Британски законопроект за асистираното самоубийство разпалва обществен спор

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

Епископи, лекари и организации за палиативни грижи предупреждават, че залогът не е само законодателен, а цивилизационен

Великобритания е изправена пред нов етап от един от най-трудните етични дебати на нашето време. След като през пролетта законопроектът за легализиране на асистираното самоубийство не успя да завърши парламентарната си процедура, темата отново се връща в дневния ред на британския парламент. Новият законопроект, внесен от депутата от Лейбъристката партия Лорън Едуардс, практически възпроизвежда предишната инициатива на Ким Лийдбитър и има реални шансове да достигне до гласуване още през септември.

Предложението предвижда пълнолетни пациенти с терминално заболяване, за които се счита, че им остават не повече от шест месеца живот, да могат да поискат медицинска помощ за прекратяване на живота си. Необходимо е одобрение от двама лекари и специален експертен панел. Поддръжниците представят законопроекта като въпрос на човешко достойнство и свобода на личния избор. Противниците обаче предупреждават, че подобна промяна може постепенно да промени отношението на обществото към най-уязвимите хора.

Един от най-ясните критични гласове идва от англиканския епископ на Рочестър Джонатан Гибс. Макар да признава, че инициаторите действат с искрено състрадание към страдащите пациенти, той поставя въпрос, който според него надхвърля конкретния закон:

„Ако подобна система бъде въведена, няма ли тя постепенно да промени отношенията между обществото и възрастните, болните и уязвимите хора?“

Според него съществува реален риск мнозина да започнат да се чувстват като бреме за близките си или за обществото, без върху тях да бъде упражняван пряк натиск. Именно това, смята епископът, изисква особено внимателно обществено обсъждане.

Аргументът за „невидимия натиск“

Този аргумент не е нов, но все по-често се появява в британския дебат. Критиците на закона отбелязват, че решенията в края на живота рядко се вземат във вакуум. Възрастните хора могат да изпитват чувство, че тежат финансово на семейството си. Пациенти с тежки заболявания могат да възприемат себе си като бреме за близките или за здравната система. Хора с увреждания предупреждават, че общественото послание постепенно може да се промени от „ще направим всичко, за да живееш достойно“ към „имаш право да не бъдеш тежест“.

Именно поради това редица организации настояват първо да бъдат подобрени палиативните грижи, психологическата подкрепа и социалните услуги, преди държавата да обсъжда законодателство за асистирана смърт.

През последните седмици темата придоби ново измерение, след като британският министър-председател Анди Бърнам заяви, че не подкрепя възобновяването на дебата, докато страната не реформира финансирането на палиативните и социалните грижи. По думите му обществото не може честно да обсъжда асистираното самоубийство, ако тежко болните пациенти не получават адекватни грижи и достатъчно спокойствие, че няма да останат без необходимата медицинска помощ. Тази позиция беше възприета като значима промяна в политическия дебат, тъй като поставя акцента върху качеството на грижите, а не върху възможността за прекратяване на живота.

Не само Англиканската църква изразява тревога. Католическите епископи на Англия и Уелс определиха повторното внасяне на законопроекта като дълбоко разочароващо. Те настояват парламентът да насочи усилията си към развитие на палиативната медицина и подкрепата за неизлечимо болните, вместо към узаконяване на асистираното самоубийство.

Подобна позиция зае и епископ Питър Колинс, който определи законопроекта като „фундаментално погрешен“ и призова държавата да инвестира значително повече средства в палиативните грижи. Според него истинският отговор на човешкото страдание е състрадателната медицинска помощ, а не съкращаването на живота.

От своя страна организациите, подкрепящи легализирането на асистираната смърт, настояват, че законът не цели да обезценява живота, а да даде възможност на терминално болните сами да определят края му при строго определени условия. Те подчертават, че законопроектът съдържа редица защитни механизми – медицински оценки, проверки за психическа дееспособност и процедури срещу принуда.

Опонентите обаче възразяват, че колкото и детайлни да са законовите гаранции, е невъзможно напълно да се измери психологическият натиск, който човек може да изпитва към края на живота си. Именно този „невидим натиск“ според тях представлява най-големият риск.

Дебатът във Великобритания далеч надхвърля националните граници. Подобни законодателни инициативи се обсъждат или вече действат в различни европейски държави, а британското решение неизбежно ще бъде следено внимателно и извън страната. Затова и въпросът не се свежда единствено до това дали неизлечимо болният човек трябва да има право на асистирана смърт. Спорът засяга самото разбиране за човешкото достойнство, за обществената солидарност и за задължението на държавата да защитава най-уязвимите.

Дали обществото ще приеме, че състраданието означава да помогнеш на страдащия да прекрати живота си, или че то изисква да осигуриш максимално добри грижи до естествения му край – именно около този въпрос вероятно ще се съсредоточи новият парламентарен дебат в Лондон през есента.

Дарение с кредитна/дебитна карта