Тайнството Брак като църковно събитие

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

1. Животът в Христовото тяло, Църквата (Кол. 1:24), е богочовешки организъм. Човешкият елемент, бидейки оцърковен, върви към единение с божествения, с нетварната божествена благодат за осъществяване на единствената цел на човека на земята, която е неговото обожение. По тази причина целият човек е утвърден и „приет“ от Господа и Главата на Църквата, Иисус Христос, като душа и тяло. Обожението се отнася до човека като едно цяло, като психотелесно единство и цялостност, според думите на нашите свети отци.

Приемането на целия човек, като психосоматично единство, но и като общностно същество, като мъж и жена, се осъществява в тайнството Брак, което включва обществения и междуличностния живот на съпрузите в тялото Христово, в общността в Христос. Ето защо от самото начало бракът като Тайнство е свързан с Божествената Литургия, литургичното събрание и благословението на Църквата.

Благословението на епископа, което потвърждава църковния характер на брака, съ сигурност присъства още в следапостолската епоха. Свети Игнатий Богоносец (+107 г.) заявява, че брачната двойка трябва „с мнението на епископа трябва да се съединят, за да бъде бракът по Господа, а не по похот“. Биологичният живот се включва в църковното тяло с цел да се преодолее земната връзка и да се превърне в църковна връзка, т.е. в общение по благодат. Физическият съюз се утвърждава в „свръхиндивидуална персоналност“ с цел основаването на „семейството в Христос“.

2. Съпоставянето на Тайнството Брак, още от св. ап. Павел, с връзката Христос-Църква (Ефес. 5:32) му придава чисто христологични измерения и утвърждава светотайнствения му характер. Според професор Христос Вулгарис „характерът на съюза между Христос и Църквата е съществен и техният съюз реален. Защото, съпоставяйки съюза между мъжа и жената със съюза между Христос и Църквата, св. ап. Павел иска да подчертае реалността на този съюз, на „една плът“ (Ефес. 5:31).

По този начин бракът не се превръща в символ на съюза между Христос и Църквата, а в негово подражание, т.е. в негово простиране върху отделните членове на Църквата“. Онези, които сключват брак, се присъединяват като членове на Христовото тяло, Църквата, към църковното тяло, засаждайки в него своя личен живот, а естественият плод на техния съюз добавя нови членове към църковното тяло. Тези нови членове са децата. Този динамичен характер на брака включва „(ще бъдат) една плът“ в църковна рамка. В тази връзка св. Йоан Златоуст отбелязва, че стават една плът и техният мост е детето. Така че тримата стават една плът, защото детето съединява от едната и другата страна единия с другия, мъжа с жената. Църковната ипостас на естественото единство на съпрузите, осъществено в Тайнството Брак, побеждава смъртта, защото преодолява разделението на биологичните индивиди. Причастяването с плътта и кръвта на Христос (светото Причастие) обединява и оцърковява техния живот. Въз основа на тези предпоставки става ясно, че бракът „е дело, което засяга цялата Църква, защото само в Църквата човек може да се почувства член на всемирно братство. Само в Църквата човек може да се открие в любов към всички хора“. Според покойния отец Александър Шмеман, „заедно с целия естествен живот на човека бракът е трябвало да влезе в Църквата, т.е. да бъде съден, изкупен и преобразен в тайнство на Царството“.

3. Този път от „естественото“ към „свръхестественото“, чрез оцърковяването на брака, се вижда в структурата на Тайнството. Обручението се извършва в притвора. Това е християнското утвърждаване на естествения брак и неговото християнско изражение. След това двойката се отвежда в църквата, в събранието на тялото, което се извършва в наоса. С този символичен акт бракът се „въвежда“ в Църквата и в бъдещия свят, в Царството. Ето защо в края на Тайнството свещеникът, сваляйки венците от главите на младоженците, казва: „Вземи (думи към Христос) тези венци в Твоето царство.“ А кръговото хоро („Исаия ликуй…“) не означава нищо друго освен вечното пътуване, което вече е започнало в границите на църковното съществуване.

