Аскеза и любов

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

За мнозина, включително за мен лично, св. Максим Изповедник е най-великият от отците. Неговите “400 глави за любовта” са древни, но и много съвременни. Те надминават много произведения на специализирани психолози по своята дълбочина на прозрение за реалността и за божествената, огромната, вечна реалност, която наричаме любов. Преди да премина към това обаче, нека видим как Свети Максим вижда човека.

Днес живеем в епоха, наричана епоха на правата и на претенциите. Знаете ли колко незначителни са правата, които търсим, пред тази реалност на човека? Това е изгубено днес, изгубен е не отговорът, но и самият въпрос: какво е човекът, и по-специално, какво е човекът в Бога? Ние даваме всичко, за да придобием едно окаяно право, което често пъти е дори против нашето съществуване, против природата. Взе си правото, и какво стана, като го взе? Стана по-лош, по-добър? Влезе ли в тази огромна перспектива?

За каква перспектива говоря? За тази на Свети Максим, който, когато говори за човека, го нарича безначален и безкраен. Човекът, казва, е без начало и без край. Какво има предвид, когато казва „без начало“? Има предвид, че нетварните ‘логоси’ на всеки един от нас – тоест волята на Бога, Божията воля за съществуването на всеки един от нас – е вечна, предвечна. Тя е съществувала винаги. Бог не се променя, Той не решава изведнъж, защото нещо е възникнало, което Го кара да се промени. За всеки от нас има предвечна воля, и в този смисъл в Божията воля и в Божията любов, ние сме предвечни, без начало.

Помислете малко какво означава това. Означава, че за всеки има вечен промисъл и всеки го следва. Знаете ли какво означава, че „нямаме край“? Защо нямаме край? Защото делата на Бога са съвършени. Бог не се разкайва за това, което е направил. Това означава, че разумните същества, които са Негов образ, нямат край. Защото Неговият образ е вечен. Ние ще бъдем вечно отражение – всеки един от нас ще бъде огледало на Бога. Можете ли да си представите това, което казваме сега? Как го казва св. Антоний Велики? Първоначално той определя кой е разумният човек. Разумният човек е човекът, който се стреми да бъде в общение със Създателя на всичко. Това има смисъл и стойност над всичко. Да се влачиш след всеки дребен човечец и да се караш с него – какъв е смисълът от това? Разумният човек, казва, е този, който иска и търси непрекъснато общение с Бога – да разбира какво иска Бог, Който присъства непрекъснато в нещата на света.

Какво да правя? Къде да отида? Как да отида? Как да устоя? И какво може да ми даде Той? Огромни дарове. И казва следното велико нещо: „Какъв е този живот?“, „Представете си, че всички сме в една странноприемница. Един има много пари и плаща за стая първа категория. Друг има по-малко и плаща за втора. Друг има още по-малко и взима трета. А има и някои, които нямат нищо и молят собственика на хана да ги сложи в някой ъгъл на пода да спят“. „Във всеки случай, всички спят по един и същ начин, хъркат по един и същ начин, прекарват нощта по един и същ начин, и на следващата сутрин стават и си тръгват, и не оставят абсолютно нищо след себе си“. Остава само това, което всеки може да носи със себе си – това, което е всеки. Когато настъпи часът на смъртта, веднага след това, няма да си спомняме нищо от този живот. Нищо от този живот няма да помним. Единственото, което ще остане върху нас, е отпечатъкът, отпечатъкът на нашите дела. Имах радостта това да ми го обясни някога самият Свети Порфирий и ви го казвам така, както ми го каза той тогава. След това го намерих и в светиите. Той каза: „Ти ще го намериш, както четеш, ще го намериш и в книгите, но аз ти го казвам лично.“ Той ми каза: „Не е това, което казваме „книга на живота“, и си представяш такива неща (относно есхатологичните събития). Това са алегории”. И си спомням как ми каза – валеше, капките висяха от дърветата и той ми казва: „Тази капка вода, която я виждаш, е прозрачна, нали? Така ще бъдем всички, ще си тръгнем с отпечатъка на нашите дела“. Колкото и добре да си се хранил, колкото и добре да си си прекарал, на колкото и права да си се насладил, и да си подчинил всички, и да си взел всичко, и да си се подиграл на всички и всичко, – в онзи момент, казва, не остава нищо, само това – този отпечатък на делата. И така отиваме пред Бога. Страшно! Няма лъжа, няма нищо за криене. Ти си това, което си направил. Ти си това, което си направил, и стоиш пред Бога гол.

