Християнство за аматьори

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

В продължение на години съществуваше термин, който описваше непрофесионалния спорт (спорт, практикуван без заплащане). Това беше думата „аматьор“ (“любител”), произлизаща от латинския корен за „любов“. Аматьорите бяха онези, които играеха от любов към играта. Те спортуваха в свободното си време, за удоволствие. Това не означава, че професионалистите не обичат спорта, а по-скоро че да играеш за пари е нещо съвсем различно. Любимият ми аматьор за всички времена беше голфърът Боби Джоунс. Той често побеждаваше дори професионалните играчи. Беше основател и проектант на голф клуба „Огъста Нешънъл“, където се провежда турнирът „Мастърс“. На едва 28-годишна възраст той прекрати състезателната си кариера.

Днес живеем в свят на професионален спорт, белязан от многомилионни възнаграждения и немалко драматизъм. Дори университетският спорт, който някога беше сърцевината на аматьорството, вече е платен. Пейзажът продължава да се променя.

Фактът, че спортът – това най-ярко проявление на идята за човешки отдих – се е превърнал в средство за печалба, означава също, че е изгубил своята истинска аматьорска същност. Ние вече не обичаме самата игра или поне има опасност да забравим онази любов, която прави играта достойна да бъде играна. На много места по света спортът е заместител на войната, израз на крайно съперничество и завист. Той се е превърнал в носител на нашите страсти – изтощаващи в най-лошия смисъл на думата.

Православието е за аматьори

Може да изглежда странно да мислим за християнския живот като за форма на свободно време или игра. Но това всъщност е нещо дълбоко основополагащо за живота ни в Христос.

„Аз [Премъдростта] бях при Него художница, и бях радост всеки ден, веселейки се пред лицето Му през всичкото време“ (Притчи 8:30, Вулгата).

Св. Антоний Велики прави разграничение между три вида християни: роб, наемник и син. Робът служи от страх. Наемникът служи за заплата. Синът служи от любов.

Ако използваме езика на спорта, първите двама са „професионалисти“. Тяхното християнство е утилитарно – то преследва цел, различна от самото общение с Бога. Но синът е аматьор – той действа от любов. И именно той единствен познава Бога, защото само любовта действително познава.

Гръцката дума за свободно време е σχολή (scholē), от която произлиза нашата дума „школа“. В древността се е смятало, че свободното време е необходимо условие за ученето – поне за определен вид познание.

Както пише Йозеф Пипер:

„Най-висшата форма на познание идва при човека като дар – внезапно озарение, проблясък на гениалност, истинско съзерцание; тя идва без усилие и без труд.“

От своя опит знам, че истинският отдих – в неговия автентичен смисъл – често сам по себе си изисква борба. Да се научим да спрем, да бъдем неподвижни, да пазим тишина, да се откъснем от непрекъснатата заетост, да се вслушваме – това не ни се дава лесно. Познавам немалко хора, при които продължително заболяване е наложило период на такова „свободно време“, през който отдавна пренебрегваното вътрешно размишление е променило живота им.

Не е изненадващо, че понятието „свободно време“ постепенно е придобило смисъл, далечен от първоначалния. Както почти всичко в съвременната култура, и то е било подчинено на труда. Днес свободното време служи за това „да презаредим батериите си“, за да можем след това да работим още по-ефективно. То трябва да оправдае съществуването си чрез ползата, която носи на работата.

Ние сме движени от безумието на придобиването. Печалбата, богатството и предполагаемата способност да управляваме хода на историята се възприемат като ключ към човешкото щастие. Светите отци виждат в това дълбока заблуда.

Светът, основан върху непрестанното придобиване чрез труд, е поразен от духовната болест акедия, която обикновено се превежда като „леност“ или „униние“. Склонни сме да мислим, че леността е нежелание за работа. Но всъщност тя е нашата неспособност да пребиваваме в истинския отдих.

Както отново отбелязва Пипер:

„Противоположността на акедията не е трудолюбието в смисъл на ежедневния труд за препитание, а радостното и светло утвърждаване от човека на собственото му битие, съгласието му със света и с Бога – сиреч любовта.“

Това е основополагащо заложено в Четвъртата заповед: „Помни съботния ден, за да го светиш.“

Неправилно е да си представяме, че Бог е работил шест дни, а на седмия просто не е вършил нищо. В книгата Битие се казва, че Той завърши, доведе до пълнота Своето дело именно на седмия ден. Текстът ни разкрива, че великото дело на седмия ден е това, че Бог си почина.

Тази Божия „почивка“ е самата благост на Бога и благостта на Неговото творение. Ние влизаме в този покой, когато съзерцаваме същата тази благост, включително и благостта на собственото си сътворяване. Това е основният акт на богослужението.

