Параноя срещу метаноя

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

Епохата на модерността е белязана от мисълта на един много голям философ, който остави своя отпечатък върху модерността до днес – това е Хегел. Хегел е философски най-дръзкият мислител, който някога е съществувал, и той е дързък в буквалния смисъл. Един мой добър приятел, професор по философия в Англия, ми казваше: „Той е велик философ, защото е параноик.“ Той поставя основите на това, което в този разговор ще наречем параноя – човешка нагласа, която първоначално е много дръзка, а след това се оказва и опасна. Но преди всичко тя е плод на един определен начин на виждане на нещата, така както те са се оформили на Запад.

Развитието на западния субективизъм, особено във връзка с Реформацията – основно с Лутер, но и с други – поставя субекта на сцената. Индивидуалния субект. Философски това започва от Декарт: „Мисля, следователно съществувам.“ Не „общувам“, не „обичам“, не „дишам“, не „ покайвам се“, а „мисля, следователно съществувам“. Това има значение, както казва Хайдегер, говорейки за Декарт: за първи път субект става мислещият субект. Тоест човекът, а всичко останало става обект на неговата мисъл. Не е вече субект, както било в древната философия – например в аристотеловия смисъл, където всяко нещо, което се нарича „съществуващо“, е субект, индивидуален субект на своя вид.

Остава само мислещият субект. Това е голямата промяна на модерността след Декарт. И в действителност това вече носи в себе си един индивидуализъм, който Лутер ще изведе на сцената и богословски: човекът остава сам пред Бога. Вече не църквата управлява заслугите на изкупителното дело на Христос, което за Запада има юридически характер – Христос е този, който плаща за моите грехове. В католицизма това се управлява от църквата, а в протестантизма – само от моята лична вяра. Аз вярвам и го имам. Както се казва и днес: „Приеми Христос като свой спасител.“ Приемам го – и край.

Важното е, че този нов субективизъм излиза на повърхността, а при Хегел той придобива грандиозна форма. Хегел казва: вместо да разделяме субект и обект, Бог, човек, творение и да създаваме множество философии за всяко от тях, защо да не разберем, че всичко това е едно – разгръщането на Разума, на Духа, който исторически излиза от себе си в историята. Историята има огромно значение за западната мисъл и особено за Хегел. Духът става природа – неорганична, органична, после държава, след това се осъзнава като изкуство, като религия и най-накрая като философия. Във философията, където умът е „чист“ и мисли, духът осъзнава себе си в човека. Моето самосъзнание на това върховно равнище е самосъзнанието на Духа и на Бога. Тоест Бог осъзнава Себе Си чрез мен.

Тук започва „параноята“. Защото ако духът се осъзнава в мен и моето съзнание е едно с него, тогава всичко, което казвам или правя, има абсолютна валидност. Оттук произлиза и Маркс – само че вместо „дух“ той говори за пролетариата. Целта на историята става реализирането на една идеална, безкласова, утопична (но уж реална) общност. В такива системи не може да има критика – както например в крайни режими, където дори гледането на чужд канал може да се наказва със смърт.
Ако преминем към богословието: в корена на този субективизъм стои и Тома Аквински. При него върховният субект – Бог – няма нужда от реални отношения с творенията. Те имат отношение към Него, но Той не се нуждае от тях. Обича ги „в себе си“, не влиза в диалог с тях. Това означава, че идеалният субект на Запад е самодостатъчният, самозатворен субект. Ако човек престане да вярва в Бог, този модел просто се пренася върху човека.

Хегел стига още по-далеч: ако има Абсолют, той се осъзнава чрез мен. Аз съм мястото, където Абсолютът става съзнателен. Както казват западните мистици: „Какво би бил Бог без мен? Аз съм огледалото Му.“

В психологията най-доброто определение за параноя е: напълно логична и последователна мисловна система, която, погледната отвън, е напълно безумна. Отвътре всичко изглежда логично, отвън – абсурдно. Днес сме пълни с такива „митове“, затова и конфликтите ни са постоянни. Това се пренася и на лично равнище. Ако анализираш речта на хората структурно, често ще видиш параноични модели: отвътре всичко им изглежда логично, но отвън – не. Това показва, че цялата ни култура е в задънена улица.

