Може ли скръбта да бъде за добро?

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

Има една история за млада, многообещаваща оперна певица. Тя владеела гласа си безупречно, но всеки път, когато излизала на сцената, режисьорът се хващал за главата – нито една роля не ѝ се удавала.

Веднъж след представление към нея се приближил възрастен музикален критик. Похвалил дарбата ѝ и казал: „Ще станете велика певица, когато изпитате скръб.“

Не мога нито да потвърдя, нито да опровергая истинността на тези думи чрез личния си опит – в живота ми не е имало такава скръб, която да преобърне душата ми. Но и аз съм забелязвал, че благополучието ме прави по-коравосърдечен, докато преживяната болка, болестта и страданието смекчават сърцето и го правят по-отворено към света и към хората.

Само онзи, който сам е страдал, може истински да разбере и сподели чуждата болка. Може би именно затова е било необходимо Бог да стане човек и да завърши земния Си живот на Кръста.

Колкото и страшно да звучи това и колкото и трудно да е да го приемем, скръбта наистина е способна да събуди човешкото сърце от неговата дрямка. Тя кара човека да опознае себе си, да преосмисли живота си, да подреди по нов начин своите приоритети и да стане по-чувствителен към страданието на другите.

Разбира се, това далеч невинаги се случва. Скръбта може също така да ожесточи човека, да го затвори в самия него, да породи ревност и завист към онези, които не са преживели подобна болка. Затова няма да правя обобщения. Ще разкажа само историите на двама души и ще отбележа онова, което ми се струва важно в тях.

В една от своите беседи митрополит Антоний Сурожки разказва за свещеник, с когото се запознал в Париж. Този свещеник никъде не служел, защото тежко злоупотребявал с алкохола. По време на бягството от болшевиките от Крим цялото му семейство загинало пред очите му. Самият той пътувал на един кораб, а жена му и децата – на друг. Техният кораб бил потопен и никой от пътниците не се спасил. След тази трагедия той започнал да пие безмерно.

„Той идваше в храма с дълбоко покаяние, със съкрушено сърце. Поставях го в един ъгъл и заставах пред него, така че ако паднеше, да падне върху мен и никой да не забележи“, спомня си митрополит Антоний.

След началото на германската окупация в един момент енорийският свещеник бил арестуван и се наложило именно този постоянно пиян свещеник да заеме мястото му. И тогава се случило нещо неочаквано.

Човекът не просто се съвзел, а започнал да служи „със сълзи, с такава дълбочина, че разтърсваше душите ни. Веднъж отидох при него на изповед, разкрих му душата си, а той стоеше до мен и плачеше над мен – не с пиянски сълзи, а със сълзи на състрадание и разбиране. Когато свърших изповедта си, той ми каза: „Ти знаеш какъв човек съм. Недостоен съм нито да слушам твоята изповед, нито да ти давам съвет. Но ти си млад, целият живот е пред теб. Опомни се, не ставай такъв, какъвто станах аз. Затова ще ти кажа онова, което Христос би ти казал в Евангелието…“ И ми цитира няколко думи на Спасителя.

Това беше една от най-потресаващите изповеди, които съм преживявал. Този човек беше достигнал самото дъно на своето покаяние и именно от тази бездна можеше да роди покаяние и в мен, можеше да даде съвет – съвет, извлечен от собствената му трагична съдба, но осветен от думите и учението на Христос.“

И този случай не бил нито единствен, нито случаен. Всеки човек, който идвал при този свещеник на изповед, си тръгвал духовно обновен.

Много сходна е историята на майка Мария (Скобцова). Разликата е само в това, че нейната скръб се разгръща много по-продължително във времето.

В началото на 20-те години тя напуска Русия заедно със съпруга си, майка си, сина си и двете си дъщери. Първа си отива четиригодишната Настя. През зимата на 1925–1926 г. цялото семейство прекарва тежък грип. Настя сякаш оздравява, но продължава да отслабва и да чезне. Правилната диагноза – менингит – е поставена едва когато състоянието ѝ вече е критично. В продължение на два месеца майка Мария (тогава все още Елизавета Юриевна) не се отделя от леглото на умиращото си дете. За да разсейва момиченцето, рисува с молив неговите портрети. Три от тях – с неестествено спокойно, измъчено детско лице – носят датата 7 март 1926 г. Именно в този ден Настя умира.

От този ден е останал и записка от майка Мария, написана след смъртта на дъщеря ѝ:

„Толкова години – всъщност винаги – не знаех какво е покаянието, а сега се ужасявам от собственото си нищожество. Само вчера говорех за покорството, мислех, че съм способна властно да обгърна и покрия всичко със себе си, а сега знам, че не смея дори просто да се моля и да умолявам, защото съм просто нищо… За каквото и както да мислиш – не можеш да създадеш нищо по-велико от трите думи: „обичайте се един другиго“, но докрай и без изключение. Само тогава всичко е оправдано и целият живот е озарен; иначе има само мерзост и тежест.“

Историята на майка Мария е уникална с това, че тя сама е оставила описание на преживяното от нея страдание – на онзи опит на скръбта, който преобразява живота ѝ. Именно той превръща бохемската поетеса, два пъти омъжваната жена, член на партията на есерите, кмет на Анапа и болшевишки комисар по здравеопазването и народното образование Елизавета Скобцова в смирената монахиня Мария, която посвещава последните деветнадесет години от живота си на служение на хората.

