Обожествяването на технологиите като старозаветно дежавю

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

Добре известно е, че нашият свят е навлязъл в началната фаза на четвъртата индустриална революция или цифровата революция. Промените се усещат в ежедневието ни, на работното място, в забавленията, в отношенията ни с другите, в отношенията ни с държавата. Само за няколко десетилетия цифровата революция замени своя предшественик – информационната революция, която за първи път утвърди компютъра във функционирането на съвременните общества.

Спецификата на сегашната революция обаче е, че, както вече беше обявено, тя няма да се ограничи само в областите на технологичното приложение и компютърните науки. Както заявява от 2016 г. насам Клаус Шваб, президент на Световния икономически форум, „четвъртата индустриална революция ще промени не само това, което правим, но и това, което сме. Тя ще засегне нашата идентичност и всички въпроси, свързани с нея: чувството ни за личен живот, възприятията ни за собственост, навиците ни за потребление, времето, което отделяме за работа и почивка, и начина, по който развиваме кариерата си, усъвършенстваме уменията си, срещаме се с други хора и изграждаме взаимоотношенията си“[1].

Когато търсим корените на технологиите, можем да погледнем назад към праисторическите времена, когато първобитният човек започва да изработва инструменти от камъни и дърво. Важен крайъгълен камък според историците е откриването на огъня, тоест, когато човекът е овладял техниката на запалване на контролирани огньове, за да затопля и приготвя храната си.

Според древногръцкия мит това ключово откритие е свързано с личността на Прометей, който е смятан за бог на огъня, предвидливостта, изобретателността и „полезните изкуства“. Друг добре известен крайъгълен камък е изобретяването на колелото, а постепенно изобретенията започват да стават все по-сложни. Пейзажът се променя драстично с изобретяването на парната машина през 18 в., когато човекът за пръв път се сдобива с ефективен механизъм за производство на енергия, който го освобождава от зависимостта му от енергията от природата (течението на реките, вятъра, използването на впрегатни животни) или от физическата му сила, което го води към индустриалната епоха.

Огромната трансформираща сила на технологиите бързо била осъзната и човекът започнал да разчита все повече на машините, които да му предоставят решения за всичко. Но технологията притежавала още по-завладяващо качество. Технологичният прогрес подхранвал наново научните открития – например чрез по-съвършени инструменти, механизми и приспособления – като се усъвършенствал и развивал. Тази възраждаща сила на технологията дотолкова ентусиазирала човека, че той от неин ръководител и диригент се почувствал като малък магьосник и повярвал, че този път творението му може да му даде възможност да стане бог.

Така той поставя технологията в центъра на своя живот и на своя свят, придавайки ѝ религиозен характер. Обожествяването на технологията означава, от една страна, че днешният човек разчита на нея за решаването на всеки проблем, дори извън практическите, като например търсенето на щастие или безсмъртие, а от друга, че обожествявайки своето творение, той може да се откаже от всяка религия и да стане независим от всеки бог. Както отбелязва Христос Янарас, „в днешно време ефективното познание, изключителната „наука“, е митологизирано.[…] Човек лесно може да се възгордее и да повярва, че това, което някога напразно се е опитвал да постигне, молейки се на Бога, сега постига благодарение на „науката““ [2].

Склонността на човека да върви към автономизиране, воден от прекомерна амбиция и основан на илюзията за всемогъщество, не е нова. Напротив, тя се корени още в произхода на човека, според книга Битие, когато първосъздадените хора пожелали да станат автономни, като вкусили забранения плод, т.е. като се опитали да станат богове без Бога. По думите на Панайотис Нелас: „Св. Максим Изповедник, в една вдъхновено „съзерцание на начина, по който било извършено престъплението на Адам“, вижда как първосъздаденият човек да бърза да създаде в себе си по изкуствен начин свойствата на Бога, да създаде в себе си автономия, „без Бога и преди Бога, а не според Бога“, това, което е изключителна черта на Бога – себеживота[3].

Днес технологията, като оставя настрана Бога в съзнанието на човека, на практика се превръща в модерен, безжизнен тотем, на който той се кланя ежедневно, очаквайки отговор на своите искания. Отдаден на нейното поклонение, той се отвръща от връзката с една по-висша, божествена сила, която, според него, вече не е полезна или необходима за него.