Има свети епископи, не много често явление, но все пак има. И аз имах такъв свят епископ някога. Значи, казва ми, тези звънчета, които нося, десетина-петнадесет дни правят впечатление на новопосветения епископ. След това, казва, започват да тежат, да тежат, и така или иначе, ще ги свалиш. И в часа на смъртта Кой ще ти ги свали? Бог ще ти ги свали, за да ти каже: „Ела тук“.
Епископската харизма, както и свещеническата харизма, са Христови, не са наши. Ние я управляваме чрез ръкоположението. Аз не съм свещенството, Христос е свещенството. Христос е свещеник, Христос е дякон, Христос е епископ. Аз нося това със свещенството си. Чрез моето свещенство могат да бъдат спасени множество хора, защото свещеникът има тази страшна привилегия да нарежда на Светия Дух да слезе, и Светият Дух слиза. Знаете ли какво означава това? Знаете ли каква сила има Свещенството? „И направи този хляб драгоценно тяло на Твоя Христос… Като ги претвориш чрез Твоя Свети Дух“. И Светият Дух слиза в този момент, въпреки че този свещеник може да е най-лошият. Иска или не иска, в буквалния смисъл, и така става с всички Тайнства. Свещеникът слага епитрахила и ти чете опрощаваща молитва, и тонове грехове падат от теб. И Бог слуша човека, свещеника. Но това нещо е Божие, не е наше. Свети Максим не е бил свещеник, бил е просто монах, но чуйте страшния израз: „Чрез Свещенството Бог ръкополага на земята (някого) вместо Себе Си“. Свещенството е присъствие на Бога в света.

Човекът е безначален, безкраен и гол пред Бога, само с избора си, с волята си. И тук отново срещаме това велико богословие на волята на Свети Максим Изповедник. Той е станал мъченик заради това. И това има огромно значение. Целта на будиста е да премахне волята си, защото волята води до конфликт с другите и е желание, а желанието причинява болка. Цялата идея е да изкореня всяко желание, да не искам нищо. Това е болест за нас. Свети Максим, напротив, показа, че човекът е по природа волево същество, и в Христос има две воли: естествена човешка воля и естествена божествена воля. Иска и като Бог, и като Човек. Ако искаше само Бог, ако действаше само Бог, нямаше да има спасение на човека, щеше да бъде изчезване, абсорбиране. Това е монотелитството, и Шестият Вселенски събор се справи с него. Духовният отец на този Вселенския събор е свети Максим Изповедник, който преживял толкова много мъчения, толкова много страдал, толкова много бил опозоряван, че е наречен Изповедник. Шестият Вселенски събор носи неговия печат, въпреки че името му никога не е било споменавано. Той бил опозоряван по улиците на столицата, отрязали му ръката, отрязали му езика, и го изпратили на заточение в Грузия. В Грузия е гробът му и всяка година близо до Тбилиси се провежда голяма конференция, посветена на него. Канили са и мен. Умира изтощен от пътуването – на 80 години. Той е мъченик на волята. Следователно, той е този, който е говорил за огромната стойност на волята. Когато днес говорим за свобода на избора, по същество отец е Свети Максим. И естествената воля не включва само разума, но включва и чувството и волята, и преценката.

Всичко това е естествената воля на природата – да бъдем цели в този век. Това е желанието на човека. Не само душата, не само умът – тези неща са били застъпени в различни философии, включително и на Изток. Но Бог е създал целия човек. Ето защо, в определението за човека, на въпроса „Какво е човекът?“, Свети Максим отговаря: „Не е само душата му, не е само тялото му.“ А и волята, с която обработваш всичко това и в крайна сметка ставаш това, което искаш да станеш. Ти не си просто даденост сам по себе си. Тази чаша е даденост сама по себе си, някой я е направил и не може да се промени. Човекът е като материал, като закваска, която Бог му дава, за да може човекът да я оформи със своята воля и със съдействието на Бога, и тази закваска да стане хляб, много хлябове и да настъпи това огромно нарастване.