Историята има проблем не защото няма прогрес, а защото се самооправдава. Политиците казват: „Ние сме от правилната страна на историята.“ Но това е кръгово оправдание. Един древен мислител като Хераклит би попитал: как това служи на единството и мъдростта на света? Защото истинската мъдрост е единството на всичко. Да, но Бог какво иска да направя в историята – разбирате ли? Какво иска Той? Хераклит е разбрал това много добре и го казва по свой начин. Но малцина имат тази мисъл – и не искат да я имат, и начинът им на живот отказва тази възможност. А ако някой каже, че би го интересувало – ако например Хераклит беше тук, щяхме да го наречем крайнодесен фашист и може би щеше да бъде застрелян като такъв. Защо е крайнодесен – не разбирам. Не са ли крайно десни всички онези, които изпратиха в лагерите (ГУЛАГ)? Това е разликата между Платон, Хераклит или св. ап. Павел и тези хора. Те не вярват по същия начин. Св. ап. Павел, както и Хераклит, вярва, че историята има изход, че мъдростта може да влезе в нещата. Но не, че лично аз държа ключа на историята.

Така явлението, което преживяваме и което води до неразбирателство, е свързано с типа субект, който модерността ни даде, и който впоследствие превърнахме в постмодерен субект, без обаче да се променят корените. Единствената разлика днес, спрямо преди 10–20 години, е, че започваме да разбираме, че това, което по-рано се наричаше нарцисизъм (в новата си книга предлагам нов термин – „постнарцисизъм“). Нарцисизмът беше състояние, при което съществуват човешки отношения, които използвам както си искам. Постнарцисизмът е състояние, при което човек вече изобщо не инвестира в другите. Отношенията към обектите са се върнали към самия себе си. Другият е като чаша – както тези очила тук. Не инвестирам нищо в тях – те са просто предмети за употреба. Колкото по-голямо е това отдръпване, толкова по-параноично е. Не го ли усещате? Колкото повече не давам смисъл на съществата, на нещата, на света, на историята, а го задържам за себе си, толкова повече това е „история на силата“, както казва Попър. Историята вече е само това – няма друга. И учебниците по история са такива: история на конфликти и битки – кой кого е победил. Същото е и в киното, особено в американските филми – силно повлияни от протестантския модел на субекта, който решава съдбата на всички. Спасителят на човечеството. Манията да спасиш света. Всеки е някакъв спасител. Това обаче е параноично в основата си. Ти още не си спасил себе си. А той казва: „Аз съм спасен.“ Ако отидете в Америка, ще ви попитат: „Are you saved?“ – „Спасен ли си?“ Православният би казал: Бог направи всичко за мен, но аз още не знам дали съм приел тази благодат“. Това там не съществува. („Прие ли Христос за Спасител?“ – „Приех го.“) Но животът на човека е противоречив: от една страна прави каквото прави, от друга казва „Христос е мой спасител“. А делата му не го показват. „Вярата действа чрез дела“, казва св. ап. Павел. Дяволът също вярва, но какви са делата му?

Следователно този модел се е наложил и вече няма образец на жертвено, общностно любовно бащинство на Бога, нито на отворен субект. Бог в западния модел става самодостатъчен, затворен. И това преминава в личния живот – всичко се превръща в безкрайно „право“. Право и правомощие, което се превръща във фашизма на нашето време: имам право, защото имам право. Абсолютна тавтология. Ако попитате Хераклит, той би казал: какво е правото? Логосът е истината. „Не мен, а Логоса слушайте.“ „Да угасим надменността по-усърдно от пожар.“ „Когато се затваряме в себе си, лъжем; когато сме в общение, сме в истината.“ Тези думи днес звучат неразбираемо.

Истинският духовен хоризонт при Хераклит, Платон и други предполага източник на смисъл отвъд историята. Това го има и при по-късни философи. Върховното не може да се изкаже – това е и апофатизмът при отците. Влиза в историята, но остава отвъд нашата преценка. И предлага един тип субект, който е отворен – не в състояние на параноя, а на покаяние. Обратното на параноята (παράνοια) е покаянието (μετάνοια) – защото чрез него оставяш другия да съществува – света, историята, Бога, другия човек.

Нашето време много прилича на римската епоха. Затова се сещам за Посланието към Римляни. Там св. ап. Павел говори за „закона на плътта“ – не като тяло, а като затвореност в нарцистичния свят. Делата на плътта включват не само блуд, но и кавги, раздори – всичко, което те затваря в себе си.

