Заплетената паяжина

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

Сър Уолтър Скот (1808 г.) е написал прочутите думи: „О, каква заплетена паяжина изплитаме, когато започнем да мамим.“

Един съвременен коментатор ги е перифразирал така: „Винаги казвай истината – така е по-лесно да помниш какво си казал.“

Лъжите неизбежно създават цяла мрежа от измислени разкази. В много отношения това е метафора за самия грях. Грехът ражда грях, който ражда нов грях, и така паяжината ни улавя в един свят на неистина. Една единствена нишка от паяжина е почти незабележима и много слаба. Но когато стотици такива нишки се преплетат, те се превръщат в изключително ефикасен капан за плячката.

Странната „природа“ на злото е, че то всъщност е небитие. Злото няма собствено съществуване. Единствено Бог може да дарява нещо с битие. Затова всичко, което Бог е сътворил, по самата си природа е добро.

Според светите Отци злото е паразит – изкривяване на доброто, отклонение от неговото истинско предназначение. Всяка лъжа носи в себе си този белег на небитието (сама по себе си тя е дори по-незначителна от паяжинна нишка). И въпреки това, когато лъжите се натрупат, те успяват да изплетат една фалшива действителност.

Ако проследим тази паяжина от лъжи във времето, ще стане очевидно, че голяма част от „разказаната реалност“ на нашия свят представлява колективна измислица. Разбира се, ако достатъчно хора повярват в тази измислица, тя сякаш придава по-голяма тежест на заобикалящото ни небитие, колкото и парадоксално да звучи това.

И доколкото животът ни е вплетен в разказаната реалност на нашата култура, ние се борим като мухи, попаднали в паяжина. За щастие, има огромна разлика между разказаната реалност на една култура и самия действителен свят. Дърветата не лъжат. Земята не лъже. Паяжините не лъжат. Камъните говорят истината.

Разбира се, разказите, които хората съчиняват за всички тези неща, могат да бъдат толкова лъжливи, колкото всяка друга измама. Именно това разграничение между света като истина и разказа като лъжа може да бъде изключително полезно за разбирането на християнския живот.

Св. апостол Йоан пише:

„Не обичайте света, нито което е в света: ако някой обича света, той няма любовта на Отца. Защото всичко, що е в света – похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска, не е от Отца, а от тоя свят. И светът преминава, и неговите похоти, а който изпълнява волята Божия, пребъдва довека“ (1 Йоан 2:15–17).

Когато този откъс се сравни с Йоан 3:16 („Защото Бог толкова възлюби света, че отдаде Своя Единороден Син…“), някои хора лесно могат да се объркат. Бог „толкова възлюби света“, а същевременно ако някой люби света, в него няма любов към Отца. Кое от двете е вярно?

Отговорът се крие в различното значение на думата „свят“. В Йоан 3:16 „светът“ означава всички хора на земята. В 1 Йоан 2 „светът“ обозначава онази „разказана реалност“ и невидимите, донякъде демонични структури, които тя изгражда и чрез които управлява живота ни.

Всичко зависи от контекста. Посланието на св. апостол Яков използва дори още по-силен език, когато осъжда този греховен „свят-паяжина“:

„Прелюбодейци и прелюбодейки! не знаете ли, че приятелството със света е вражда против Бога? Който, прочее, поиска да бъде приятел на света, враг става на Бога“ (Яков 4:4).

Тук апостолът не говори за буквални прелюбодейци. Той казва, че приятелството ни с тъмните сили и влияния на този свят и неговите лъжливи разкази ни отклонява от единната и неразделна вярност към Бога. Така ние ставаме духовни прелюбодейци.

Това ми идва наум винаги, когато чувам гласове, които настояват, че трябва да водим „диалог“ със секуларизма; че животът и учението на Църквата трябва да правят различни отстъпки пред модерността (като пред една лъжлива повествователна система).

Нищо от казаното не означава, че трябва да живеем в страх или че трябва да престанем да обичаме всеки човек. Напротив, това е призив да погледнем трезво на действителността – да разберем естеството на онова, което ни заобикаля, както и мястото на Евангелието сред него.

