Може ли да бъде лишен свещеник от сан?

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

1.

На 30 юни беше лишен от сан поредният свещеник (в Руската православна църква, бел. прев.), който постави евангелските заповеди и своята християнска съвест над заповедите на църковното началство.

Телеграм-каналът „За Църквата и за хората“ изчисли, че само през първото тримесечие на 2026 г. в Руската православна църква (Московска патриаршия) по една или друга причина са били лишени от сан петдесет (!) клирици. Мярка, която някога беше изключителна и извънредна, при сегашния патриарх се превърна в рутина. Както, впрочем, рутинно става и последващото възстановяване в сан на онези низвергнати клирици, които търсят защита от Вселенския патриарх.

Това ни кара да си зададем въпроса: какво всъщност представлява „низвержението от сан“? Свещенодействие ли е, което означава лишаване от благодатта на свещенството (окончателно и необратимо), или е форма на административно наказание, което може да бъде обжалвано и отменено? Възможно ли е изобщо някой да бъде лишен от благодатта на свещенството? Може ли да бъде отменено Тайнство, извършено от Бога? Може ли Светият Дух да бъде „отзован“ с указ на патриарх или с решение на събор?

В днешната Руска православна църква този въпрос се решава с лекота. Дотолкова лесно, че свещеник Георгий Максимов не се поколеба да заяви, че Бог както дава този дар, така и „го отнема – отново – чрез решението на епископ или на епископите“. Но далеч не цялата Църква – нито западната, нито източната – е споделяла и споделя това мнение.

2.

Свещенството е едно от седемте Тайнства, наред с Кръщението, Евхаристията, Брака и останалите. Ако то е Тайнство, тогава негов извършител не е човекът, а Бог. Именно по това то се различава от останалите църковни обреди (опело, освещаване на дом и др.).

Знаем, че човек не може да отмени онова, което Бог е извършил. „Което Бог е съчетал, човек да не разлъчва“ – казва Христос за Тайнството Брак. По същия начин се говори и за благодатта, дарувана в Тайнствата – тя е неотменима. Бог не отнема Своите дарове. Затова човек, отпаднал от Църквата, се връща чрез покаяние, а не чрез повторно кръщение, а грехът, простен в Тайнството Покаяние, не се изповядва повторно.

„Никога и никого Църквата не лишава от веднъж даруваните ѝ блага – пише професорът по богословие Василий Екземплярски. – Дори най-висшата форма на църковно наказание – анатемата – представлява отсичане на недостойния член от Църквата до неговото покаяние… Но на анатемосания не се „отнема“ благодатта на Кръщението, Миропомазанието и другите Тайнства, извършени над него преди неговото падение.“

Защо тогава тя трябва да бъде отнета от съгрешилия свещеник?

Изхождайки от това разбиране, Римокатолическата църква счита, че благодатта на свещенството е неотменима и при тежки провинения не прилага лишаване от сан, а забрана за свещенослужение, която има административен, а не сакрален характер. В това католиците следват учението на блажени Августин, който пише, че войник, избягал от бойното поле и разжалван за това, след като измоли прошка от императора, отново получава правото да носи върху тялото си воинския знак (татуировката с номера на легиона и личния си номер).

„Нима християнските тайнства по своята природа са по-малко трайни от този телесен белег?“ – Августин категорично твърди, че свещеникът може да бъде отстранен от служение, но не може да бъде лишен от онова, което Бог му е дарувал:

„Дори ако някой [от клириците] бъде отстранен от длъжността си поради някакво провинение, той не се лишава от веднъж получения Господен дар на тайнството, макар че го запазва за свое осъждане.“

Затова, според учението на Римокатолическата църква, нито личното недостойнство, нито решението на който и да било епископ – дори на римския папа – могат да „унищожат“ или да отнемат благодатта на Светия Дух, която прави свещеника „оръдие на Христос“. С решение на църковната власт той може да бъде освободен от длъжността си (временно или завинаги) и да му бъде забранено да извършва Тайнствата. Но ако въпреки тази забрана той все пак ги извърши, те се считат за действителни.

3.

В Православието всичко е по-сложно.  „Гърците познават единствено пожизнената забрана за свещенослужение, но не и „лишаването от сан“ – пише архимандрит Киприан (Керн). В гръцкото църковно право обаче съществува вид наказание, обозначавано с думата καθαίρεσις.

