава връзка и такава отговорност. А бракът е именно това — една красива, творческа, но и дълбока отговорност. В моите години това се възприемаше като щастие. Само преди 20–30 години нещата изглеждаха съвсем различно. А днес всичко се променя с невероятна скорост.

Има и още нещо, което много ме впечатлява. Днешните млади хора всъщност вярват в Бога. Това е парадоксално. Може би не познават Бога на Църквата, може би още не са срещнали истински Христос — и това е и наша вина — но вярват.

Когато аз бях на тяхната възраст, преди 40 години, ако в една университетска аудитория с 300 души бяхте попитали:
„Колко от вас вярват в Бога?“ —
едва ли повече от 20 души щяха да вдигнат ръка.
Тогава все още съществуваше илюзията, че човекът може да се справи сам. Имаше останали духовни ресурси, които още не бяхме изчерпали. Днес почти сме изчерпали всичко. И затова вече нищо не изглежда лесно. Напротив — всичко започва да изглежда много трудно.

— Исках да Ви попитам нещо друго. Във „Великият инквизитор“ се казва, че Христос отказва да извърши чудо по време на страданието Си и оставя хората да повярват единствено чрез съвестта си. Възможно ли е човек да повярва само чрез съвестта си?

Това е удивителен въпрос. Ще ви разкажа нещо.

Познавам лично свети Паисий, а свети Порфирий буквално ме върнаха към Църквата, защото и аз самият бях атеист. Спомням си как веднъж свети Паисий ми каза:
„Мога да вляза в едно военно поделение и да кажа на всеки човек всичко за живота му — какво е преживял, какво носи в душата си. Да извикам всички по име — от генерала до последния войник на портала.“ Но след това добавяше: „Бог не иска това.“

Разбирате ли колко е важно? Бог не иска да ни подчини чрез сила или чрез чудо. Той иска човекът да Го обикне свободно, защото Бог е Личност. И понеже Той сам ни обича свободно, иска и нашата любов да бъде свободна. Това е нещо удивително. Бог непрекъснато ни прави добро — и в същото време сякаш се скрива. Това е най-нежното, най-деликатното, най-благородното отношение, което можем да си представим. Невероятна деликатност. Невероятна. Дори когато ни помага, Той не иска да ни притиска към Себе Си.

Виждам това навсякъде в Евангелието. Христос изцелява хората, но никога не ги принуждава да Го следват. Той не казва на дъщерята на Иаир:
„Аз те възкресих, оттук нататък си моя.“ Не казва на разслабления:
„Излекувах те — сега ще вървиш след Мен.“ Не казва на прокажения:
„Ще Ми служиш до края на живота си.“ Напротив — Той дори освобождава хората от тежестта на благодарността. На прокажения, който се връща, Христос казва:
„Твоята вяра те спаси.“
Не „Аз те спасих“,
а „твоята вяра“.

Това са потресаващи свидетелства за една деликатност, която няма нищо общо с начина, по който ние обикновено обичаме.

Помислете и за жената, която искали да убият с камъни. Христос не ѝ казва:
„Отсега нататък ще бъдеш с нас, ще ни служиш, ще вървиш след Мен.“ Нищо подобно. Или за слепия, когото изцелява — не го обвързва с нищо.

Бог обича човека с невероятна свобода. И иска и човекът да Го обича по същия начин — свободно. А можеше да направи всичко друго. Бог би могъл за един миг да накара цялото човечество да повярва в Него.

Ще ви кажа нещо още по-силно: Христос можеше изобщо да не се възнесе.

След Възкресението Той се явява само на учениците и на малцина свидетели. Не се появява пред Пилат. Не се появява пред римската власт. Не се появява пред Синедриона, за да каже:
„Убихте Ме — а ето, жив съм.“ Можеше да покаже раните Си на всички. Да остане в Йерусалим или да отиде в Рим и да заяви:
„Аз съм безсмъртен. Не можете да Ме унищожите.“ Можеше да стане абсолютен владетел на света. Но тогава хората щяха да Го мразят.