Тя пише: „Въпросът не е дори в самото нещастие, а в това, че внезапно се отвориха някакви врати към вечността; че целият естествен живот потрепери и се разпадна; че законите на вчерашния ден бяха отменени, желанията увяхнаха… В черната паст на гроба полита всичко – надеждите, плановете, навиците, сметките, а най-вече смисълът, смисълът на целия живот. Ако това е така, всичко трябва да бъде преразгледано, всичко трябва да бъде отхвърлено, всичко трябва да бъде видяно в неговата тленност и лъжа.“

И още: „Това се нарича: „Господ посети човека“. С какво? Със скръб ли? С нещо повече от скръб. Изведнъж Той откри истинската същност на нещата – и ние видяхме, от една страна, мъртвия скелет на живото, мъртвата кост, облечена в плът… мъртвостта на цялото творение; а от друга страна, едновременно с това видяхме животворящия, огнен, всепроникващ, всепоглъщащ и утешителен Дух.“

По-късно тя размишлява:

„После времето, казват, лекува. Но не е ли по-вярно да кажем – умъртвява? То бавно заглажда всичко. Душата отново ослепява. Вратите към вечността пак се затварят… Но човек може чрез приемането на тези други закони да остане във вечността. Съвсем не е неизбежно отново да падне в делника и в спокойното устройство на всекидневните грижи. Нека те си вървят по своя ред, но през тях може да просветва вечността, ако човек не се уплаши, не избяга сам от себе си и не се откаже от своята страшна – не само човешка, но и Богочовешка – съдба. Тоест от своята лична Голгота, от своето лично кръстоносене, доброволно прието.“

И още: „Струва ми се, че онзи, който поне веднъж е почувствал себе си в тази вечност, който поне веднъж е разбрал по кой път върви, който поне веднъж е видял Онзи, Който върви пред него, трудно би се отклонил от този път. Всички удобства ще му се сторят нетрайни, всички богатства – безценни, всички спътници – ненужни, ако сред тях не види Единствения Спътник, Който носи Кръста.“

Именно от този момент започва удивителният път на майка Мария – бедната монахиня, която в Париж основава Руския дом – убежище за бездомни руски емигранти и благотворителна трапезария.

Тя без никакво преувеличение спасява хора. И не само като им дава покрив и хляб.

Английският свещеник П. Уидрингтън си спомня как веднъж майка Мария заминала за Марсилия, за да спаси двама млади руски емигранти, изпаднали в наркозависимост. Без никакъв страх тя влязла в наркоприюта и буквално със сила извела двамата нещастници.

Друг път пристигнала, за да изнесе беседа пред руски миньори в Пиренеите. Посрещнали я недружелюбно. Вместо да слушат слово за Христос, ѝ предложили да измие мръсния под. Майка Мария без колебание взела парцала и започнала да чисти. Настроението веднага се променило. След срещата един от миньорите признал, че нейното идване го е накарало да се откаже от вече замисленото самоубийство. Без да се колебае, монахинята го отвела „като болно дете“ при свои познати, които успели да му върнат вярата в живота.

Няма да се спирам на евреите, които тя заедно със сина си спасявала от сигурна смърт по време на нацистката окупация, нито на бременната рускиня, вместо която – според свидетелства – доброволно отишла към смъртта в газовата камера.

Докато спасявала другите, майка Мария преживяла още една тежка загуба – смъртта на своята двадесет и три годишна дъщеря Гаяна. Тя се завърнала в Москва и през 1936 г. починала от тиф. Майка ѝ дори не могла да присъства на погребението.

„Черна нощ. Пределно духовно самотничество – така описва тя този момент. – Всичко наоколо беше тъмно и само някъде далеч се виждаше една малка светла точка.“

И в същото време добавя: „Такова посещение (от Бога) заразява душата, изпълва я като буен поток, като пламтящо огнище.“

Това не е случаен поетичен образ. Именно така тя описва онова, което действително е преживяла след опита на скръбта. Тя нарича себе си „самозванка, която раздава благодат“ – човек, чието призвание е да „разпръсква… искри от огъня“.

„Бог ме направи оръдие, за да разцъфтяват чрез мен други души.“

По-лесно е това да се каже, отколкото да се извърши. Приятно е да се чете за подобно нещо, но колко трудно е да се живее така!

Майка Мария пише: „Пред всеки човек винаги стои необходимостта от избор: уютът и топлината на неговия земен дом, добре защитен от ветровете и бурите, или безкрайното пространство на вечността, в което има само едно твърдо и несъмнено нещо – Кръстът.“

На друго място тя признава: „Разбрах защо не постигаме пълни резултати, когато се опитваме да помогнем на някого. Всеки човек изисква целия ти живот – нито повече, нито по-малко. Да отдадеш целия си живот на някой пияница или инвалид – колко трудно е това.“

Мисля, че именно това обединява всички тези истории. Скръбта идва при човека, за да престане той да мисли единствено за себе си, но не всеки е готов за това.

Човек може да се затвори в собствената си болка, а може и да отвори сърцето си за другия, да започне да служи. Именно това е липсвало на певицата, за която споменах в началото. Тя се е любувала на себе си, вместо да отдава себе си и сърцето си на слушателите. В живота ѝ е липсвала онази скръб, която да ѝ помогне да запали с искрата на Божествения огън сърцата на другите хора.

Скръбта е неизменна част от човешкото съществуване. Загубата е неотделима част от живота, а скръбта е естествената човешка реакция на загубата. Но за да бъде преодоляна скръбта, човек трябва да я предаде на Бога, а в замяна да получи благодат, която да сподели с другите. Само така човек може да се научи да се радва с радващите се и да плаче с плачещите (срв. Рим. 12:15).

Източник: Фейсбук профил на автора

Дарение с кредитна/дебитна карта