В Новия Завет тази дума се среща три пъти (единствено във Второто послание до коринтяните) и нито веднъж не се отнася до наказание над някого, а винаги означава „разрушаване“, „събаряне“, „унищожаване“. Със същата дума в църковното право се обозначава и наказанието на клирици за тежки престъпления: блудство, убийство, кражба, побоища, нарушаване на клетва, дадена пред съд, пиянство, ръкоположение срещу пари и др.

На руски тази дума се превежда като „низвержение от сан“ или направо „лишаване от сан“. Византолозите обаче спорят дали това е правилният превод, или по-точно би било да се използва думата „низложение“, която може да се разбира като административно освобождаване от длъжност, а не като лишаване от благодатта на свещенството.

В практиката на Гръцката църква „низложеният“ свещеник не се лишава от свещенството като Тайнство и благодат (той не престава да бъде ръкоположен клирик), а губи единствено правото да извършва богослужения и треби. Именно това прави възможно неговото „възстановяване в длъжност“ в случай на несправедливо наказание. На практика това не е „низвержение/лишаване от сан“, а само временно (до разглеждане на жалбата) или пожизнено „запрещение за служение“. И ако клирикът, който е бил подложен на καθαίρεσις (низложение), продължи да извършва Тайнствата, те се считат за незаконни, но действителни.

Нещо повече – в съвременната църковна практика санът може да бъде възстановен не само на несправедливо наказан клирик, но дори и на виновен, след като се е покаял. Така през 1998 г., при преодоляването на църковния разкол, Всеправославният събор в София (България), по препоръка на Вселенския патриарх Вартоломей, прие в съществуващия им сан всички по-рано „разстригани“ разколници (след тяхното покаяние). При това всички Тайнства, които те бяха извършили, макар формално вече да не се считаха за свещеници (след „низложението“), бяха признати за „действащи, действителни и предаващи благодат и освещение“. Тоест по същество съборът призна, че те фактически са останали свещеници въпреки решението за „низвержение от сан“.

Неизличимостта на Тайнството Свещенство се утвърждава и в 16-ото определение на Посланието на патриарсите на Източната католична Църква за православната вяра (1723 г.):

„Кръщението, както и свещенството, поставя неизличим печат. Защото, както е невъзможно някой да получи два пъти една и съща степен на свещенство, така е невъзможно и онзи, който веднъж правилно е приел кръщение, да се кръсти повторно, дори да е изпаднал в безброй грехове или дори в пълно отстъпление от вярата. Защото онзи, който желае отново да се обърне към Господа, получава изгубеното осиновление чрез Тайнството Покаяние.“

Характерно е, че този откъс е бил премахнат от митрополит Филарет Московски от официалния руски превод на посланието. Причината е, че самият митрополит е считал, че никакви разсъждения за „тайнствения характер на свещенството… не трябва да оказват влияние върху съждението относно лишаването и отнемането на свещеническия сан… низвергнатите се лишават напълно от свещенството“.

Проблемът е, че привържениците на тази версия не само пренебрегват историческата действителност, но и попадат в няколко богословски задънени улици.

4.

Първо, възниква въпросът: ако Бог е „отнел благодатта на свещенството“ от човек, виновен за тежък грях, действителни ли са Тайнствата, които той е извършил преди лишаването си от сан? От кой момент извършените от него Тайнства губят силата си – след извършването на греха, след отстраняването му от служение, след решението на църковния съд, след утвърждаването му с указ на епископа или след последното заседание на апелативния съд?

И най-важното: действителни ли са Тайнствата, извършвани от онези „недостойни“ свещеници, чиито грехове все още не са станали явни? Така човек би могъл изобщо да изгуби възможността да пристъпва към Тайнствата, ако всеки свещеник трябва да бъде изследван под микроскоп – дали пък вече не е извършил грях, заради който по-късно ще бъде „низвергнат“!

Второ, ако благодатта на свещенството се отнема от Бога (независимо дали веднага след извършването на греха или след съдебното решение, постановлението на епископа или събора), тогава как впоследствие тя може да бъде върната не чрез ново Тайнство (Божие действие в човека), а чрез бюрократична процедура – обжалване на съдебно решение, макар и несправедливо?