По класическото християнско разбиране ние сме призвани да бъдем „в света“ (в добрия смисъл на думата), но не и „от света“ (в лошия смисъл на думата). Заплетената паяжина от лъжи, която съставлява голяма част от нашата култура, има свойството постепенно да ни отклонява от Христовата любов. Например, многократно съм писал за съвременното клише, че трябвало да „направим света едно по-добро място“. Под една или друга форма този лозунг е съпътствал почти всяка програма за масови убийства в новата история.

Писал съм внимателно по тази тема, защото това е една от най-всеобхватните и широко приети лъжи в паяжината, която ни държи в плен. Тя служи за прикритие на огромно количество човешки действия, при които си въобразяваме, че вършим „добро“, но всъщност го измерваме с лъжливи мерки и го поставяме в служба на една фалшива представа за света.

Никога не ни е било заповядано да „направим света по-добър“. Само Бог знае какво всъщност означава „по-добър“. На нас ни е заповядано да вършим добро, измервано според учението на Евангелието.

Истината е проста: паяжината от лъжи, която ни обкръжава, няма да стане по-добра. Никъде в Свещеното Писание не се внушава, че този аспект от нашия живот или неговият контекст ще се промени. Напротив, Писанието ясно показва, че движението е в обратната посока:

„И това знай, че в последните дни ще настанат усилни времена. Защото човеците ще бъдат самолюбци, сребролюбци, самохвалци, горделиви, хулници, към родители непокорни, неблагодарни, нечестиви, недружелюбни, непримирими, клеветници, невъздържани, неукротими, недобролюбци, предатели, безочливи, надути, повече сластолюбци, нежели боголюбци, които наглед имат благочестие, но от силата му са се отрекли. И от такива се отвръщай!“ (2 Тим. 3:1–5)

Важно е да отбележим, че тези „усилни времена“ се състоят именно от човешки постъпки. Опасността за душите ни се намира именно в паяжината от тези постъпки – в лъжите, които си казваме сами и които си внушаваме един на друг. Самият свят – истинският свят на Божието творение – изобщо не се е променил. Дърветата, камъните и всичко около нас продължават да бъдат добри.

Ето защо постоянно насърчавам хората да обръщат внимание на онова, което е непосредствено пред тях, и просто да вършат „следващото добро нещо“.

Нещата, които се случват далеч от нас, много често достигат до нас чрез изкривени и лъжливи разкази. Например „новините“ почти никога не са просто новини. Те са история, която някой ни разказва с определена цел. А тази цел винаги е нещо повече от простото предаване на информация.

Христос не ни е оставил беззащитни пред властите на този „свят“. Той ни е дарил един на друг в пълнотата на живота на Църквата. Там сме призовани „да говорим истината с любов“. Едва ли има нещо по-съществено за живота на един християнин.

Ние не питаме: „Какво е моето място в повествователните структури на този свят?“ Ще настъпи ден, когато всичко, което не принадлежи на истината – всичко, което не е родено от Бога – ще бъде пометено заедно със своето небитие. Ще остане само онова, което има истинско битие. Такъв ще бъде характерът на Божия съд.

Докато се приближаваме към великия празник Успение на Пресвета Богородица, в съзнанието ми изплуват думите от нейния Акатист:

Радвай се, приемнице на Божията Премъдрост!
Радвай се, съкровищнице на Неговото домостроителство!
Радвай се, защото чрез тебе философите се посрамват!
Радвай се, защото чрез тебе мъдреците се научават на истинска мъдрост!
Радвай се, защото мнозина умове се смущават!
Радвай се, защото чрез тебе много басни се разрушават!
Радвай се, защото чрез тебе атинските паяжини се разкъсват!
Радвай се, защото чрез тебе рибарските мрежи се изпълват!
Радвай се, защото ни извеждаш от бездната на невежеството!
Радвай се, защото мнозина просвещаваш с познанието на истината!
Радвай се, кораб на търсещите спасение!
Радвай се, пристанище на пътниците в живота!
Радвай се, Невесто неневестна!

Завършвам с думите на свети апостол Павел – истинни тогава и също толкова истинни днес:

„И тъй, гледайте, колко внимателно трябва да постъпвате: не като неразумни, а като мъдри, като скъпите времето, защото дните са лукави. Затова недейте бива неразсъдливи, а разпознавайте, що е воля Божия“ (Ефес. 5:15–17)

Източник: Glory to God for All Things

Дарение с кредитна/дебитна карта