Затова светците, мъчениците и подвижниците обичат Христос — защото Той е удивително красив в начина, по който обича. В Него няма егоизъм, няма желание да подчини човека. Той обича заради самия човек, не заради Себе Си.

— Но хората винаги търсят нещо отвъдно. Търсят чудото. Търсят духовност.

Да, така е. Но те често търсят духовността като още една форма на нарцисизъм, като още едно успокоение за себе си. Има много видове духовност, които дори не се нуждаят от Бога. Например будизмът — в своята същност той може да съществува и без личен Бог. Там целта е по-скоро човекът да се разтвори, да изчезне в нирвана.

Днес виждаме и други форми на „духовност“ — лайф коучове, техники за успокоение, йога, дихателни упражнения. Всичко това може временно да облекчи напрежението. Но ако човек не реши дълбокия проблем в себе си, нищо не се променя истински. Това е като антидепресант — временно облекчава симптома, но не лекува корена на болката. И затова човек има нужда от все повече и повече. Същото е и с повърхностната духовност. Казват ти:
„Отпусни се. Поеми въздух. Затвори очи.“ Но след малко болката се връща с още по-голяма сила, защото големите въпроси остават нерешени. И именно това виждаме днес в западния свят — масово вътрешно рухване. Хората започват да се предават на всякакви зависимости и страсти. А това носи още по-дълбока душевна болка, защото не удовлетворява най-дълбоките нужди на човешката душа — нуждата от истина, от смисъл, от радост, от вечност, от благодат. Опитваме се да намерим тези неща чрез удоволствията и зависимостите, но вместо това се разпадаме психически и физически. И затова днес виждаме толкова много хора, които външно изглеждат нормални, а вътрешно носят огромна болка. Психолозите дори говорят за „маската на депресията“ — виждаш човека и усещаш, че вътре в него нещо е рухнало.

Затова казвам нещо, което може да прозвучи странно:
днес Христос е по-близо до човека, отколкото някога преди. Реалността на Христос днес е много по-близо до нас. Точно този Христос, за когото говорим – този деликатен, благороден Христос. Христос, Който чака човека с любов, а не със съд. Той сам казва:
„Не дойдох да съдя света, а да спася света.“

И затова аз вярвам — не като пророк, а като човек, който наблюдава и усеща времето — че след големи страдания, през които човечеството вероятно ще премине, ще дойде и голямо духовно пробуждане. Защото днес част от човечеството сякаш е полудяло и върви към самоунищожение. Но именно след подобни катастрофи човекът започва отново да търси смисъл. Ако например един политически лидер — няма да споменавам имена — започне да мисли по този начин, цялата му политика би се променила. И отношението към технологиите, и отношението към властта.

Днес сме изгубили мярката. И я изгубихме именно защото се поддадохме на изкушенията, за които Достоевски говори. В това е неговото величие — че предсказа всичко това още преди да се случи.

— В крайна сметка свободата тежест ли е за човека?

Да, тежест е. Защото истинската свобода означава човек да излезе отвъд себелюбието си. А себелюбието е най-голямото робство. Помислете си за човек, който живее само за себе си — непрекъснато се занимава с тялото си, с удоволствията си, с интересите си, с храната си, със сексуалността си, със собствените си емоции. Това е непрестанна обсебеност от самия себе си. И всичко, което нарушава този комфорт, започва да му изглежда страшно.

Свободата започва тогава, когато човек каже:
„Добре, всичко това съществува, но не е най-важното.“ Св. ап. Павел казва:
„Като имаме храна и облекло, нека с това бъдем доволни.“ Помислете колко огромна свобода има в това.

Още Платон казва:
„Да не се нуждаеш от нищо — това принадлежи на Бога. А да се нуждаеш от малко — това е много близо до Бога.“ Затова и древните философи са били толкова аскетични. Платон дори пише нещо, което днес би прозвучало като скандал: че човек, който яде непрекъснато и не може да остане сам със себе си, трудно би могъл истински да философства. Опитайте да кажете това днес и ще видите каква реакция ще получите.