Има обаче „закон на духа, който дава живот в Христа Иисуса“, който освобождава от закона на греха и смъртта. Защото „плътското мъдруване е смърт, а духовното мъдруване – живот и мир“. Когато си затворен в себе си, това е смърт. Защото трябва да убиваш другите, за да съществуваш така – и накрая и ти ще бъдеш убит. Това е състояние на вражда – „смъртта ти е мой живот“.

„Плътското мъдруване е вражда против Бога: на закона Божий то се не покорява, нито пък може“

Не е възможно да го направи. Защо? Защото Бог е съвършено откриване и излизане. А човекът в това състояние е безкрайно затваряне и поглъщане на всичко. Човекът става като абсорбатор в кухнята – всичко всмуква. А онези, които живеят „по плът“, така и не могат да угодят на Бога. Нито могат да разберат Бога, нито могат да Му угодят. Само на себе си угаждат. Имат си огледало там и се гледат ден и нощ.

„Вие живеете не по плът, а по дух“. Вие не сте такива, казва той. Вие сте в Духа, ако Духът Божий живее във вас. Ако вършите Божиите дела, ако не пречите на Бога чрез вас да прави каквото иска, ако Бог ви използва за Своето дело – като проводници, в добрия смисъл.

„Ако ли Христос е във вас, тялото е мъртво за грях, а духът живее за правда.“ Не казва, че тялото е грях. Казва, че тялото става мъртво за греха. Бог е създал света и действа в него. Това, което Бог прави в света, са добродетелите. А онова, което аз правя, излиза само от главата ми, от интересите ми, от нарцисизма и себелюбието ми – това не е дело на Бога, а нещо параноично, защото представлява огромно себезатваряне. А днес това затваряне е огромно и параноята е огромна навсякъде, защото се подсилва от „лайфстайла“. Лайфстайлът ти казва: „Стани параноик.“ Ден и нощ ти казва: „Стана ли? Още не си? – направи още няколко стъпки. Затвори се още повече. Разруши всичко.“

Понякога казвам на студентите си: „Какви глупости правите – не знаете как да обичате. Забравили сте какво е това“ – то се нарича по друг начин. И ме гледат горките, а някои идват и ми казват: „Така е, отче.“ Дори и това, по начина по който се случва днес, е просто самозатвореност – нищо друго. И това се представя като единствената човешка възможност. А самият Фройд знаеше, че любовта е нещо безкрайно – започва от безкрайността и завършва в друга безкрайност. Това е човешкото. Другото не е дори животинско – животното се държи по-естествено.

Казват, че младите се наслаждават на това. Но не е така – там има много болка. И това е болката на параноята. Защото параноята причинява болка: ти грабваш от другия това, което мислиш, че ти принадлежи, а той грабва от теб същото – и накрая и двамата сте осакатени.

„…А духът живее за правда“. Когато на библейски език се казва „правда“, това означава всички добродетели на Бога – всичко, което Той иска да извърши в света.
И по-нататък: „Но ако Духът на Оногова, Който възкреси от мъртвите Иисуса, живее във вас, то, Който възкреси Христа от мъртвите, ще оживотвори и смъртните ви тела чрез живеещия във вас Негов Дух.“ Това означава, че още в този живот телата ви ще живеят в Светия Дух – ще го усещате. Това е опитът на отците – знаем го и от Писанията, и от живото предание. Човек може дори да върви по вода – телесно – защото е носител на Духа.

„И тъй, братя, ние не сме длъжници на плътта, та да живеем по плът“.

„Плът“ тук означава всички дела на тлението и егоизма – това св. ап. Павел го е обяснил многократно.

„Ако живеете по плът – ще умрете.“

Просто ще умрете. Дали ще умреш доволен или натъжен? Хората сякаш искат и двете, но накрая надделява тъгата, защото губиш всичко. Всичко се губи. Няма нищо, което човек да придобие и да задържи.

Няма нищо – всичко, което човек придобива без Бога, е нищо. То е загуба. Така – „но, ако чрез духа умъртвявате деянията на тялото, ще бъдете живи“. „Понеже всички, водени от Духа Божий, са синове Божии“. Вече не си просто син на майка си и баща си – ти си син на Бога. Това е поразителното.