Човекът според св. Максим никога няма край, дори и след смъртта, и той е въвел термина, „неподвижно стоене“ (ακίνητος στάσης). Стоиш пред Бога след смъртта, и това е непрекъснато движение, това е движение, откриване на нови измерения на битието, не е скука, не сякаш си видял нещо и си си тръгнал. Това никога не свършва. Помислете малко върху това, за да разберете огромната перспектива, която ни очаква. А ние ставаме незначителни, доброволно незначителни. Ако посветиш живота си на нещо незначително, не унищожаваш ли живота си? Дори и това незначително нещо да не е грях, то по някакъв начин е грях, защото е незначително. Слушаш да казват: „Целта на живота ми е да подсигуря децата си“. Първо, децата не са твои. Второ, никога няма да ги осигуриш сам, Бог ще ги осигури. Трето, нима това е целта на живота ти? По какво се различаваш от едно куче или мечка, които също искат малкото им да напредне в живота? Разбирате ли? Или не разбирате? Каква е целта ни всъщност?

Онзи ден бях с една дама и тя ми казва: „Искам да стана депутат, за да покажа колко е важно човек да бъде много добър и честен депутат“. Аз казвам: „ Давам ви огромно благословение да го постигнете!“ Но дори това е незначителна цел. Първо, защото, за да я постигне, човек обикновено се продава, и второ, защото когато я постигне, открива, че е заложник на много неща едновременно, и не е лесно да направиш доброто, което желаеш. Ако беше лесно да правим всичко, което искаме, нямаше да има монашество в този живот. Свети Максим е монах. В монашеството вместо да търсиш 500 неща, съзнателно търсиш само Едното. И ние трябва да търсим Едното, но за съжаление сме заложници на много други нужди и неща. Но и тези неща апостолът и св. Максим ни съветват да ги правим като преходни.

Този живот е странноприемница. Всички, които навлизаме в по-горна възраст, все повече го виждаме. Когато някой е на 20 години, мисли, че е вечен. Но когато някой е на 70, 80 и 85, да мисли, че е вечен, е глупост. Разбирате ли? И все пак, някои и на 85 казват: „Аз ще живея до 120 години“, сякаш от тях зависи, и на следващия ден горкият е починал. Щом има смърт в този живот, не очаквайте в него да имаме съвършенство. Нито съвършено щастие има, нито съвършено нещастие. Нито съвършен разум, нито съвършен абсурд.

Бог ни дава безкрая и той трябва да е изпълнен с радост. Това е въпросът – да бъда щастлив в това състояние, да знам езика на онази страна, в която всички ще се озовем, и този език е любовта. Вижте колко е ценен свети Максим, защото той ни казва, че целта на аскезата е придобиването на любовта. Каква е целта, заради която се подвизаваме? Всеки прави някаква аскеза. Ние правим ли някаква аскеза? Не, ще кажете. Не разбрах каква аскеза правим – да си прекарваме добре? Но аскезата означава какво правя заради Христос. Ако постиш един петък заради Христос, това е аскеза. Добре. Ако постиш 150 дни, за да свалиш килограми, това не е аскеза, а го правиш, за да си здрав. Ти го правиш за себе си. Ако проявиш въздържание за един час заради Христос, това е аскеза. Всичко, което правим заради Христос е аскеза. И защо го правим? За да избягаме от себелюбието. Ето какво казва един много велик мислител за себелюбието – св. Максим. Себелюбието, казва, е коренът на всички злини. Казва: „Затварям се в себе си, ставам идол на себе си, не виждам Бога, не виждам света, не виждам предназначението си, не виждам откъде идвам, не виждам къде отивам“. И какво искам? Стигам, казва, до насладата. Хедонизмът не е нещо друго. Пак св. Максим: Наслада и болка. Той е толкова велик, че го срещаме непрекъснато, както говорим. Насладата и болката – от себелюбието стигам до наслада и след това болката ме извежда от себелюбието, и пак се опитвам да вляза в насладата, и пак болката ме извежда. И затова свети Максим казва: „Премахни и едното, и другото“. И човек премахва това, когато се обърне с цялото си същество, както каза и св. Антоний Велики, разумният човек – към Бога. При Бога всичко е наслада, дори когато е болка, има наслада на края. При Бога няма трагедия. Бог не ти казва, че няма да преминеш през различни изкушения. Казва ти, че всички тези изкушения ще имат благополучен край и от всичко това ще излезе нещо много добро.

Защо сме изгубили това знание и живеем като уплашени животинки, като измъчени, нещастни клетници? Защо? Вижте какво благородство са имали отците. Те самите са били това нещо. Цялото им житие е било това нещо. И са постигнали всичко това с труд.

Целта на аскезата е придобиването на любовта. Аз правя аскеза, за да се боря със своето себелюбие. Ако не се боря със себелюбието си, няма да мога да обичам.

