Търпение и покаяние (първовърховните апостоли Петър и Павел)

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

Слово, произнесено в храма „Свето Преображение Господне“ в Москва

Скъпи мои, днес отбелязваме деня на мъченическата кончина на светите първовърховни апостоли Петър и Павел. Извършваме тържество в чест на апостолите, потрудили се повече от всички други за основаването на нашата света Христова църква и украсили чрез страданията си, чрез мъченическата си кръв нивата на Църквата. Благоговеем пред учението на светата вяра, което първовърховните апостоли са оставили за наше спасение и назидание чрез проповедта, посланията и подвизите си.

Невъзможно е в кратко слово да бъдат изцяло обхванати всички свещени уроци, които апостолите Петър и Павел ни преподават чрез своя живот и проповеднически трудове. Но преди да се разотидем от този храм след горещата празнична молитва, нека в пътя на земния ни живот да вземем със себе си за назидание поне няколко късчета от този голям духовен пир, от това духовно богатство, което представлява вдъхновеното учение на светите апостоли.

Какво прославяме днес? Не земното величие, не човешката слава, както правим това в нашите светски празници. Днес честваме друго: трудовете, болестите, скърбите, раните, лишенията, бедствията, които първовърховните апостоли са претърпели за слава на Църквата, за слава на Божието свето име.

В днешното апостолско четиво чухте как св. ап. Павел пише в Посланието си до коринтяните, като изброява тези свои трудове и болести: „Аз съм бил… безмерно в рани, повече в тъмници, и много пъти на умиране… Три пъти са ме с тояги били, веднъж – с камъни, три пъти съм корабокрушение претърпял… Много пъти съм бил в опасност от разбойници, …от сънародници, …от езичници, …по градове, …по пустини, …по море, …между лъжебратя, в труд и мъка, често в бдение, в глад и жажда, често в пост, на студ и в голота“ (2 Кор. 11:23-27).

Когато слушаме разказа на апостола за неговите страдания, можем неволно да помислим в душата си: какъв нещастен страдалец е бил той!

Но ето, чувате какво ни казва същият този свят апостол: „… преизобилвам с радост при всичката наша скръб“ (2 Кор. 7:4). И друг път той ни казва: „… но се хвалим и със скърбите, като знаем, че скръбта поражда търпение, търпението – опитност, опитността – надежда, а надеждата не посрамя…“ (Римл. 5:3-5).

Значи, скъпи мои, скърбите могат да бъдат съвсем не толкова страшни, колкото ни изглеждат на нас, грешните и немощни хора. Значи, в скърбите можем и да се радваме, можем и да се хвалим с тях, както уверява св. ап. Павел. Значи, скърбите, болестите и бедствията могат да бъдат благо за човека, защото и тях, както и радостите, човек приема от Божията ръка. И скърбите, и радостите Господ изпраща за нашето вечно спасение, изпраща, за да пробуди в нас вярата в Себе Си, да разбуди молитвата в нашето сърце, да ни помогне чрез скърбите да очистваме сърцето си от греховете, да ни укрепва в добродетелите, за да може в тези скърби, чувствайки около себе си своя Господ, да се съединим още по-тясно с Него, а съединили се в този земен живот, вече да не се разделяме вовеки. Нали вероятно всеки от нас може да си спомни такава преживяна скръб, такова понесено страдание, които са го научили да се моли, обърнали са студеното му сърце към Бога, довели са го при Божиите нозе.

Чухте, че апостол Павел казва: „скръбта поражда търпение“. В горнилото на скърбите в душата на човека се ражда добродетелта, която трудно придобиваме в спокойния живот, не познаващ страданията: скръбта ражда търпение. Ако скърбим с вяра в Божия промисъл, ако приемаме скърбите сякаш от Самия Господ, то опирайки се на Божията помощ, ние намираме в самите тях източник на търпение. А без търпението не може да има никакви добродетели в душата на християнина. Погледнете.