Постепенно той престава да функционира като духовно същество, като съществува видима опасност да навлезе в състояние на духовен нихилизъм[4].

Безпокойството за завършеността на човека е изразявана от много мислители през вековете. Николай Бердяев сполучливо описва замяната на Бога от Технологията и опасността от промяна на човешката природа със следните думи: „Машината дехуманизира живота и човекът вече не желае да бъде образ и подобие на Бога, а образ и подобие на машината“[5].

Сарандос Каргакос е особено язвителен: „Човечността прави човека човек. Нито двата крака, нито изправеното положение го правят човек. Човеци сме, когато станем ближни на хората. […] Днес човешкото ни е чуждо. Човекът е превърнал себе си в пъпа на земята. Благодарение на напредъка на технологиите той реши, че е станал свръхчовек. Така той стана нечовек или мизантроп“[6].

В средата на 20 век обаче човечеството претърпява внезапно приземяване, когато за първи път колективно осъзна огромната сила, която човекът има в ръцете си. Хвърлянето на ядрената бомба през 1945 г. скова цялата планета, която внезапно осъзна, че всичко може да бъде унищожено с един погрешен избор, с натискането на едно копче. Както посочва Ханс Йонас, който анализира въпроса за отговорността в технологичната цивилизация, „една форма на живот, човекът, само благодарение на превъзходството на разума и свръхсилите на техническата цивилизация, които разумът е изобретил, напоследък придоби способността да застрашава всички останали (и себе си включително)“[7]. Божеството, на което се кланя технорелигията, носи не само съзидателни, но и разрушителни сили, като започва да прилича повече на непредсказуемите гръцки богове. Необходимостта от контрол и благоразумие при използването на технологиите става наложителна.

Връщайки се към въпроса за автономизацията, независимо дали става дума за падението на първосъздадените хора, или за съвременната технологична автономизация, нейната главна характеристика е отсъствието на връзка – както на връзка между човека и Бога, така и на връзка между човеците. И именно това има предвид Каргакос, когато свързва хипертрофираната връзка на човека с технологията с принизяването, до което стига собствената му природа, и когато подчертава, че за да бъде човек, той трябва да преживява отношенията с другите като ближен.

Залогът на 21 в. изглежда не е технологичен пробив или грандиозно постижение на науката, а това човекът да може да овладее необузданата сила, която е създал, воден от разум и отговорност, за да се наслаждава на ползите, като същевременно сведе до минимум разрушителния ѝ потенциал. Но преди всичко това, което е призван да прави срещу всяко помитащо го течение, е да остане човек, като поддържа жива своята духовност и запазва човечността си.

Бележки

[1] Klaus Schwab, The Fourth Industrial Revolution: what it means, how to respond, 14/01/2016, https://www.weforum.org/agenda/2016/01/the-fourth-industrial-revolution-what-it-means-and-how-to-respond/ (οι εμφάσεις της αρθρογράφου)
[2] Χρήστος Γιανναράς, Αλφαβητάρι της πίστης, Εκδ. Ίκαρος, 16η έκδοση, 2006, σ. 74.
[3] Παναγιώτης Νέλλας, Ζώον Θεούμενον – Προοπτικές για μια ορθόδοξη κατανόηση του ανθρώπου, εκδ. Αρμός, [4] επανέκδοση 2000, σ. 50.
[4] Терминът се приписва на Костас Циропулос.
[5] Nicolas Berdyev, Το πεπρωμένο του ανθρώπου στο σύγχρονο κόσμο, Εκδ. Π. Πουρναρά, 1980, σ. 32. (οι εμφάσεις της αρθρογράφου)
[6] Σαράντος Ι. Καργάκος, Η Ευθύνη του Ανθρώπου μπρος στο Κατώφλι του 21ου Αιώνα, περιοδικό Ευθύνη, τεύχος 292, Απρίλιος 1996, σ. 160, 161.
[7] Χανς Γιώνας, Η Αρχή της Ευθύνης, εκδ. Αρμός, 2018, σ. 363, 364.

Източник: antifono.gr
Превод: Константин Константинов

Дарение с кредитна/дебитна карта