Вчера бях на едно събитие и там ми казваха: „ако, ни обичат, сме добре“. Но помисли, ако се опиташ да обичаш, ти се усъвършенстваш, нали? И богослови го казваха това.

Аз казвам – Бог и дявола обича, нали? Мислите ли, че Бог не обича дявола? Но дяволът е дявол. Щастието се състои в това човек да се научи да обича. Единствените хора, които познавам и които бяха щастливи, бяха тези, които обичаха.

Нарцисизмът и себелюбието ти крещят непрекъснато: „Не го прави и не поставяй себе си под съпруга или съпругата, защото ще те малтретира, и не поставяй себе си под този началник, или още повече, под врага“. Какво значи враг? Имам предвид ежедневния враг. Когато Христос е казал „Обичайте враговете си“, е имал предвид, че в дълбочина всички хора са ни врагове. Чуйте това и помислете. Всички хора ще станат наши врагове в някакъв момент. И най-обичната двойка в началото единият вдишва, а другият издишва, и след това другият издишва, а другият вдишва, и казваш: „Света Богородице, каква двойка само! Гърнето си намери похлупака!“. Не след дълго нещо ще се случи, и ако не се случи от самите тях, ще се случи от дявола. Помните ли историята с двамата свети монаси? На единия му се явил като гарван, а на другия като гълъб. И живели заедно и били свети. И единият казал: „Я, гарванът дойде!“. „Не, гълъбът дойде!“. „Не, гарванът!“. „Не, гълъбът!“. „Не, гарванът!“. И накрая се сбили.

Дяволът няма нужда да ни изкушава, ние сами се караме. Дори да сме свети, ще дойде врагът. И защо се караме сами? Защото мислим, че ако се оправдаем пред другия, сме спасени. Ако не се оправдая, край, свършено е, загивам завинаги.

Затова въпросът е да бъдеш онеправдан пред Бога, Който е онеправдан Бог. Христос е бил онеправдан, но идва Божията сила и тогава оправдава. Св. Исаак Сириец казва: „Искам да обичам, но не мога да обичам“. Обичаш, но в същото време си болен и обичаш като болен, обичаш, но имаш много бодли. В същия момент, когато прегръщаш другия и го стискаш, имаш и бодли, и го боли в момента, когато го стискаш, и ти казва: „Не ме стискай толкова, защото ме боли“. Разбирате ли? Обичам, но съм и себелюбив, което означава, че мъча другия и го обичам едновременно.

Любовта трябва да стане духовна, за да изчезнат тези бодли. Но това изисква аскеза. Всичко, което смирява нашето себелюбие, е аскеза. Ако не вършим тази аскеза, няма да обичаме. Св. Максим казва, че който намери в душата си дори най-малка следа от омраза или отвращение към който и да е човек, той е напълно чужд на Божията любов; абсолютно откъснат от това чувство. Е, да нямам ли малко омраза към другия, който ми стори едно и друго? Нямам ли право да изпитвам малко омраза към него? Не много, казваш на духовника си, а много малко. Свети Максим казва, че този човек не разбира нищо от Божията любов, която не е опитал, нито познал.

Затова тези текстове са живи и вечни, и ще бъдат вечни, защото проникват много дълбоко в Светия Дух в човека. И ние казваме: „Каква аскеза да правя?“ Аскезата е това, което правиш заради Христос, каквото и да е то – преодоляване на себелюбието заради Христос. Свети Порфирий казал на някого: „Можеш ли да не пушиш? Не пуши днес само заради Христос, и това е аскеза“. И въпросът е, че човек, тръгвайки така, започва малко да разбира каква е благодатта, защото Бог му дава благодат за това малко нещо, което прави, започва да вкусва малко благодат, и така постепенно може да стане и голям подвижник, именно защото вкусва тази благодат. Иначе християнството би било просто набор от идеи.

Вчера участвах в една дискусия с други участници и правех всякакви психоанализи. Нищо друго не им казах, направих им фройдистка анализа на героиня от един разказ, защото това беше нивото на аудитория, това издържаше. И с минимални, може би много малки, много малки препратки… Дойде един човек, намусен тип, и ми казва: „Отче, срамувам се от Вас!“ Попитах: „Какво стана, Света Богородице?“ „Не казахте нищо за Христос, а сте и свещеник! Не се ли срамувате малко?!“.

