Образ на раб

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

Много обичам да се „гмуркам надълбоко“ в историята – отвъд общите прегледи – и да си проправям път през страници и страници привидно скучни подробности. Не мога да го правя всеки ден, нито дори често. Но това помага да се запълнят онези детайли, които обикновено се подминават в по-общите изложения. Последното ми подобно „гмуркане“ беше в книгата „Робите в Гърция и Рим“ (Slaves in Greece and Rome) от Жан Андрео и Раймон Деска (2006). Лесно е човек да си състави представа за древното робство от филмите, телевизията или просто от начина, по който то присъства в реториката на различни обществени спорове. Но става много по-интересно, когато се доближиш максимално до самата историческа действителност.

Робите са били навсякъде. Имало е лични роби, домашни роби, роби в мините, дори общински роби (които са се занимавали с поддръжката на улиците, водоснабдяването, архивите, счетоводството и различни други обществени дейности). Робите можели да притежават роби (помислете върху това). Човек можел да се роди роб, да бъде осъден в робство, пленен и продаден в робство и т.н.

Разбира се, робите не са били смятани за равни на останалите хора. В римския (езически) свят се е вярвало, че всеки човек притежава genius.

„Всеки римлянин – мъж или жена – има свой genius, дух (който от определен период нататък при жените се нарича Juno). Този genius представлява обожественото въплъщение на личността, на всички нейни качества и недостатъци.“ (глава 5)

Робите обаче не притежавали genius. Това е сходно с онова извратено убеждение в по-ново време, според което африканските роби нямали души. Авторите на книгата, която четях, се питат какво се е случвало с робите, които получавали свобода. Придобивали ли тогава genius? Изглежда, че запазената антична литература не дава отговор на този въпрос. Все пак, отдавна си мисля, че класовите различия и днес пазят следи от подобно мислене – едно културно суеверие, което упорито отказва да умре. Ние имаме души, но сякаш не сме съвсем сигурни за това. А дали те (които и да са „те“) са истински хора? Начинът, по който понякога се говори за хронично бедните, според мен все още носи внушението, че на тях сякаш им липсва нещо съществено. Ако ги образоваме достатъчно – може би тогава ще получат души… истински души. Именно затова достойнството на всяка човешка личност остава едно от най-важните учения на християнската вяра.

Да бъдеш роб е имало и своите особени ужаси:

„Макар господарят да е имал власт да наказва роба, да го подлага на изтезания и дори да го убие, все пак е трябвало да се спазват определени правила. Не е било приемливо господарят тайно да убие роб или да направи така, че той да изчезне безследно. Това несъмнено се е случвало, но не е било нормалната практика. Ако господарят искал да екзекутира някой от робите си, трябвало да направи членовете на семейството си и някои свои приятели съучастници в наказанието, а самото изпълнение на присъдата трябвало да стане публично, особено пред останалите роби – за назидание“ (пак там).

Робите можели да свидетелстват в съдебен процес, но показанията им се приемали за достоверни само ако били получени чрез изтезание. И дори тогава било известно, че човек може да лъже под мъчения, колкото и странно да ви звучи.

Очевидно разпятието е било обичайно наказание именно за робите. И точно този факт ме води до мислите ми за днешния ден. Св. апостол Павел описва „същите мисли, каквито е имал Иисус Христос“ в известния откъс от Посланието до филипяни (2:5 и сл.). Той казва, че Христос

„…понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек, смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна“.

Цитирам английския превод New King James Version, който като цяло е доста верен. Но опитите за перифразиране често отслабват силата на оригинала. Христос не просто „се отказа от Своята слава“ или „не направи Себе Си значим“. Буквално текстът казва, че Той „изпразни себе си“ (ekenōsen). Също така изразът „прие образ на раб“ отслабва смисъла. „Роб“ (“слуга” в превода на крал Джеймс, бел. прев.) звучи като вид трудово правоотношение. В оригинала Павел казва, че Христос „прие образ на роб“ (doulos). Това е обикновената дума за роб – именно за онзи „не-човек“, който най-често е бил разпъван на кръст.