Но именно тук е голямата сила на Достоевски — че той предвижда всичко това още в епоха, когато светът все още е бил млад, когато хората все още са вярвали, че бъдещето е отворено и светло.
Нашата епоха вече не е млада. Тя не е нито детска, нито юношеска. Това е епоха на умора и старост. Големите обещания са остарели.

Спомням си как, когато бях студент, университетите кипяха от политически идеи. Имаше безкрайни студентски събрания, политически спорове, страстни дискусии. Днес това го няма. Младите хора почти не вярват в политиката. Почти никой. Само единици още участват в партийни организации. А навремето амфитеатрите бяха пълни с хиляди студенти, които спореха, крещяха, защитаваха идеи и каузи. Всичко това свърши.

— С други думи — ние вече носим Инквизитора вътре в себе си?

Може би да. Но бих казал, че този „вътрешен Инквизитор“ вече е много уморен. Ако по времето на Достоевски е бил на 90 години, днес е на 200. Изтощен е. И тук идва нещо удивително у Достоевски. За мен той е един от най-великите духовни гении в историята на човечеството. В края на „Великият инквизитор“, след като Инквизиторът изрича всичките си страшни обвинения срещу Христос, Христос не му отговаря с гняв. Той го изслушва със състрадание. След това става… и го целува. Това е потресаващо. Точно там човек разбира, че Достоевски е имал истински духовен опит. Целувката на Христос разрушава цялата логика на насилието и обвинението. Инквизиторът се разтърсва, не издържа и накрая пуска Христос да си тръгне. Това е надеждата на Достоевски — че Христос в крайна сметка ще победи. И аз също вярвам в това. Не като идеология. Не като теория. Това е друга увереност — увереност, която идва от самото присъствие на Христос. И това присъствие няма нищо общо с идеологически реформатор или просто с пророк. То е нещо много по-дълбоко. Дори не може да се каже, че Христос се държи като пророк. Поведението Му не прилича на поведението на нито един пророк.

Хората по Негово време казвали:
„Никога човек не е говорил така.“ И наистина — в Него има нещо напълно ново. Нещо невиждано. Той не говори като учител, който просто е разбрал нещо, чул е нещо или му е било открито отвън. Христос говори така, сякаш Самият Той е изворът на истината. Това е потресаващо. И именно тук е надеждата на Достоевски.

Разбира се, в началото сякаш се оказаха „прави“ Ленин, Сталин и всички онези чудовищни режими. Изглеждаше, че Инквизиторът побеждава. Но след десетилетия историята започна да задава друг въпрос:
Кой в крайна сметка ще бъде оправдан?

— Великият инквизитор казва, че хората ще дадат свободата си, за да имат хляб. Може би е бил прав?

Да. Това действително се случи. Всичко, което Достоевски предсказа, в голяма степен се сбъдна. И затова този текст е толкова велик. Но днес тоталитаризмът вече не може да изглежда така, както е изглеждал по времето на Хитлер или Сталин. Тези форми са изчерпани. Съвременният контрол е много по-мек, много по-незабележим. Един „кадифен“ тоталитаризъм. Човекът не е принуден насила — той доброволно се предава на собствените си страсти, удоволствия и зависимости. И точно така става лесен за управление. Когато някой познава слабостите ти, желанията ти и непрекъснато ги подхранва, той постепенно започва да те притежава. Но това вече не са старите „героични“ утопии за всеобщо щастие. Днес удоволствието е преди всичко лично, индивидуално. Не става дума за колективна мечта, а за частно бягство. Живеем в култура на крайния нарцисизъм. Аз дори използвам термина „постнарцисизъм“ — опитвам се да го развия в последната си книга. Това е състояние, в което човек едновременно се наслаждава на себе си и се затваря в себе си до степен на почти пълен аутизъм.

— Как виждате бъдещето?