В богослужението ние не се стремим да изграждаме или поправяме, да управляваме или моделираме нещо. Поклонението пред Бога не се определя от някакъв проект или предварително поставена цел. То е общение с Божията благост в благодарността за нашето собствено съществуване и за съществуването на всичко останало; то е „радостното и светло утвърждаване“ на собственото ни битие – и на битието на всички твари.

Темата за съботата преминава като постоянен мотив през страниците на Евангелието. Изглежда, че Иисус почти нарочно предпочита да изцелява хора именно в съботния ден. Неизменно е изправян срещу фарисеите, които Го обвиняват, че нарушава Моисеевия закон. Това се случва толкова често, че трябва да предположим, че действията Му имат далеч по-дълбок смисъл от случайното съвпадение с деня от седмицата.

Църковната година също ни учи на това. Великата и Света събота е името, което Църквата дава на съботата през Страстната седмица. Това е денят, в който Христос лежи в гроба (Бог почива). Но същевременно това е и денят, в който Той „със смърт смъртта потъпква“, довършвайки делото, започнало на Кръста.

След това Църквата говори за неделята, деня на Възкресението, като за „осмия ден“ – вечната събота. Да живееш съединен с възкръсналия Христос означава да живееш в Божия покой, да влезеш в пълнотата на Неговата събота.

„Прочее, за Божия народ още остава почивка съботна. Защото, който е влязъл в покоището Му, той и сам е починал от делата си, както Бог от Своите“ (Евреи 4:9–10).

За християнина пазенето на съботата не означава просто спазване на определен ден. То е начин на живот, начин на съществуване, преобразяване в Божия съботен покой.

Това пазене на съботата – този свещен отдих – сочи към един особен начин на познание, който е съществен за общението с Бога. Ето един интересен пример.

Според Имануел Кант човешкото познание се осъществява чрез сравняване, изследване, съпоставяне, разграничаване, абстрахиране, извеждане на заключения и доказване – все форми на активно интелектуално усилие.

Както пише Йозеф Пипер:

„Според Кант познанието, духовното и интелектуалното познание на човека, е дейност – и само дейност.“

Този вид познание лесно може да бъде обобщен с една дума: овладяване.

Колко хора, които се опитват да разберат Православието или да приемат православната вяра, търсят именно такова овладяване? Колко от нас и днес превръщат това в цел на своето познание?

Но съществува и друг вид познание – такова, което съответства на пребъдването в Христовия покой.

Както вече беше казано: „Най-висшата форма на познание идва при човека като дар – внезапно озарение, проблясък на гениалност, истинско съзерцание; тя идва без усилие и без труд.“

Интересно е, че разсъдъчното мислене – онзи вид познание, който Кант описва – класическата философия е смятала за особеност именно на човека. Най-висшата форма на познание обаче се е считала за свръхчовешка, принадлежаща на ангелите и на самото Божествено битие.

В Източната църква този вид познание се нарича ноетично (умно, духовно). То не е отделено от човешката природа, но е начинът, по който познаваме Бога. Това е познание, което не е плод на труд, а плод на любовта.

Ноетичното възприятие е форма на познание, в която няма стремеж към овладяване. То просто възприема. То е внимателно, будно и съсредоточено, но няма желание да контролира това, което вижда. Ноетичната способност е най-първичното средство, чрез което човек възприема красотата. Най-пълният ѝ израз е удивлението.

Няма съмнение, че човешкото съществуване и благополучие изискват както разсъдъчното мислене, така и ноетичното възприятие. Но – особено в светлината на заповедта за съботата – между тях съществува определена йерархия. Разсъдъчното мислене, „работата“ на интелекта, трябва да бъде подчинено на ноетичното възприятие – на познанието, което се ражда от удивлението.

В живота на Църквата най-висшият акт на това удивление се открива в Божествената литургия. По своята същност тя е упражнение в ноетично възприятие. Самата Литургия говори за действията си като извършвани върху „умствения (ноетичния) жертвеник над небесата“.

Разбира се, сред множеството наши разсейвания и вътрешни навици на непрестанно разсъдъчно блуждаене (а понякога и на нещо далеч по-лошо), това ноетично удивление лесно ни убягва.

„Работата“ на Литургията всъщност не е работа. Тя е не-работене – пребиваване в Божията събота, покой в Божието присъствие. Именно в това съботно пребиваване, в този свят отдих, ние си спомняме съботния ден и го пазим свят.

Нашият свят отдих е противоположност на акедията (унинието, духовната леност). В него няма скука. Напротив, той е радостното и светло утвърждаване на собственото ни битие. Това става чрез Божието благословение – чрез Онзи, Който прощава греховете ни и прави всичко цяло и съвършено.

В Него ние отново заемаме своето място на аматьори – на хора, които действат единствено от любов.

Слава Богу за всичко!

Източник: Glory to God for All Things

Дарение с кредитна/дебитна карта