Господ Иисус Христос ни е заповядал да бъдем миролюбиви с всички, доброжелателни към всички, да носим братолюбие в сърцето си. Нима бихме могли да бъдем такива, ние, които при срещата с най-малките неприятности се раздразваме и озлобяваме, ако не се научим на търпение? А в християните то се ражда и укрепва сред бедствията, чрез които ни посещава Господ. По думите на Христос, ние трябва с кротост и смирение да понасяме изпитанията в този земен живот. А за човека, не култивирал в себе си търпение, в когото липсва тази свещена добродетел, всяка беда е нещо неочаквано, хвърля го в дълбините на отчаянието, в бездната на унинието. Господ ни повелява винаги да носим в сърцето си преданост към волята Божия, винаги да имаме вяра в това, че без Божията воля не се извършва нищо в живота на човека. И ето, скърбите, които Господ ни изпраща, помагат на сърцето ни да укрепи и умножи тази преданост към волята Господня. С истински дух на такава преданост са били богати светите Христови апостоли и затова те са се радвали в страданията, приемайки тези рани, тези мъчения – или удари с пръчки и камъни, като посещение от Божията ръка, за свое смирение и вечно спасение. „… Който претърпи докрай, ще бъде спасен“ (Мат. 10:22) – казва Господ Иисус Христос, като ни посочва висотата на свещената добродетел търпение.

Св. ап. Павел ни учи, че скръбта поражда търпение, а търпението – опитност. Каква опитност? Духовна опитност, в живота с Бога. Както дървото, което понася дъждове и бури, става силно, така слабото и греховно сърце, понасяйки с вяра и търпение скърбите и изпитанията, придобива твърдост на духа, увереност в своите духовни сили, осенявани с благодатната Божия помощ, мир в Господа, мир, помагащ ни да посрещаме всички по-нататъшни беди и страдания, с които е угодно на Бог да ни посети. Ако в сърцето живее благодатен мир в Господа, никой и нищо няма да отлъчи, да откъсне носителя на този мир от Бога, за Чиято риза вярващият в Него се държи здраво с ръцете на своята вяра, като чедо на Небесния си Отец. Така малкото дете стиска силно с юмручета роклята на своята майка, за да не изгуби онази, в лицето на която то чувства надеждната си защита. И който вярва в Господа, който живее с Него знае, че Спасителят е неговата крепка опора във всички беди и обстоятелства.

Апостол Павел ни разяснява, че скръбта поражда търпение, а то – опитност в духовния живот. И ето тази скръб, това търпение, този живот с Христос умножават надеждата, която никога няма да посрами вярващия. В сърцето, което понася изпитанията и бедствията в своя живот заедно с Христос, ярко свети надежда. За какво? За това, че Господ, в Когото вярваме като във Всемогъщ Бог, може да ни помогне във всичко, и като Чедолюбив Отец винаги иска да протегне ръката на Своята божествена помощ към нас, грешните Си деца. Живее светлата и крепка надежда, че Бог никога няма да ни изпрати нещо, което не е полезно за нашето спасение, никаква беда, която би била гибелна за душата ни, а Божият промисъл винаги ще намери пътища да обърне всички изпитания за слава на светото Божие име и за спасение на грешната ни душа. Ето, скъпи мои, каква е ползата от скърбите и бедствията, които понасяме.

Знаете ли с кого може да бъде сравнен човекът, който понася скръб? С онзи, който носи физическа тежест. Човек, носещ тежест, напряга всички свои мускули до нужния предел, за да понесе товара си. Той знае, че трябва да го занесе там, където е необходимо. И човекът, който скърби, но приема скръбта от Господнята ръка, напряга всички свои духовни сили, като призовава Божията помощ, като знае, че трябва да понесе кръста си с цялата му тежест до последния си земен дъх.

Светите апостоли са се радвали на тъмниците, побоите, глада, защото в тези страдания те са закалявали своя дух, в тях и чрез тях те все по-тясно са съединявали своя безсмъртен дух с Господа. И когато е дошъл техният смъртен час, когато апостол Петър е бил разпънат на кръста с главата надолу, а апостол Павел е положил главата си под меча, в тези последни минути те са предали духа си в ръцете на своя Небесен Отец. А в това е щастието на човека: да живее с Бога и да умре с Него, да изпусне духа си, като го връчи в обятията на обичащия ни и обичан от всяко вярващо сърце Спасител.