Болезнено. Бъдещето е изпълнено с тежки и нерешени въпроси. Ние не сме решили основните проблеми на човека. Всеки ден общувам с хора и писмата, които получавам, са пълни с болка. Не преувеличавам, когато казвам, че електронната ми поща „кърви“. Хората са объркани, отчаяни, уплашени. И не можем просто да кажем:
„Пред нас има хубав и сигурен път.“ Такъв път днес няма. Навсякъде има несигурност, страхове, нови опасности.

Вземете само темата за изкуствения интелект. Постоянно ни канят да говорим по този въпрос. Наскоро издадох книга за технологиите и истината, в която разглеждам отношението на религиите към тези процеси. Но честно казано, нямаме окончателни отговори. Защото не знаем накъде точно върви всичко това. А най-страшното е, че никой не поставя истински граници. Както се пееше в една стара песен:
„Никой не определя правилата.“ Правилата ги диктуват тези, които държат парите и властта. Те купуват закони, влияят върху обществата и търсят единствено печалба. А когато липсват духовни и морални ориентири, технологиите лесно могат да се превърнат в смъртоносни оръжия. Разбира се, технологиите имат и огромни положителни възможности. Никой не отрича това. Но всичко зависи от човека, който ги използва. Ако човекът е духовно незрял и е подвластен на изкушенията, за които говори Великият инквизитор, тогава и най-доброто средство може да се превърне в разрушение.

Именно това е големият проблем на нашето време — сривът на човешките отношения. Днес нарцисизмът е навсякъде. Той съществува във всеки човек и не може да бъде премахнат напълно. Дори не бива да бъде унищожаван изцяло, защото човек ще изпадне в депресия, ако няма никаква любов към себе си. Въпросът е в мярата. Но кой днес поставя граници? Кой определя общовалидните критерии? Кой ни дава общи ориентири, които да важат еднакво и за мен, и за вас? Защото, ако аз трябва да ограничавам своя егоизъм, а другият не го прави, как ще изградим истинска връзка? Някога е имало общи нравствени правила и духовни ориентири. Постепенно човечеството ги изгуби.

И знаете ли, не мисля, че хората от миналите поколения непременно са били по-зрели. Но със сигурност са били по-смирени. И причината е проста — имали са много по-малко възможности. Животът е бил по-труден, по-болезнен. Нямало е днешната медицина, технология, удобства. И именно чрез това смирение хората са достигали до нещо по-дълбоко. Днес виждам деца на осем-десет години с невероятна самоувереност. Не приемат никого над себе си и не слушат никого.

— На кого всъщност принадлежи Христос? Защото днес много хора, особено в Америка, казват, че са християни. Но в крайна сметка — чий е Христос?

Христос принадлежи на онези, които Му приличат. Не на онези, които просто говорят за Него. В името на християнството са извършени ужасни престъпления. Един от тези примери е именно Инквизицията, за която пише Достоевски.

Навсякъде, където в името на Христос се раждат омраза, насилие, унижение и унищожение — там Христос Го няма. Хората на Христос приличат на Него. Светците, истинските духовни хора, правят съвсем различни неща.

В „Братя Карамазови“ например старецът Зосима е вдъхновен от реална духовна личност — велик руски старец, подобен на това, което за нас днес са били старец Паисий или старец Порфирий.
Самият Достоевски дълго е преминавал през атеизъм и вътрешна борба. След онази инсценирана екзекуция, след Сибир и каторгата, той прекарва четири години в лагер, където единствената позволена книга е Новият Завет. Именно там се ражда онзи Достоевски, когото познаваме. Но това не се случва по наивен начин.

Днес и ние не можем да бъдем наивни — нито като християни, нито като богослови, нито като свещеници. Трябва да станем по-дълбоки и по-сериозни. Да се изправим пред истинските въпроси на съвременния човек. Трябва да разговаряме с философията, психологията, науката, съвременната култура. Да търсим решения, които могат реално да помогнат на човека. Защото днешният свят носи огромна психологическа болка. И това не е абстрактен проблем от кабинетите и книгите. Ние пишем книги, анализираме, теоретизираме — и аз самият правя това. Но реалността винаги се оказва по-тежка и по-сложна от всичко, което можем да формулираме на хартия. И затова вярвам, че ще се роди едно по-автентично християнство. Смирено вярвам, че Православната Църква — чрез най-добрите си представители — може да допринесе за това. И вече го прави. Но и всички останали идеи, философии и религии ще бъдат подложени на изпитание. Само онова, което издържи, ще остане.