Целта на човека – сигурен съм, че ако Хераклит беше чул това, щеше да извика: „Дай и на мен от това, моля те! Това искам да бъда – син на Логоса, син на Бога.“ Какво величие! Другият ти казва: ще бъдеш едно доволно животно. А тук ти казват: ще бъдеш Божий, вечен като Бога, ще правиш това, което Бог прави – в цялата вселена, от край до край, във всички смисли и във всички неща – ще бъдеш цар. Това казваме. Не сме ли срещали такива хора? Виждали сме ги, докосвали сме ги. Затова бъдещето ще бъде такова: човечеството ще се блъска, ще страда, ще се разбива, ще се топи, ще воюва до смърт – и онези, които оцелеят, пак ще започнат да търсят тези неща.

И по-нататък: „Защото вие не приехте духа на робство, та пак да бъдете в страх, а приехте Духа на осиновение, чрез Когото викаме: Авва, Отче!“.

Бог ви е осиновил в Христос – да Го наричате вече Отец. Не сте просто създания – имате дух на осиновение. Тоест това нищожно същество – като котка или куче – Бог го взема, осиновява го и му дава Своето наследство, това, което принадлежи на Неговата същност – чрез енергиите, не по същност. Дава ми от Себе Си.

„Самият Дух свидетелствува на нашия дух, че ние сме чеда Божии“.

Уверява ни в нас, че сме деца на Бога – не просто деца на Георги и Катерина, а Божии деца. „Съграждани на светиите и свои на Бога“ – казва св. ап. Павел. Страшни думи.

Представете си хората да са такива – опитайте да им наложите война, диктатура, лъжа – няма да я приемат. Сякаш поливаш палатка – водата ще се стича, няма да остане. Защото човекът усеща, че е Божие дете. Оттам идва и безстрашието, както при мъчениците. Това безстрашие е богообразно. Ако това изчезне днес – и доколкото изчезва – ние се предаваме на една параноя, по-лоша от всяка друга епоха. Защото днес почти всичко, чрез „лайфстайла“, тласка децата още от малки към това. От университетската си работа имам контакт и с по-малки деца – проблеми, които преди имаха гимназисти, днес ги имат деца от началното училище. Те не искат да слушат никого – нито родители, нито учители, нито Църква, нито политици. Това състояние води до абсолютен „правен“ начин на мислене, до джунгла. Етиката на вкуса води до това: по-силният налага своя вкус. А по-слабите го понасят. Така тоталитаризмът се връща – този път „кадифен“. Защото си мислим, че правим каквото искаме, но всъщност правим неща, които реално не искаме.

„Ако пък сме чеда, ние сме и наследници: наследници Божии, а сънаследници на Христа“

Наследяваме самия Бог – Той е нашето наследство. Както Христос по природа е Син, така и ние ставаме по благодат. „И то само ако с Него страдаме, за да се и с Него прославим.“ Разумността на Бога се обръща срещу параноята, за да я излекува.

„Защото мисля, че страданията на сегашното време не са нищо в сравнение с оная слава, която ще се яви в нас.“ Каквото и да преживеете, е нищожно пред това, което ще получите.

„…Па и тварите с нетърпение ожидат прославянето на синовете Божии… Защото знаем, че всички твари заедно стенат и се мъчат досега“

Днес казваме: климат, околна среда – те са жертви на нашата параноя, на безумната употреба без да питаме Бога. Но творението се надява да бъде освободено в свободата на славата на Божиите чеда. Всичко стене и иска и то да участва в тази свобода. Затова има решение: разумността, която идва от всяко докосване до Бога чрез молитвата, Тайнствата, обръщането към Него. Това е „инжекция“ разумност, нормалност, свобода от тлението и смъртта. Свободата не е просто „да правя каквото искам“. Свобода е освобождение от лъжата, измамата и злото. Иначе свободата би била като взрив, който унищожава всичко. Ако правя всичко безразборно – ще се унищожа. Истинската свобода е свобода от тлението и смъртта. Ако не използвам свободата както Бог прави – творчески и съзидателно – тя става свобода за смърт. Свободата без мъдрост води до нищо. Това всъщност е и грехът – свобода, която води към нищото. А човекът е създаден за живот. Но за да имам живот, трябва да познавам източника на живота. Аз не съм този източник – нито съм създал себе си, нито света. Толкова е просто. А днешната параноя напълно е забравила това.

Подготвил: Константин Константинов
Източник: YouTube

Дарение с кредитна/дебитна карта