Тази есхатологична перспектива на Тайнството е изразена в последната молитва от последованието, която е и негов завършек: „Отец, Сын, и Святый Дух, всесвятая, и единосущная, и живоначальная Троица, Едино Божество и царство, да благословит вас, и да подаст вам долгожитие, благочадие, преспеяние живота и веры, и да исполнит вас всех сущих на земли благих: да сподобит вас и обещанных благ восприятия, молитвами Святыя Богородицы, и всех святых, аминь.“ Тази перспектива е запечатана от връзката между Тайнството Брак и св. Евхаристия.

4. От самото начало другите Тайнства, както и поучението, проповедта, били неразривно свързани с върховното църковно Тайнство Евхаристия. Според Ареопагитския корпус Евхаристията е „завършекът“ на Тайнствата и без нея „всяко от йерархичните свещенодействия остава несъвършено“. С Кръщението на първо място, всички Тайнства, както и другите литургични обреди, се извършвали (и все още се извършват) в Божествената Литургия или във връзка с нея, и то неразделно, като например хиротониите, освещението на храма, Бракът, Освещаването на Светото Миро и дори малкия Водосвет. Литургичната взаимосвързаност на другите Тайнства с Евхаристията е засвидетелствана до 17 век.

От гореизложеното се разбира, че ако богослужението е центърът на църковния живот, като първостепенно място и време за проява на Църквата като Тяло Господне, то Божествената Литургия със съдържащата се в нея Евхаристия представлява сърцевината и целта, началото и края на нейното богослужение.

По този начин всички литургични действия, които се извършват в църковния живот, образуват едно цяло – непрекъснато и всеобщо освещаване на тялото – събирайки се в Евхаристията, абсолютния център на църковното съществуване и единство. Следователно в живота на Църквата не съществуват автономни и независими богослужебни действия, а всички те заедно съставят едно неразделно единство, чието средоточие е „Тайнството на Тайнствата“ – Евхаристията.

Всяка обществена молитва-последование се разбира като подготовка за участие в Тайнството, в което Църквата се реализира като „ново творение“, ново сътворение, преодолява измеренията на институцията и става тяло Христово. Това е „есхатонът“ на Църквата, нейното явяване „като идващият свят“.

Ето защо Евхаристията никога не може да се разбира като средство за нещо друго. Сама по себе си тя е цел и завършек на църковната действителност и възход на тялото от историята към постисторията (И тъй, като възпоменаваме тази спасителна заповед и. . . и славното второ пришествие“. Става дума за „възпоменание“, т.е. за преживяване на бъдещето“).

5. Както другите Тайнства, така и Бракът е свързан изначално със св. Евхаристия. Липсата на специално брачно последование през първите векове е добре обяснима, ако вземем предвид факта, че „изпълнението на брака от християните било тяхното общо участие в Евхаристията. Установяването на брачния обред от император Лъв VI Мъдри (886-912) „не означава установяване на църковно благословение на Тайнството през 9 в. Според проф. Власий Фидас (историк) включването на благословението на брака в контекста на Евхаристията ограничило развитието на специфичните елементи на специално последование на Тайнството Брак, което била покривано както от специалните молитви за освещаване на брачната връзка, така и от цялото последование на Божествената Литургия… Разбира се – допълва той – първите прости форми на благословение и освещаване на брачната връзка били развити, като се опирали на съответните елементи от Стария и Новия Завет, но без да стават автономни от евхаристийната рамка и без да се развиват в самостоятелно последование на Брака“.

Именно в Божествената Литургия бракът „намира своя истински смисъл и своята основна мисия, която е преживяването от съпрузите на Христовата любов и превръщането на тяхната връзка в знак на Божието Царство… В евхаристийното събрание, в присъствието на Света Богордица и всички светци, с благословението на Троичния Бог, вярващите приемат една двойка да участва в милостта и дара на Бога и да превърнат връзката си в тайна на Царството“.

Разбира се, не бива да се забравя, че всичко това е възможно да се случи и да бъде постигнато, когато е налице пълното включване на младоженците в църковното тяло и живота в Христос, така, както е било формирано от светите апостоли и продължено чрез светите отци. А това е малко или изобщо не е възможно в рамките на конвенционалното и напълно нецърковно разбиране и преживяване на брака, както става в нашите секуларизирани енории днес, където разграничаването от света се ограничава до буквата, а не до духа, и бракът е придобил чисто светски характер.