— Има ли изобщо отговор на цялата тази болка? Какво правим с нея?

Болката намира смисъл, когато намери своята цел. Историята е пълна с рухнали цивилизации. Големият историк Арнолд Тойнби говори именно за това — за цивилизациите, които се разпадат. Но въпросът е:
Как се оправдава цялата тази болка? Какъв е смисълът на всички тези загуби? Според Тойнби само по-дълбокото познание за Бога може да даде отговор. Защото дори смъртта на един-единствен млад човек във война е огромен въпрос към цялата човешка история. Днес виждаме войни навсякъде — в Украйна, Близкия изток, Афганистан, на толкова места. Но когато едно двадесетгодишно момче загине трагично, не е достатъчно просто да кажеш:
„Той се пожертва за славата.“ Каква слава? Тези въпроси остават отворени. И човекът не може да ги понесе без по-дълбок смисъл. Как може да има слава, в която човекът не участва? Слава, при която връзката ни с истината, живота и историята е толкова дълбока? Ако няма Бог, Който да събере целия този абсурд и да му даде вечен смисъл и бъдеще, по какъв друг начин всичко това ще бъде оправдано?

Говорим за безсмислени смърти — милиони безсмислени, глупави смърти, причинени от безумни амбиции, от неразумни водачи; от хора, които понякога не са били способни да подредят дори собствения си живот, а са водили човечеството към кланета. И днес продължаваме да виждаме подобни явления.

Достоевски също поставя този въпрос: може ли страданието на едно дете да оправдае щастието на хиляди други? И Христос отговаря по Своя начин: не, не може. А какво остава за страданията на милиони хора?

Ако всичко това няма завършек в онова, което Христос нарича „Царство Божие“ — състояние, в което Бог е „всичко у всички“, където всяко същество намира мястото, за което е сътворено, и където животът е пълен и свободен — тогава откъде човек да намери смисъл?

Старец Паисий казваше на нас, младите студенти: когато човек разбере истинската цел на живота — вечността — много от страданията се преодоляват. Той започва да вижда, че дори скърбите могат да имат смисъл, защото му показват, че само в Божия свят може да се намерят съвършенство, радост и истинска логика — онова, което човешкото сърце търси.

Днес хората са много наранени и измъчени. Те жадуват за тези неща, но често не им е позволено да го изразят. Съвременната среда и “лайфстайл” не позволяват да се прояви този дълбок копнеж по Бога, който хората носят в себе си.

През годините при мен са идвали хора, от които никога не бих очаквал да ме потърсят — хора на властта, на парите, на изкуството. Те не смеят в собствената си среда да изразят такива духовни търсения, но насаме ми разкриват тази своя дълбока вътрешна жажда. Тя ги изгаря отвътре и търси изход.

Интересното е, че днешният начин на живот уж отхвърля богословската перспектива и духовната нужда на човека, но същевременно допуска всякакви езически заместители — хороскопи, астрологии, „енергии“, духове, култове към природата и какво ли още не. Хората търсят утеха, но често в погрешни посоки.

Вярвам, че в нашето време се заражда дълбок копнеж по Бога и по Христос. След всички философски и политически анализи става ясно, че човечеството стига до границите на собствените си възможности. Историята свършва тогава, когато човекът вече не е способен да управлява условията на живота си. Не става дума само за „средствата за производство“, както казва Маркс, а за самите условия, при които се осъществяват човешките добри намерения. Днес не е достатъчно човек да има добри намерения, за да създаде щастлив живот.

В човечеството има огромна празнота — отдалечаване от самото битие. Това произтича от безграничното себелюбие и нарцисизъм. Затова днес да мислим богословски не е лукс. Това е жизнена, екзистенциална необходимост.

Източник: YouTube
Подготвил: Константин Константинов