Понякога се питам дали в съвременната култура „душата“ не е сведена до икономическа стойност – дали човекът под определено ниво на доходи не престава да има значение. Тези хора не са просто пешки – те дори не са на шахматната дъска. Без стойност човек става заменим. Ако печелиш достатъчно, по някакъв начин ставаш видим, получаваш стойност, която всички забелязват. Струва ми се, че това предположение не е лишено от основание. Именно на този фон истинската радикалност на християнството изпъква с пълна сила. Всеки един от нас има безкрайна ценност.

За проповедта на Евангелието, както и за собственото ни разбиране на Христовата кръстна смърт, е важно да четем Писанието, без да го изглаждаме с омекотяващи перифрази. Христос изпразни себе си и прие образ на роб. Той стана онова, което според тогавашната култура беше най-ниското възможно положение – човек, смятан за толкова нищожен, че дори не заслужава да бъде признат за носител на душа. Самото робство вече е било форма на разпятие, наложена върху огромна част от населението на империята.

Св. апостол Павел живее именно в тази култура. Затова е забележително, че той постоянно нарича себе си „роб на Христос“, макар преводачите често да смекчават това като „служител на Христос“. Така се губи цялата сила на думите му и те започват да звучат като любезна фраза от устата на някой изкусен политик. Но Павел нарича себе си роб. И не само това – той дръзко пише, че „няма роб, ни свободник… защото всички вие едно сте в Христа Иисуса“ (Гал. 3:28).

Св. Павел не е някакъв борец за социална справедливост от първи век в съвременния смисъл. Той не казва на Рим какво трябва да направи по отношение на човешките права. Той казва на нас – и подпечатва думите си със собствения си живот – каква вече е справедливостта на Божието царство, която започва да се открива в Църквата. Павел, гордият римски гражданин, изпразва себе си, за да стане роб на Христос. Това е Божията правда. Христос стана роб, за да можем ние да станем царе.

Има и една прекрасна история, скрита между редовете на Павловите послания – историята на Онисим. Очевидно Онисим е бил избягал роб, когото апостолът среща в Рим. Неговият господар Филимон (да, същият Филимон) получава писмо от Павел, написано в затвора и донесено именно от избягалия роб. Апостолът пише:

„…макар че имам голямо в Христа дръзновение да ти заповядвам, каквото трябва, все пак от любов към тебе, моля те аз, какъвто съм старец Павел, а сега и окованик Иисус Христов, моля те за моето чедо Онисима, когото родих в оковите си: той някога беше непотребен за тебе, а сега е потребен тебе и мене, и го пращам назад; а ти го приеми като мое сърце. Аз исках да го задържа при мене си, за да ми служи вместо тебе в оковите за благовестието; ала без твое съгласие не исках нищо да извърша, за да бъде твоята добрина не като по принуждение, а доброволна. Защото, може би, той заради това се отлъчи за малко време от тебе, за да го приемеш завинаги, не вече като роб, а по-горе от роб, като брат възлюбен, твърде много за мене, а още повече за тебе – и по плът, и в Господа“ (Филимон 1:8–16).

Според църковното Предание по-късно Онисим става епископ. Някои учени дори предполагат, че именно той пръв е събрал писмата на св. Павел, които днес съставляват толкова голяма част от Новия Завет – което би обяснило защо това лично писмо до Филимон е било включено в сборника.

Пътят от роб до епископ, в рамките на тогавашната култура, показва колко дълбоко Евангелието преобразява своите последователи. Не виждаме някаква постепенна „еволюция“ или бавно „развитие на общественото съзнание“. Пълните последици от благовестието присъстват още от самото начало.

Заради нас Христос прие образ на роб и изпразни Себе Си. Единствено в Неговото служение откриваме съвършената свобода. Слава Богу.

Източник: Glory to God for All Things

Дарение с кредитна/дебитна карта