Структурата на брачното последование, дори и така, както то се извършва днес, по правило извън Божествената Литургия, свидетелства за връзката на Тайнството със св. Евхаристия. За това напомнят „Благословено е царството…“, ектениите, четивата, прошенията, „И сподоби“ с „Отче наш“, коленопреклонната молитва, общата чаша, причастния („Чашу спасению приему“). В ръкописната традиция е записано и пеенето на Трисвятое-то на полагащото му се място. Покойният признат гръцки музиколог Симон Карас в специално изследване по темата и въз основа на ръкописите посочва подробно сходствата и приликите между брачното последование и последованията на другите Тайнства и литургични действия, извършвани в Божествената Литургия.

Трябва също да се отбележи, че според ръкописната традиция от 11 до 17 в. брачното последование се преплита с Преждеосвещената Литургия, което, изглежда, е било много разпространено. Но въпросът е основателен: защо? Според покойния литургист Йоанис Фундулис: „Може би нуждата да се освободи Бракосъчетанието от големите църковни събирания на цялата енорийска общност, особено в неделя и празничните дни, или може би неговото отслужване в различно време от обичайната Литургия. Може би много от тези причини, а може би и други, са допринесли за търсенето и намирането на това практическо решение“. И правилно заключава, че от това решение личи и „настояването върху връзката между Литургията и Брака““.

6. Трябва да се подчертае, че в продължение на много векове до средата на турското владичество – говоря за гръцката действителност – светите отци са успели да запазят връзката и на Кръщението, и на Брака с Евхаристията, но останалите два тъмни века на робството били достатъчни, за да я премахнат. Но с налагането на схоластичния дух, заедно със форамализма, който идва от превръщането на вярата в обичай, през последните векове Тайнствата бяха отделени от Божествената Литургия или откъснати от нея и Евхаристията, завършвайки в частни служби за индивидуално освещаване и конвенционално уреждане на „религиозните задължения“.

По този начин Тайнството Покаяние, от акт на помирение с църковното тяло, днес се разбира като формално-„юридическо“ регулиране на отношенията ни с „разгневеното“ божество и помирението с него в рамките на една сделка. „Епитимиите“, от друга страна, от средства за изцеление на човешката природа, се превръщат в „наказания“ за изкупуване на греховете или за умилостивяване на Бога по папски модел. Това се отнася и за Маслосвета, до известна степен, станал заместител на Изповедта, като „подготовка“ за пристъпване към Светото Причастие.

В този контекст Тайнството Брак също било отчуждено от възможността за преобразяване на „естествения“ брак в границите на Църквата и се разбира като „благословение“, просто и християнско утвърждаване на брака за „законната“ плътска връзка на съпрузите. Ето защо евхаристийната чаша била заменена с чаша, която „символизира“ съвместния им живот, но в границите на преобразената „естественост“. По този начин връзката на Тайнствата с живота на цялото църковно тяло, тяхната църковност, била помрачена, а понятието за общение-общност и в крайна сметка за синаксис-събрание, което осъществява съзиждането и „израстването“ на Църквата в Христос, отстъпило на заден план. Всички светски елементи, които се вмъкнали в извършването на бракосъчетанието и които се различават по места, допринасят за секуларизацията на Тайнството, която върви ръка за ръка с неговото разцърковяване. Факт е обаче, че в Гърция, поне през последните десетилетия, се увеличи броят на желаещите да извършат Тайнствата Кръщение и Брак в рамките на Литургията. Това трябва да бъде посрещнато с оптимизъм, дори и да има сантиментални и благочестиви причини за това.

Въпреки това и дори ако в някои случаи все още става дума за нищо повече от „романтична“ сантименталност, „завръщането“ към традицията – дори и повърхностно – е положителна стъпка към възраждане на църковното съзнание. Точно както откъсването на Брака от Евхаристията може да се разглежда като лесно решение в случаите на пълно откъсване от живота на Църквата, повторното свързване на тези Тайнства с него от онези, които са наясно с богословското и еклесиологичното съдържание на тези Тайнства и които желаят да ги извършват по традиционния начин, е истинско благословение и затова трябва да бъде прието с похвала и от нас, духовниците.

Превод: Константин Константинов
Източник:  alopsis.gr

Дарение с кредитна/дебитна карта