Успях да му кажа: „За щастие, имаме Вас, за да ни просветлявате в този свят.“ Това се нарича идеологизация. Ние превръщаме Християнството в идеи и след това защитаваме идеи, думи и слова! Представете си сега да отида в университета пред група младежи, и да започна да им говоря: „Деца, днес ще говорим за страданията на Христос.“ О, ще настане хаос! Защото никой не е екзистенциално готов. Трябва да доведеш човека до определена точка, за да му говориш за Христос, да го доведеш дотук. Ако започнеш да говориш за Христос, ще стане това, което казват: „Хвърляш бисерите си пред свинете“, ще ги стъпчат, както апостола в Атина, когато заговорил за Възкресението. „Друг път ще те чуем, остави ни.“ Там не са готови да чуят. И това изисква голямо внимание, изисква и изкуство, изисква и разсъдливост. Сега тук говорим по различен начин.

Катехизацията, изисква горящо сърце от този, който слуша, не просто от този, който говори. Освен ако не си откровение. Но кой е откровение? Порфирий и Паисий. Те ти казват: „Ела тук да ти кажа какво правеше преди 45 дни, какво говореше и какво мислеше“. Да, но не го правеха пред всеки. Защото би било насилие, изнудване. Трябва ти сам да го потърсиш. Трябва да види в теб търсене, за да го направи. Иначе нищо няма да каже.

И така, Максим е Велик, каквото е и името му, Maximus, наистина Велик. Всяка година се провежда конференция, посветена на неговото богословие. Тази година се провежда в Белград, а миналата година се проведе в Естония. В Принстън, в Кембридж, в Берлин, в Москва, в Грузия, в Италия. Непрекъснато се провеждат конференции. Защо? Защото всичко това, освен всичко друго, отговаря и на големи въпроси на философията и психологията и на болестите на съвременния свят. Редица психологически проблеми, които днес наричаме така, могат да бъдат обсъдени с терминологията на свети Максим, и то невероятно красиво, и много напредничаво. Защото съществува благодатта и Светият Дух и това създава огромен запас от мъдрост. От тази мъдрост имаме нужда. Казваме: „Да намерим психолози, да намерим педагози.“ Но човекът е нещо много повече от разрешаване на психологически проблем, което също е трудно. Нужна е перспектива.

Повечето човешки проблеми, казва свети Максим, не се нуждаят от решение, а от изчезване. Те изчезват пред тази много голяма перспектива. Ако си помисля, че аз съм безкраен, а съседът ми ме е погледнал накриво – ела тук да се прегърнем, погледни ме пак накриво, ако може! Гледай ме накриво и два пъти на ден, и три пъти, ако може, моля те! Разбирате ли?

Веднъж ми се случи следното. Пресичахме от чужбина с кола през Скопие. И в един момент превиших скоростта и изведнъж виждам патрулка. Спират ме. „Слизай!“, казва полицаят. Той го каза на английски: „Ако знаеше каква глоба те чака сега, горкият!“ Аз казвам: „Света Богородице, какво ще правя? Как ще платя?“. Питам: „Колко е глобата?“ „25 евро“, ми казва. Аз го питам: „Колко ти е заплатата?“ „90 евро“, ми казва. Разбирате ли? Идваше ми да му кажа: „Вземи, вземи и рестото, вземи го!“

Човекът, който има Божия благодат, е такъв. Човекът, който има Божия благодат, се намира в това състояние. Другият идва и го обижда, иска да го глоби. Когато чуе това, той се смее. Какво е това пред това, което имам аз? Това, което аз съм получил: мъдростта, усещането за Бога, живото Му присъствие в живота ми, даровете Му.

Свети Нектарий бе боговидец. Казали му, че ходил с жени в Александрия. Това го натъжило, разбира се. И когато стана голям светец, направиха същото – казаха, че имал деца от монахиня и прави аборти и ги хвърля в кладенеца. Казаха всичко това за кого? За един от най-великите светци и учени на 19-ти век. Огромен обем от книги. Книгите на професорите по богословие от неговата епоха почти не са оцелели, освен догматиката на Андруцос. Неговите книги обаче все още оцеляват и се четат. Имал е огромно образование. Бил е много напредничав човек и същевременно светец. Как не се сломил от всички тези ужасяващи състояния? Защото имал точно това преживяване. И за да го укрепи, Бог му дал още по-голямо усещане за това преживяване, и от светец го направил велик светец…

Източник: YouTube
Подготвил: Константин Константинов
Илюстрация: Наказание на богослова Максим Изповедник, Матеус Мериан, 1657 г.

Дарение с кредитна/дебитна карта