На това, между другото, обръща внимание и професорът по богословие Василий Екземплярски: ако благодатта на свещенството изчезваше у „низвергнатите“ свещеници, тогава „не би могло да става и дума за тяхното възстановяване (в сан)“. А историята на Църквата изобилства от примери, които много трудно могат да бъдат вместени в теорията, че лишаването от сан е възможно и има „окончателен и необратим“ характер.

5.

Св. Йоан Златоуст е бил лишен от сан („низложен“) от църковен събор, на който са присъствали епископи, запазили апостолската приемственост. Някои от тях дори са канонизирани от Църквата (Епифаний Кипърски и Акакий Мелитински). Тогава св. Йоан обикновен монах ли е станал? Бил ли е лишен от благодатта? Ако това действие е необратимо, то на какво основание и по какъв начин друг събор след 31 години посмъртно възстановява неговото епископство и свещенство?

Но има и още по-любопитна история, при която двама епископи последователно били ту низлагани, ту възстановявани. При това самите те вземали много дейно участие в тази борба един срещу друг.

През 858 г. Константинополският патриарх Игнатий, който застанал на „неправилната“ страна в борбата между императора и неговата майка, бил низложен и изпратен на заточение. На негово място бил ръкоположен мирянинът и държавен чиновник Фотий. Два месеца по-късно недоволните епископи свикали събор, на който задочно осъдили Фотий и го обявили за низложен. В отговор Фотий свикал свой събор, който отлъчил тези епископи от Църквата и осъдил Игнатий.

През 861 г., за да бъде придадена законна сила на низложението на Игнатий, бил свикан събор от 318 епископи (с участието и на представители на Рим), на който бил поканен и бившият патриарх. След като Игнатий отказал доброволно да се отрече (по време на „убеждаването“ му дори му избили зъб), той бил обвинен в неканонично избиране и разстриган (лишен от сан).

Междувременно съборът приел 17 дисциплинарни правила, които днес са част от каноничния корпус на Православната църква, така че трудно може да бъде определен като „разбойнически“ или незаконен.

Потресен от разправата с Игнатий, папа Николай I свикал свой събор, който лишил от сан Фотий и всички, които той бил ръкоположил, и обявил Игнатий за възстановен в сана и на престола му. Едновременно с това бил произнесен анатема срещу всички, които биха възпрепятствали това възстановяване. Въпреки това „низложение“ Фотий спокойно останал на патриаршеския престол още четири години, докато не бил убит императорът, който го покровителствал. След смяната на властта през 867 г. събор низложил Фотий и върнал сана и престола на Игнатий.

През 869 г. бил свикан още един събор, който анатемосал Фотий и постановил, че той никога не е бил епископ, поради което всички ръкоположени от него клирици се лишават от сан. Но през 877 г. Игнатий починал и на негово място отново бил върнат Фотий. При това, доколкото може да се съди, съборът, който трябвало да признае, че той все пак „е бил епископ“, бил свикан със задна дата (около 879 г.). Впрочем, след още седем години и на него се наложило да се откаже от патриаршеския престол, за да освободи място за племенника на новия император. Фотий умира в изгнание.

В крайна сметка Църквата канонизирала и двамата патриарси – и Игнатий, и Фотий – които многократно били лишавани от сан и възстановявани в него. Ако разглеждаме техните низложения като сакрален акт, „окончателен и необратим“ (по израза на някои руски канонисти), тогава се оказва, че след всяко съборно решение благодатта на свещенството изчезвала в единия епископ (низложения) и се появявала в другия (възстановения). И всеки път – „окончателно и необратимо“.

6.

Обръщайки внимание на сходството между чинопоследованията на Тайнството Венчание и Тайнството Ръкоположение (обикалянето около аналоя или престола, пеенето на същите песнопения – „Исаие, ликуй“, „Светии мъченици“), докторът по богословие, автор на трудове по пастирско богословие, литургика и патрология, архимандрит Киприан Керн пише:

„Бракът на свещеника с неговото паство е неразривен съюз, както по принцип е неразривен и самият брак… благодатта, низведена от архиерея в тайнственото свещенодействие по време на литургията, не може да бъде отнета от никаква власт на земята. Да се смята, че решение на консисторията може да лиши човека от благодатта на Светия Дух, е богословска непоследователност. И Кръщението, и свещенството са неотменими и неизличими… дори най-тежкият грях, извършен от свещеник и довел до осъждането му на „лишаване от сан“, сам по себе си (както не може и консисториалният акт) не може да лиши свещеника от благодатта.“