Ето един от неизброимите уроци, които ни дава Христовият апостол Павел чрез своята проповед, живот и смърт.

Да припомним поне един урок и от живота на апостол Петър. Както знаете от страниците на светото Евангелие, в своя живот той е преживял минути на слабост, на човешка немощ: когато Господ Иисус Христос е бил доведен на беззаконен съд, Петър три пъти се отрече от своя Божествен Учител. Но знаете и че той начаса започна своето покаяние: още щом Христос го погледна, апостолът проля покайни сълзи, и дори прошката от Бога не спря тези сълзи в по-нататъшните години на неговия живот. Както говори преданието, той всяка нощ умивал лицето си със сълзи на разкаяние за извършения грях и на бузите му били издълбани следи от тези сълзи.

Апостол Петър се отрекъл от Господа в дните, когато още не е бил озарен от благодатта на Светия Дух, когато още е бил обикновен немощен човек с всичките му слабости, призован само три години преди това за апостолско служение. А ние с вас, грешните, се отричаме от Бога, бидейки напоени с благодатта на Светия Дух още от първите дни на нашия младенчески живот, от деня на светото кръщение и миропомазване. Колко пъти в течение на живота ни ние сме пристъпвали към тайнството покаяние и към светата Чаша и сме приемали от нея Божествена и Животворяща Храна, и колко пъти се отричаме от своя Господ!

Как и къде извършваме това? В минутите на светото кръщение чрез устата на нашите възприемници сме обещали да се съчетаем с Христос, да се съединим с Него в своя живот, за да бъдем завинаги с Него във вечния живот. А нима се стремим към това? Нима изпълняваме това обещание? Нима с безбройните си грехове не се отдалечаваме от Небесния Отец?

Пак чрез устата на нашите възприемници още като младенци сме обещали да се „отричаме“ от греховете. А нима бягаме от тях? Нима не се срастваме с пороците и греховете си и не живеем с тях цели години от нашия живот? Нима чрез това не се отричаме от Господа?

А колко пъти, подхождайки съзнателно към светата Чаша, всеки от нас е повтарял тези обети, като е давал в сърцето си обещание на Бога да не Му дава целувка като Юда, да бъде до края на дните си вярно чедо на своя Небесен Отец? Ние обещаваме, и нерядко в същия този ден отново изпадаме в многогодишните си прегрешения. Лъжем Господа, чрез това се отричаме от Него.

Нека покаянието, което принасяме, да бъде поне малко подобно на покаянието на св. ап. Петър. Нека нашето разкаяние за греховете никога да не бъде само външно, на думи, със студено сърце, със студена душа. Нека то да бъде придружено от ужасен срам за извършеното грехопадение, за това, че омърсяваме душата си и в греховете си все повече се отдалечаваме от Бога. Нека в нас да живее страхът, че смъртта може да ни застигне внезапно и че ще си отидем от този свят с неочистени и омърсени души.

Ето един от безбройите уроци, които светият първовърховен апостол Петър ни дава със своя живот, със своите подвизи.

Нашето слово би се удължило многократно и може би не би имало край, ако бихме пожелали да изброим всички свети уроци, които са ни оставили първовърховните апостоли. Обгръщайки ни със своя дух, благославяйки ни, апостолите призовават всички нас при Онзи, пред Чиито нозе те самите са намерили вечната си слава в безкрайния живот. Те ни заръчват да се трудим в постоянно очистване на безсмъртните си души за живота в бъдещия век. Заръчват ни никога да не забравяме, че вървим към неизбежната смърт, а след нея и към вечния живот, в който само верните Христови деца ще наследят вечно щастие. Светите апостоли ни увличат след себе си към щастието, което те самите са притежавали, за което са проповядвали по всички краища на земята, към щастието на вярата в Господ Иисус Христос, даряващ на нас, чедата Си, макар и немощни, Своите неизброими и неизчерпаеми милости.

Да тръгнем, скъпи мои, след светите апостоли – към Живия и Ро̀ден Бог!

Превод: Радостина Ангелова
Източник: www.azbyka.ru; из „Проповеди в чест на светците“

Дарение с кредитна/дебитна карта