За съжаление тази проста и ясна мисъл, богословски потвърдена в Римокатолическата църква и в гръцките православни църкви, не се превърна в преобладаващо разбиране в Руската църква. При нас този въпрос така и не беше окончателно решен. В царска Русия на „низвержението от сан“ съзнателно била придадена форма на „тайнство“ (само че обърнато наопаки). Под възгласите „Анаксиос!“ („Недостоен!“) от клирика в храма били сваляни всички одежди, полагащи се според сана му (расо, подрасник, камилавка и др.), остригвали косата и брадата му, обличали го в светски дрехи и му отнемали „ставлената грамота“ (свидетелството за ръкоположение). След това с жезъл го прогонвали от храма.

Така например бил низложен Могильовският архиепископ Варлаам, осъден за държавна измяна през 1813 г. (тоест също по политически причини, както Йоан Златоуст и епископите Фотий и Игнатий). Архимандрит Киприан (Керн) наричал този дореволюционен чин на разстригване „ужасен и кощунствен“ и го сравнявал със сатанинската „черна меса“, при която всички литургични действия се обръщат наопаки.

На Поместния събор от 1917–1918 г. бил направен опит да се разгледа въпросът за възстановяването в сан, включително и от богословска гледна точка. Отците на събора обаче не се осмелили да се произнесат относно неизличимостта на благодатта на свещенството и затова в приетия от тях документ този проблем останал нерешен.

В съвременната Руска православна църква „лишаването от сан“ често се превръща в удобна форма на разправа с неудобните. Митрополит Сергий (Страгородски) лишавал от сан свещеници и епископи, които, оставайки верни на Христос, отказвали заедно с него да застанат в служба на болшевиките. За него било важно не просто да им забрани да служат, а да обяви, че те вече не са равни нему в своето свещенство, че са загубили благодатта. Тази традиция на политически разправи, за съжаление, се запазва в нашата Църква и днес. И мотивите, поради които това се прави именно в тази форма, са същите.

Макар че, за разлика от дореволюционна Русия, днес „лишаването от сан“ представлява изключително административно наказание: вече не се правят никакви опити то да бъде представено като сакрално действие. Нито решенията на църковните съдилища, нито указите на епископите съдържат формулата „угодно бе на Светия Дух и нам“. Те съдържат само позовавания на „членове“ от каноните (нерядко произволно подбрани).

Проблемът е, че подобно произволно административно „управление“ на Светия Дух неизбежно лишава от онтологичност и сакралност самото Тайнство Свещенство.

Ако свещеникът или епископът може толкова лесно да бъде назначен (ръкоположен), а още по-лесно да бъде отстранен (лишен от сан) чрез съответното решение или указ, тогава за какво слизане на Светия Дух и за какъв „брак между пастира и паството“ изобщо може да става дума? Светият Дух не е клисар, за да Го изпращат епископите ту насам, ту натам.

Коментар на Максим Клименко към оригиналната публикация:

Искам да добавя, че в практиката на Руската църква съзнателно е премахнат чинът на въдворяването на епископа на катедрата (ἐνθρόνισις), тоест обручението на новоръкоположения епископ с неговото паство. Това чинопоследование, съществуващо в Църквите от гръцката традиция, почти изцяло повтаря Тайнството Венчание. На практика това означава, че епископът е пожизнено свързан със своето паство и не може да бъде преместван на друга катедра (ἀμετάθετον – канонично правило) с обикновено административно решение на патриарха или на Синода. И самият епископ, и неговото паство възприемат това като неразрушим съюз, а не като поредното стъпало в кариерната стълбица на архиерея.

Да не говорим за начина на избиране на епископите: в Еладската църква това става чрез открито гласуване на Архиерейския събор (Σύναξις Ἱεραρχίας) измежду трима кандидати, предложени от Епархийското събрание на духовенството и миряните на съответната митрополия. Желателно е и тримата кандидати да са ръкоположени и да служат именно в тази митрополия, да бъдат познати и уважавани от църковния народ. Архиепископът има право да предложи един кандидат, но и той преминава през гласуване наравно с останалите.

Източник: Фейсбук профил на автора

Дарение с кредитна/дебитна карта